„Синът“ от Ю Несбьо (изд. „Емас“, преводач: Ева Кънева) е брилянтен трилър, но и трагична, трогваща история за преплетените пътища на герои в отчаян танц да избегнат неизбежната задънена улица на края им. Един от най-добрите, дълбоките и богати романи на Несбьо, макар и без Хари Хуле, чиито главни герои са лабиринтът на корупцията в Осло и един необичаен млад мъж с мисия за брутално отмъщение.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Ровер се взираше в белия бетонен под на килията с площ единайсет квадратни метра. Захапа устна с прекалено високия си златен преден долен зъб. Стигна до най-трудната част от изповедта. В килията се чуваше единствено как дращи с ноктите по татуираната на ръката му Дева Мария. Откакто Ровер влезе, младежът, седнал с кръстосани крака на нара отсреща, не бе промълвил и думичка. Само кимаше и се усмихваше с блажената усмивка на дзен-будист и с поглед, прикован в точка от челото на Ровер. За Сони – така се казваше младежът – се знаеше, че като тийнейджър убил двама души, притежавал свръхестествени способности и бил син на корумпиран полицай. Трудно можеше да се определи дали Сони слуша Ровер. Дълга сплъстена коса закриваше зелените му очи и по-голямата част от лицето му, но на Ровер не му пукаше особено. Просто искаше да получи опрощение на греховете си и изричната благословия на младежа, та утре, обзет от чувството, че се е пречистил, да излезе спокойно през портата на Държавния затвор с повишена сигурност. Не, Ровер съвсем не беше религиозен. Ала ритуалът на опрощението няма да навреди, особено ако си се зарекъл да промениш живота си, искрено да се постараеш да заживееш праведно. Ровер си пое дъх:
– Май беше белорускиня. Минск се намира в Беларус, нали? – Ровер вдигна глава, но младежът мълчеше. – Нестор я наричаше Минск. Заповяда ми да я застрелям.
Предимството да се изповядаш пред човек с толкова изпържен от наркотиците мозък е, че няма начин нито имената, нито събитията да се закрепят в паметта му. Все едно си говориш сам. Сигурно затова затворниците в Държавния предпочитаха да си открият сърцето пред младежа, вместо пред свещеника или психолога.
– Нестор я държеше – нея и още осем девойки – под ключ на възвишението Енерхауген. Източноевропейки и азиатки. Малолетни, тийнейджърки, а дали не са били и още деца. Минск обаче беше по-висока, по-силна. Успя да избяга. Добра се до парка „Тьойен“, преди песът на Нестор да я докопа. Порода дого аржентино, знаеш ли ги?
Погледът на младежа не помръдна, но той вдигна ръка. Посегна към брадата си и бавно започна да я разресва с пръсти. Ръкавът на широката мърлява риза се смъкна и оголи струпеи и следи от убождания с игла.
– Огромни, отвратителни кучета албиноси – продължи Ровер. – Убиват каквото им посочи господарят. А често и каквото не им посочи. В Норвегия, естествено, са забранени. Норвежки развъдник в Релинген ги внасяше нелегално от Чехия и ги регистрираше като бели боксери. Аз и Нестор отидохме да купим кучето, когато беше още кутре. Той брои повече от петдесет бона. Мъничето изглеждаше много сладко и беше просто невъзможно да допуснеш, че … – Ровер млъкна рязко. Даваше си сметка какво прави: разпъва локуми за проклетото куче само и само да отложи отварянето на темата, за която всъщност беше дошъл. – Но така или иначе…
Ровер погледна татуировката на другата си ръка: катедрала с две стреловидни кули. По една за всяка излежана присъда. Днес обаче бе решил да изповяда вината си за престъпление, в което се чувстваше своего рода съучастник. Преди да влезе в затвора, внасяше нелегално огнестрелни оръжия за рокерски клуб и ги преправяше в сервиза си. Биваше го по тази част. Дори прекалено. Майстори от неговия калибър трудно оставаха незабелязани за дълго и ги хващаха. А че беше добър, беше: още след първия престой в затвора Нестор го гушна под крилото си. Или по-точно – стъпи на врата му. Подсигури си пълната му лоялност, та неговите хора, хората на Нестор – а не рокерите или други конкурентни банди – да разполагат с най-доброто оръжие. За няколко месеца му плати повече, отколкото се очертаваше Ровер да спечели през остатъка от живота си от работата в сервиза за мотоциклети. Но в замяна му поиска много. Твърде много.
– Тя лежеше в горичката, а кръвта бликаше на тласъци. Напълно неподвижна, само се взираше в нас. Песът беше отхапал парче от лицето ѝ. Венците и зъбите се виждаха – Ровер направи гримаса. Давай по същество. – Нестор ни каза, че било време да дадем нагледен урок на момичетата, да им покажем какво ги чака, ако имат глупостта да се поведат по нейния ум. А Минск, с това обезобразено лице, вече била напълно безполезна за неговата работа. – Ровер преглътна. – И така, Нестор поиска да го направя. Да я довърша. Като един вид доказателство за моята лоялност, нали. Носех стар „Рюгер МК2“. Бях го барнал оттук-оттам. Исках да я убия. Наистина. Желание не ми липсваше…
Ровер усети как в гърлото му засяда буца. Колко пъти само си бе припомнял тази случка, колко пъти бе възкресявал отново и отново в ума си секундите от онази нощ в парка „Тьойен“, колко пъти пред очите му бе оживявал целият епизод с момичето, с Нестор и със самия Ровер в главните роли, а на заден план – безмълвна масовка? Дори кучето замлъкна. Стотици? Хиляди пъти? И въпреки това едва сега, когато за пръв път го разказа на глас, той си даде ясна сметка, че това не е било сън; наистина се е случило. Или по-точно: сякаш чак сега тялото му го проумя. И затова стомахът му взе да се обръща. Ровер вдиша дълбоко през носа, за да потисне гаденето.
