Време за четене: 10 минути

„Мирис на смърт” от Саймън Бекет (изд. „Софтпрес“, преводач: Марин Загорчев) е шестият роман от поредицата за доктор Хънтър, която е преведена на 29 езика. Преди години величествената сграда на болница „Сейнт Джуд” е била дом на надеждата. Днес тъне в разруха в очакване да бъде срутена. Когато на тавана на болничното заведение е открит труп, доктор Дейвид Хънтър е извикан за оглед. Безценните му знания могат да разкрият много за жертвата дори в необичайни случаи като този, при които трупът е почти мумифициран. Но сега Хънтър ще има нужда не само от знанията си на антрополог. Още преди да е успял да огледа внимателно тялото, подът до него пропада в отдавна зазидана стая, която не се вижда на никой от плановете на сградата. Стая с три болнични легла. Две от които са все още заети…

Разтърсващ, заплетен и майсторски изпипан до последния детайл, новият трилър на Саймън Бекет е бясно препускане по тъмен коридор с безброй врати, всяка от които крие тайна.

Прочетете откъс от книгата при нас.

Повечето хора биха сметнали професията ми за странна. Дори зловеща. Прекарвам толкова време с мъртвите, колкото и с живите, изследвам резултатите от разложението и разпада, за да идентифицирам човешки останки и да разбера какво ги е довело до това състояние.

Това е мрачен, но необходим занаят и когато видях името на Уорд на телефона си, веднага разбрах какво означава обаждането. Тя беше още детектив, когато се срещнахме за първи път – по повод на част от труп, оставена буквално на прага ми. Но наскоро я повишиха в главен инспектор и сега ръководеше един от екипите за разследване на убийства в столичната полиция. Ако се обаждаше в неделя вечерта, едва ли бе, защото иска да си поприказваме.

Красноречив знак за това, колко съм претръпнал, бе фактът, че почти не изпитах безпокойство. Преди няколко месеца именно Уорд беше тази, която ме предупреди, че отпечатъкът, намерен в апартамента ми, е на Грейс Страчън. Оттогава се чувахме от време на време, за да ме държи в течение за всяка информация около жената, която се бе опитала да ме убие. Или по-скоро за липсата на такава информация. Затова сега не ми и хрумна, че може да се обажда за нещо друго освен за работа.

Така и беше. Бяха открили труп на тавана на изоставена болница в Блейкънхийт, Северен Лондон. Старата лечебница не била използвана от години и служела за убежище предимно на наркомани и бездомници. Неидентифицираните останки очевидно били прекарали там дълго време и лошото им състояние налагало намесата на съдебен антрополог. При положение че местопрестъплението бе доста близо до квартала, в който живеех, тя питаше дали мога да отскоча и да погледна?

Казах, че мога.

Не бих искал да прекарам последната си вечер с Рейчъл за близките три месеца по този начин. Но и тя каза, че ще е по- добре да поработя, отколкото двамата да се влачим из апартамента, обхванати от предпрощална меланхолия.

– Хайде, не ги карай да чакат!

Тъмнината се сгъсти, докато стигна до „Сейнт Джуд“. Не познавах Блейкънхийт, но улиците му бяха обичайният мултикултурен микс. Заведения за бързо хранене и магазини с табели на индийски, азиатски и европейски езици се бореха за място между занемарени партерни етажи със спуснати кепенци. Колкото пò към периферията отивах, толкова повече ставаха последните, докато накрая уличните лампи не останаха единственото осветление на пустите улици. Накрая стигнах до висока стена, вървяща успоредно на пътя. Отгоре завършваше със стар железен парапет, през който стърчаха неподрязани клони, сякаш се опитваха да избягат. Мислех, че е парк, докато не стигнах до входа. Двете високи каменни колони на портала крепяха ръждясала арка от ковано желязо, на която с големи витиевати букви пишеше: „Кралска клиника „Сейнт Джуд“.

На стената до нея бе закрепен жалък, окъсан плакат с по-отчаяното послание: „Спасете „Сейнт Джуд“.

До един от каменните стълбове стоеше млада полицайка. Казах името си и изчаках да провери служебната ми карта.

– Карайте по алеята – упъти ме.

