„Лятото, когато срещнах Джак“ от Мишел Гейбъл (изд. „Софтпрес“, преводач: Яна Парашикова-Аролска) умело преплита разказваческия талант на писателката с изумителния живот на Алисия Корнинг Кларг — жената, която според директора на ФБР е получила огромна сума от клана Кенеди, за да мълчи.
За света той е Джон Фицджералд Кенеди — харизматичен политик, останал в историята като един от най-знаменитите президенти на САЩ. За близките си е просто Джак. Джак Кенеди — така се представя пред русата чаровница в една късна лятна вечер на полуостров Кейп Код. И от този миг нататък нейният живот вече не е същият.
Връзката на Алисия и Джак изглежда като летен флирт, но скоро двамата вече са сгодени. Уви, сватбата е осуетена от бащата на Джак, който има съвсем ясна представа за бъдещето на сина си. Младият Кенеди трябва да стане президент на САЩ.
Прочетете откъс от романа при нас.
(…) Беше висок и с хубав тен, с разрошена червеникаво-кестенява коса и с бяла риза, която не бе пъхната в панталона. Усмихна ѝ се широко от край до край и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици.
– Леле, май наистина ви уплаших – каза мъжът.
– Съжалявам – отвърна Алисия в паника. – Не очаквах да видя някого тук, отвън. Тъкмо започна втората прожекция на филма. Ако побързате, няма да изпуснете нищо. Филмът е
„В чуждестранния легион“.
Като че ли той не можеше да прочете надписа. Алисия мислено се скастри.
– Да, знам. Започва в два и петнайсет и се върти цял ден. Но предпочитам да се вмъквам със закъснение.
Мъжът отметна кичур коса от челото си и Алисия се улови, че повтаря жеста му. Той я видя и ѝ намигна, което я накара да потръпне още веднъж.
Не беше заради приятната му външност. Безспорно беше привлекателен, но беше и някак длъгнест, твърде слаб. Косата му бе чорлава, а главата – несъразмерно голяма в сравнение с кльощавата му фигура. В една обективна класация би се намирал доста след Тай Пауър и Уилям Холдън, но все пак у него личеше нещо специално, нещо красиво, което няма общо с външността.
Но, да, беше хубав, с чудесен тен и впечатляваща усмивка.
– Не отговорихте на въпроса ми – каза той. – Работите ли все още?
– Дали продавам напитки и закуски ли?
Той се засмя.
Да му се не види – мъжът имаше изключително бели и подредени зъби.
– Да, какво друго бих могъл да имам предвид? – попита той. – Но пък може би вие знаете и друга причина да поспра тук.
– Ами… – запелтечи Алисия – освен да си поръчате нещо, тук не можете да правите кой знае какво.
– Вероятно сте нова – добави той. – Със сигурност бих запомнил лицето ви.
Алисия се изчерви силно и посегна да вземе чаша.
– Голяма ли искате? – попита.
– Не съм поръчвал нищо.
– От търговска гледна точка е по-добре да попиташ за размер на напитката, отколкото: „Мога ли да ви помогна?“.
– Е, не мога да откажа на една добра търговка – отвърна той. – Така че нека бъде голяма кòла, както предложихте.
– Имате я.
Алисия се обърна и започна да пълни чашата му, като се чудеше кога в помещението е станало толкова горещо. Започна да си вее с една несглобена кутия за пуканки.
– Между другото – каза мъжът, – казвам се Джак. Джак Кенеди.
– Кенеди? – повтори Алисия.
Той бе един от тях – от семейството, при което Иренка работеше, семейството, което Алисия се надяваше, че ще наеме и нея.
Според Иренка фамилията беше може би десет-, може би дванайсетчленна, а вероятно и повече. Бащата бе бивш посланик, децата бяха пораснали. Майката беше стисната и малко особена, но Иренка много я уважаваше.
Иренка ѝ беше разказвала за перипетиите на тези хора както в писмата си, така и лично. Крадяха автомобили, чупеха си крайниците и си отмъкваха храната от чиниите. Имаха неплатени сметки навред из Кейп Код, а домът им често биваше наводняван, защото за членовете на това семейство очевидно бе трудно да спират крановете на чешмите.
По думите на Иренка те бяха семейство мърлячи. Зарязваха хавлиите и банските си костюми навсякъде из къщата.
– По-зле от прасета в свинарника – твърдеше приятелката ѝ.
Но Иренка явно грешеше. Джак беше по риза и панталоните му висяха като стара завеса, но Алисия не можеше да си представи, че някой би го нарекъл немарлив.
– Чудесно – изпъшка Джак. – Какво изражение само! И казахте „Кенеди“ така, сякаш е мръсна дума.
Докато той говореше, Алисия осъзна, че бостънският му акцент е различен от онези, които бе чувала. Разликата беше в ритъма, в начина, по който речта му се забързваше, а после се забавяше. В един момент думите му като че ли се избутваха напред, а в друг – се дърпаха назад.
Кенеди – каза го, сякаш се беше втурнал към нещо.
Мръсна – сякаш искаше думата да звучи цяла нощ.
– Съдейки по реакцията ви – продължи той, – предполагам, че сте имали нещастието да срещнете брат ми Теди.
Алисия се замисли за миг, като прехвърляше в ума си историите на Иренка. Теди беше пълничкият, най-младият. Имаше навик да създава проблеми, свързани с яхти.
„Теди – казал веднъж посланикът, – ако излезеш с яхтата, трябва да се върнеш с нея.“
– Не познавам брат ви – отвърна Алисия. – Но съм… чувала някои истории.
Джак изпуфтя.
– Сигурен съм. Моля ви, не съдете за цялото ни семейство по него.
Алисия се усмихна вяло.
– Уверена съм, че всички сте прекрасни – отвърна тя.
Джак отметна глава назад и се разсмя.
– И това го казва човек, който никога не ни е срещал. Вижте, не искам да ставам досаден, но още не сте ми казали името си. Чувствам се, сякаш аз върша всичко.
– О, да – каза тя с въздишка. – Казвам се Алисия. Алисия Дар.
Джак се усмихна широко като морето и протегна ръка през щанда. Алисия подаде своята.
– Enchantée – каза тя по необяснима причина.
Отново се изчерви. Защо точно френски? Намираше се в Сентър Тиътър в Хаяниспорт, Масачузетс, а не в Сорбоната, по дяволите! Може би трябваше да премине на немски, за да му покаже колко езици знае.
– Enchantée наистина – отвърна Джак. – Произношението ви е перфектно. В кой университет учите?
– В никой.
Джак сбърчи безупречния си нос.
– Не учите в университет?
– Не. Пуканките са чудесни. Опитвали ли сте ги?
– Но вие не сте достатъчно голяма, за да сте завършили висшето си образование.
– Какво значи „достатъчно голяма“? – попита тя. – Така или иначе имах доста амбициозни планове, но не стигнах до университет. Заради войната.
Тя отклони погледа си.
– Трябваше да се досетя. Вие сте европейка.
– Такава ли съм?
Алисия не се правеше на срамежлива. Етикетът „европеец“ обикновено се използваше за хората от Париж, Виена и в най-лошия случай – Хамбург. А тя беше от Полша, която повечето хора причисляваха към Източния блок.
По документи обаче Алисия не беше отникъде. Нямаше родина, а настоящият ѝ дом беше матракът в килера на Иренка.
Изселването ѝ едва ли можеше да стане по-категорично.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