– Но не успях. Така или иначе щеше да умре, знаех го. Те стояха в готовност с кучето и аз си мислех, че на мястото на Минск ще предпочета куршум. Спусъкът обаче беше като циментиран. Не можех и не можех да го дръпна.
Младежът май кимна вяло – или за да покаже, че слуша Ровер, или отмервайки ритъма на музика, която звучи само в неговата глава.
– Докога ще те чакаме, ядоса се Нестор. Все пак се намирахме насред обществен парк. От кобур на прасеца си извади малък, закривен нож, пристъпи напред, сграбчи Минск за косата, повдигна главата ѝ и с един замах ѝ преряза гърлото. Все едно кормеше риба. От прореза рукна кръв. Четири тласъка и изтече цялата. Но знаеш ли кое помня най-ясно? Песа. Когато от гърлото на момичето плисна кръв, звярът започна да вие.
Ровер се наведе напред на стола с лакти на коленете. Запуши уши с длани и започна да се клати напред-назад.
– А аз гледах безучастно. Дори не помръднах. Стоях като пълен кретен и наблюдавах как я увиват в одеяло и я отнасят в колата. Откарахме я в гората в Йостмарксетра. Извадихме я и я пуснахме да се търкаля надолу към езерото Юлсрю. Много хора разхождат кучетата си там. Откриха я още на следващия ден. Нестор държеше във вестника да има снимки, на които да се вижда какво сме ѝ направили, та другите момичета да си опичат акъла. – Ровер си отпуши ушите. – Престанах да спя, защото непрекъснато сънувах кошмари. Момичето с отхапаната буза ми се усмихваше със зловещо оголени зъби. Не издърж*<*а*>х, отидох при Нестор и му се примолих да ме освободи. Казах му, че не искам повече да пиля узита и глокове; стига ми да поправям мотоциклети. Да си живея спокойно, без нонстоп да мисля за ченгетата. Нестор се съгласи. Явно беше разбрал, че не ми идва отвътре да съм лошо момче. Подробно ми разясни какво ме очаква, ако пропея. Аз се успокоих и започнах да живея почтено. Отказвах всички предложения, макар още да разполагах с няколко адски добри узита. Но през цялото време имах чувството, че над мен тегне заплаха, разбираш ли? Че ще ме очистят. Изпитах едва ли не облекчение, когато ме окошариха. В панделата се чувствах в безопасност. Беше заради стара история – бях участвал като второстепенна фигура. Задържали двама гангстери и те казали, че съм ги снабдил с оръжие. Признах си на момента.
Ровер се засмя дрезгаво. Разкашля се. Наведе се още по-напред на стола:
– След осемнайсет часа се махам оттук. И идея си нямам какво ме чака. Знам само, че Нестор ще е осведомен за излизането ми, макар да ме пускат четири седмици предсрочно. Той е в час с всичко, което се случва тук и при ченгетата. Такива като него си имат хора навсякъде. Това отдавна ми е ясно. Та си мисля, ако Нестор е искал да ми види сметката, щеше да го уреди тук, в затвора, вместо да чака да изляза. Ти как мислиш?
Ровер зачака. Мълчание. Младежът не даваше вид да има мнение по този въпрос. А впрочем по какъвто и да било друг въпрос.
– Така или иначе, една благословийка няма да навреди, нали?
При думата „благословийка“ в погледа на младежа лумна пламък. Той вдигна дясната си ръка и направи знак на Ровер да се приближи и да коленичи. Ровер опря колене о килимчето пред леглото. Единствено на Сони разрешаваха да държи килимче в килията си. В Държавния се придържаха към швейцарския модел: никакви излишни вещи в килиите. На всеки затворник позволяваха да разполага максимум с двайсет предмета. За да си внесеш, да речем, чифт обувки, трябва да се откажеш от два чифта боксерки или от две книги. Ровер погледна лицето на младежа. Върхът на езика му навлажни сухите попукани устни. Гласът му беше изненадващо висок и макар да шепнеше, изговаряше думите с отчетлива дикция:
– Всички земни и небесни богове те осеняват с милостта си и ти прощават греховете. Ще умреш, но душата на опростения грешник се възнася в рая. Амин.
Ровер сведе глава. Усети лявата ръка на младежа върху гладко избръснатия си череп. Сони беше левичар, а според статистически проучвания левичарите умират по-млади. Че Сони няма да достигне дълбока старост, човек обаче би могъл да предвиди и без да се интересува от статистика. Свръхдозата можеше да дойде всеки момент. Всъщност Ровер не хващаше много-много вяра на приказките, че лявата ръка на Сони лекувала. Съмняваше се и в ефекта от благословията. Тогава какво правеше тук?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