Когато минах под арката, фаровете ми осветиха табела с план на болницата, толкова избледнял, че едва се виждаше. Първоначалното ми впечатление за парк не беше много далеч от истината. Отвътре стената на оградата бе скрита зад стари дървета и предположих, че в миналото мястото е било пълно с добре поддържани зелени площи и болнични сгради. Сега цареше разруха. Каквито и сгради да е имало тук, отдавна бяха срутени и на местата им се виждаха само купчини тухли и бетон.

Усещането беше сякаш карах през бомбардиран град, тъмен и безлюден. Фаровете ми бяха единственото осветление в мрака. Дърветата и високата стена спираха светлината от улиците наоколо и придаваха на мястото по-изолиран вид, отколкото бе в действителност. Заобиколих тъмна купчина развалини и видях няколко полицейски коли и каравани, спрени на площадката пред оцелялата болнична сграда. Беше от викторианския период, на три етажа, с широко стълбище, спускащо се под централен портик в гръцки стил. Закованите прозорци гледаха като слепи очи от почернелите каменни стени, но въпреки мизерното си състояние постройката бе съхранила суровото си величие. Имаше корнизи с изящни орнаменти, а портикът се крепеше върху декоративно набраздени каменни колони. Над всичко това се издигаше ъглестият силует на часовникова кула, очертаваща се на фона на нощното небе като заканителен пръст.

Отново казах името си и ме насочиха към караваната на криминалистите, за да се преоблека с гащеризон и защитна екипировка. Уилън ме посрещна на стълбите за главния вход на болницата и се представи като заместник на Уорд. Покритите с графити крила на голямата двойна врата бяха изцяло отворени навътре. В сградата беше студено и влажно. Миришеше на влага, мухъл и урина. В някогашния вестибюл бяха монтирани прожектори, осветяващи зацапаната, ронеща се мазилка и затрупания с отломки под. От едната страна имаше остъклена кабинка с табела: „Амбулаторен прием“.

Разхвърляните празни бирени кутии и бутилки и овъглените следи от импровизирани огньове обаче говореха, че болницата още има обитатели. Стъпките ми прокънтяха глухо, докато се изкачвах по стълбите, извиващи се около отдавна изоставена асансьорна шахта. Прожекторите, монтирани на всяка стълбищна площадка, осветяваха покрити с прах указателни табели за „Рентген“, „Ендоскопия“, „ЕКГ“ и други отдавна забравени кабинети.

– Типична болница – каза задъхано Уилън, когато стигнахме до края на стълбите. Въпреки че сградата бе само триетажна, високите тавани удължаваха изкачването. – Даже да не си болен, когато постъпваш, това катерене е достатъчно, за да те убие.

Тръгна по дълъг коридор, в който бяха поставени още прожектори. Минахме покрай изоставени помещения, но през малките стъклени панели на тежките врати се виждаше само мрак. Под краката ни хрускаше оронена мазилка, а на места изгнилият таван бе пропаднал и се виждаха голи летви. Тук нямаше толкова много празни кутии и бутилки, но след такова дълго качване, изглеждаше логично.

Прожекторите водеха до сгъваема алуминиева стълба, нелепо нова и блестяща в тази мизерна обстановка. Беше опряна в основата на правоъгълен отвор за достъп до тавана и оттам започваше пътеката от метални плоскости, водеща до мястото, където чакаха Уорд и членовете на екипа ѝ.

При трупа.

Сега отново го огледах, като потърквах главата си на мястото, където я бях фраснал в гредата на покрива.

– Тъкмо се канехме да започваме – каза ми Уорд. – Познаваш ли професор Конрад?

Знаех го само по име. Съдебният патолог вече беше авторитет в своята област, когато аз започвах работа в моята, и имаше плашещата репутация на човек с избухлив нрав. Сега бе минал шейсетте, но изглежда, годините не бяха смекчили темперамента му. Гъстите му сиви вежди се събраха строго, когато ме погледна над маската.

– Радвам се, че най-накрая пристигнахте.

Имаше сух пронизващ глас и беше трудно да преценя дали в думите му има укор, или не. Отново ми се стори, че мярнах някакво движение в сенките, но този път го пренебрегнах. Достатъчно се бях изложил вече.

Уорд ме погледна, като вдигна вежди.

– Е, след като всички вече сме тук, да започваме. Мръдни се – добави, като безцеремонно бутна криминалиста, стоящ до нея.

