Двама владетели с името Иван оживяват в две произведения, събрани в новата книга на Борис Акунин „Знакът на Каин“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) – част от поредицата му за историята на Руската държава. Единият от тях, Иван III, е наречен Велики, другият – неговият внук Иван IV – носи страховитото прозвище Грозни. Романът „Вдовишка забрадка“, в който действието се развива през 1470 г., е посветен на сблъсъка на две системи на управление: тоталитарна Москва и демократичен Новгород. Повестта „Знакът на Каин“ описва събития, случили се век по-късно. А кой от двамата Ивановци е по-страшен, всеки читател може сам да прецени.
Прочетете откъс от книгата при нас.
БУРЯ ЩОМ СЕ РАЗРАЗИ – ТИ ОЧИТЕ ОТВОРИ
Това се случи в селцето Крести, в десетия ден на месец ноември. Сутринта по московския път пристигнаха ездачи, десетина души, всички на едри, неподходящи за мирни дела коне, издокарани, с алени кафтани със златна шевица, само дето бяха доста мръсни от есенната кал. Водачът им с шапка с вълча опашка повика старейшината. Той вече и сам тичаше откъм къщата си, махайки трохите от брадата си (беше време за закуска).
– Къща за гости имате ли? – попита вълчата опашка отвисоко, без да изслуша величаенето.
– Как да нямаме, щом така трябва – в суматохата старейшината не си бе взел шапката и сега се попипваше по голата глава, опитвайки се да отгатне що за хора са това и каква беда да очаква от тях. – Че как инак. В ред я държим. Два пътя минават през нас, единият от Псков за Вологда, другият – отгоре надолу, затова и така се казваме – Крести, Кръстове…
– Много скоро ще видите вие, кокошки новгородски, кой е отдолу и кой е отгоре! – ухили се ездачът неясно на какво. – Хайде, хайде! Показвай!
Къщата за гости, в която отсядаха търговците, вестоносците или някоя видна личност, ако се случеше да мине оттук, бе голяма, но вехта. Високата веранда се бе килнала настрани под гнилия навес, стълбите бяха хлътнали.
Старейшината пъплеше след бързо крачещия из стаите опашат (не си свали шапката, извергът, не се прекръсти към иконата):
– Сега ще наредя да пометат, да приберат, свежо сено по пода да постелят, печката ще запалим, ще отпочинете от пътя…
Вълчият човек гнусливо сбръчка нос, щом видя мишките, които се разбягаха от масата, и изскочи обратно на двора, където чакаха останалите.
– Застанете в кръг, не пускайте никого! – на старейшината заповяда: – Обиколи селото, кажи да не си подават носа навън. После се върни тук, до верандата. Чакай.
Скочи в седлото по татарски и препусна обратно, надолу, тоест в посока към Москва, разпръсквайки калта.
Старейшината не се сети да попита кой е той и защо се разпорежда. Крести си беше наплашено село. А и какво да пита? Известно бе кой управляваше Долните земи – великият княз, и от онази посока нямаше кой да дойде, освен някой голям московски човек, чиновник, че дори и болярин.
Преди четири години, когато между Долу, Москва, и Горе, господаря Велики Новгород, се разрази голяма война, пак ей така, по московския път довтасаха великокняжески татари, поразии направиха: грабиха и палиха къщи, онези, дето не успяха да се скрият – избиха мъжете, жените насилиха, сега ей ги – татарчета тичат из селото.
Докато обикаляше по къщите, старейшината викаше едно и също: „Москва иде! Крийте се!“
И от задните страни на къщите към гората търчаха млади жени и девойки, а стопаните набързо криеха що имат ценно. Селото се намираше на неспокойно, но добро място, и живееше сито, грях би било да се оплакват.
Четвърт час по-късно в Крести стана тихо. Онези, които останаха, се криеха по къщите и надничаха през открехнатите врати към московския път.
Не след дълго оттам изпълзя сива змия: подаде си главата от върха на хълма, плъзна по полето, изпъна се.
Старейшината стоеше развълнуван край верандата, гледаше засенчил с длан очи.
Да не би да е войска? Нима пак война?
Но щом видя подир групата конници коли и талиги, тридесет или четиридесет на брой, си отдъхна. Обоз или керван.
За всеки случай падна на колене и свали шапката, която си бе взел покрай обикалянето. Но от пристигащите коли не слезе никой, на когото да се кланя доземи. Плъзнаха слуги с еднакви зелени кафтани, като грах от продупчен чувал. Взеха да разтоварват нещо, да мъкнат, да разопаковат.
До старейшината опряха само веднъж – питаха къде е кладенецът и чиста ли е водата в него. Зачерпиха, опитаха я – не им се стори добра. Измъкнаха бъчонка с тяхна си вода.
Уха! По стъпалата разпростряха дълъг червен килим, направо по калта, чак до пътя. Разменяйки пиперливи подмятания с натрапващото се „а“ на московския си говор, чевръсти зелени човечета влачеха към къщата още килими, тежки сандъци, резбовани скамейки, кресло с висока облегалка.
Други, в алени кафтани, със златна двуглава птица на гърбовете, препасали саби, препуснаха по улицата – търсеха или проверяваха нещо.
Старейшината отново се разтревожи. Какво ли ни чака, Господи? Кой ли се носи откъм Москва?
Само че не беше от Москва, а от другата страна, отгоре, откъм Новгород.
Поклащайки се от бабуна на бабуна, през Крести подскачаше кожена кутия на широки колела, цялата омазана в кал. Отстрани в тръс препускаха шестима прислужници.
Старейшината се зачуди: есен по разбития път никой не пътуваше в такива коли, само през сухото лято, през зимата с шейни, а напролет и през есента – само на кон.
Но то си стана ясно.
Един от слугите скочи от коня, свали отзад дървен стол, сложи го на земята; двама други, доста едри, отвориха вратичката, поеха на ръце пухкав старец с копринена шуба, сложиха го да седне. Оказа се, че старецът е сакат, а столът не беше обикновен – на малки колелца: взеха да го тикат отзад – затъркаля се.
Този човек и друг път бе идвал в Крести. Виден болярин, наместник на великия княз в господаря Велики Новгород – Семьон Никитич Борисов, кой ли не го познава. Краката му не го слушат, отказват, за сметка на това ръцете му са дълги. Той събира полагащата се дан за московския властител от всички новгородски петини, зорко си гледа работата.
Старейшината започна да се кланя доземи на московския болярин и да се кръсти през корема. Е, щом всичко това се готви за Борисов – нищо, няма страшно. Борисов – с него са си свикнали, той си е свой, люто зло няма да стори.
Но наместникът, който дори не погледна старейшината, също бе притеснен. Повдигаше се на стола за сакати, озърташе се към московския път. Редките му мустаци потреперваха, жълто-сивата брада на кичури, която обрамчваше подпухналото му лице, се тресеше.
– Тук ме сложете! – извика Борисов на слугите. – Само да ме завъртите. Като кажа – вземате ме и ме слагате на колене! Ей там, дето е по-чисто! И меко да ме сложите, дяволите да ви вземат, не да ме тръснете!
И тогава всички се развълнуваха:
– Идат, идат!
Старейшината се обърна накъдето гледаха останалите – Господи Иисусе!
Сякаш буреносен облак бе покрил московския път. От двете му страни нашироко препускаха конници, а по самия път не спираше да се размотава като лента върволица от каруци, конници и пешеходци, и нямаше край.
Едва сега старейшината се досети кой е това. Замря: нима ще се случи, нима ще го видя със собствените си очи? Самия велик княз Иван Василиевич?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