Другите се размърдаха, за да ми направят място. Плоскостите за стъпване бяха така разположени около увития в найлон труп, че да образуват работна платформа. Но заради ниските греди на покрива и комина пространството бе тясно и още по- горещо под прожекторите.

– Болницата е затворена от години. Единствените, които я използват, са бездомниците и наркоманите – каза Уорд, когато се приближих, за да погледна по-добре. – Допреди няколко месеца, когато започна разрушаването, тук се продаваха доста наркотици. Може да си имаме работа със смъртоносна свръхдоза или опит за прикриване на убийство след спречкване.

И двете бяха често срещани. Вгледах се в изсъхналото лице, полускрито под найлона.

– Кой е намерил трупа, някой от екипите за разрушаване ли? – попитах.

Тя поклати глава.

– Би трябвало да са проверили тавана, но едва ли са си дали толкова труд. Не, намерил го е някой от дружеството за защита на прилепите. Дошъл е на проучване и е намерил повече, отколкото е очаквал.

– Прилепи ли?

– Колония от дългоухи, както се оказва. – В гласа ѝ прозвуча подигравателна нотка. – Защитени са и трябва да внимаваме да не ги безпокоим.

Хвърлих бегъл поглед към сенките над нас. Значи не си бях въобразил движението.

– Инвеститорите планират да изравнят целия парцел и да построят голям офис комплекс – продължи Уорд. – Има силна съпротива от местните и тази история с прилепите е поредното забавяне. Голяма радост за протестиращите, защото означава отлагане в последната минута на екзекуцията на „Сейнт Джуд“. Докато прилепите не бъдат настанени на друго място, или каквото там правят с тях, строителните дейности са замразени.

– Колкото и вълнуващо да звучи всичко това, отмених покана за вечеря – изрече Конрад с насечен тон. – Ще съм ви благодарен, ако не ме карате да стоя тук цяла нощ.

Безразличен към гневния поглед на Уорд, патологът сковано клекна до трупа. Минах от другата страна и също коленичих. Обрамчено в ореол от проскубана коса, лицето в найлоновото платнище беше съсухрено като пергамент. Очите бяха празни, от носа и ушите бяха останали само чуканчета. В преобладаващата миризма на прах и гнила дървесина изпод найлона се процеждаше друга, сладникава и застояла.

– Очевидно отдавна е тук – отбеляза Конрад, сякаш коментираше времето. – Трупът е напълно мумифициран.

Не точно, помислих си, но засега не казах нищо.

– Това нормално ли е?

В гласа на Уорд прозвуча съмнение. Патологът или не чу, или предпочете да не отговаря.

– Може би – отговорих вместо него.

Мумифицирането може да се случи по естествен път под действието на редица фактори, от киселинността на торфените блата до екстремни студове. Но това тук беше друго. Огледах се в тъмното таванско помещение и забелязах, че паяжините наблизо леко се поклащат от слабо въздушно течение.

– Това са почти идеални условия за мумифициране. Усещате колко е горещо и със сигурност е сухо дори през зимата. На такива големи стари тавани обикновено има добра вентилация, с достатъчно течение, за да елиминира влагата.

Докато говорех, Конрад спокойно разтвори платнището и разкри раменете и гърдите. Трупът лежеше по гръб, леко изкривен и свит в гънките на найлона, като мъртва птица в гнездо. Коремът и долната част на тялото още бяха покрити, но беше ясно, че тялото не е на висок човек. Съдейки по ръста, вероятно беше юноша или дребен възрастен. Единствената му дреха беше разкъсана жълта тениска с петна от течностите, отделили се при разлагането. От късите ръкави се показваха ръце, от които бяха останали само сухожилия и кости. Както и на лицето, кожата им бе изсъхнала като пергамент.

– Дланите сякаш са подредени – забеляза Уорд. Ръцете, с извити като орлови нокти пръсти, бяха събрани върху кокалестия гръден кош сякаш тялото бе положено в ковчег, а не в найлоново платнище. – Някой е отделил специално време за това. Говори за разкаяние или поне за уважение. Може би този, който го е направил, я е познавал.

„Нея“ ли? Погледнах изненадано Уорд. Нищо не подсказваше, че трупът е женски, и имайки предвид състоянието му, можеше да са необходими няколко дни, за да установим със сигурност пола. Освен ако не намерехме някакъв личен документ.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.