Продължението на „Краля демон“ ни връща в епичния свят на Синда Уилямс Чайма. „Кралицата изгнаница“ (изд. „Емас“, преводач: Петър Тушков) разказва с уверен размах за несигурни приятелства, борби за надмощие и за непреодолимата мощ на привличането. Приключения, магия, война и амбиция определят съдби в една от най-обичаните фентъзи поредици, утвърдила се сред читателите с невероятния си мащаб и изключителни герои.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Първа глава
Западната стена
Лейтенант Мак Гилън от Кралската гвардия на Превала присви рамене срещу вещерския вятър, който виеше откъм замръзналата пустош на северозапад. Той уви повода около лъка на седлото и остави коня си, Мародер, да подбира сам пътя през последния километър надолу до гарнизона на Западната порта.
Гилън заслужаваше повече от нищо и никаквото назначение в нищо и никаквия ъгъл на кралството на Превала. Патрулирането по границата беше работа за редовната армия – чуждестранни наемници, така наречените сержанти – или за местната гвардия от планинци. Не за член на Кралската гвардия.
Само преди месец напусна града, но опасните улички на Южен мост вече му липсваха. По време на нощните патрули из Южен мост си имаше достатъчно занимания – таверни, комарджийски свърталища, хубави девойки. В столицата разполагаше с високопоставени връзки с дълбоки джобове, което означаваше редовни възможности за някоя и друга добре платена странична поръчка.
После обаче всичко се обърка. В караулното на Южен мост избухна арестантски бунт и един уличен плъх от Вехтошарника на име Ребека тикна горяща факла в лицето му и ослепи едното му око, остави кожата му зачервена, лъскава и белязана.
В края на лятото доведе със себе си във Вехтошарника Маго, Слоут и още неколцина, за да открият откраднат амулет. Изпълни заповедта тихомълком, по лично нареждане на лорд Баяр, висш магьосник и личен съветник на кралицата. Претърсиха от горе до долу онази полуразрушена конюшня, дори разровиха двора отпред, но не откриха нито вещерската дрънкулка, нито Гривник Алистър – уличния крадец, който я бе задигнал.
Разпитаха изметта, пребиваваща в коптора, но жената и хлапето й му заявиха, че никога не са чували за Гривник Алистър, нито им е известно нещо за какъвто и да е амулет. В крайна сметка Гилън опожари до основи постройката заедно с обитателите й. Предупреждение за всички останали крадци и лъжци.
Доловил невниманието на Гилън, Мародер изпъна трензелата и се понесе в тромав галоп. Гилън дръпна рязко поводите и след няколко твърдоглави опита на коня да го хвърли от гърба си, го овладя. Гилън изгледа кръвнишки хората си и в резултат нахилените им физиономии увиснаха.
Само това му липсваше – да си строши врата заради безцелно препускане. Някои биха нарекли назначението на Гилън на Западната стена повишение. Връчиха му лейтенантската значка и го изпратиха да поеме командването над масивната, мрачна твърдина заедно с още стотина други изгнаници – до един членове на редовната армия – в добавка към собствения му ескадрон от гвардейци. Постът беше по-отговорен от предишния в стражата на Западен мост.
Все едно трябваше да се радва, че царува над купчина оборски тор.
Крепостта Западен мост охраняваше Западната стена и неприветливото, пропаднало село Западен мост. Стената разделяше планинския Превал от Треперещите блата. Подгизнали земи от безпътни мочурища и тресавища. Блатата, твърде лепкави, за да ги преплуваш, и твърде редки, за да ги ореш, бяха невъзможни за прекосяване освен пеша, чак до сковаващите студове след зимното слънцестоене.
Общо взето, крепостта предоставяше малко възможности за предприемчив мъж от сорта на Мак Гилън. Веднага разпозна същината на новото си назначение: наказание за неуспеха му да угоди на лорд Баяр.
Имаше късмет, че оцеля, след като разочарова висшия магьосник.
Гилън и тримата мъже с него препуснаха из локвите на павираните селски улици и слязоха от конете в двора на крепостта. Гилън поведе коня си към конюшнята, а дежурният му офицер Роби Слоут размаха ръка пред челото си в жест, който при него минаваше за отдаване на чест:
– От Превалски брод са дошли трима души, сър – докладва той. – Очакват ви в крепостта.
В Гилън проблясна искрица надежда. Може би, най-после, ставаше дума за нови заповеди от столицата. А защо не и за края на незаслуженото му изгнание.
– Споменаха ли име? – Гилън подхвърли ръкавици и подгизнал плащ на Слоут и прокара пръсти през косата си, за да я сложи в ред.
– Щели да разговарят само с вас, сър – отговори Слоут. Поколеба се. – Синя кръв. Не точно деца, но момчета.
Искрицата надежда угасна. Вероятно арогантни синчета на благородници напът за академиите в Одънов брод. Точно каквото не му трябваше.
– Настояха да ги настаним в офицерското крило – продължи Слоут, за да потвърди опасенията на Гилън.
– Изглежда, някои благородници са с впечатлението, че тук е хан за аристократични глезльовци – изръмжа той. – Къде са?
Слоут вдигна рамене:
– В офицерската зала, сър.
Отърсвайки се от дъждовните пръски, Гилън влезе с твърда крачка в крепостта. Още преди да измине пътя през вътрешния двор, чу музика от базилка и флейта. Блъсна с рамо вратите на офицерската зала, където откри три момчета, едва проходили, скупчени около огъня. Бъчвичката пиво в бюфета беше отпушена и пред тях стояха празни халби. Лицата на момчетата имаха замаяното, преситено изражение на хора след тежък гуляй. Остатъците от разкошния им пир бяха пръснати по масата, включително оглозганият труп на голям бут, който Гилън пазеше само за себе си.
В единия ъгъл стояха музикантите – красиво момиче на флейтата и мъж, вероятно баща й, на базилката. Гилън имаше спомен, че ги е мяркал и преди из селото, където свиреха по уличните ъгли за някоя подхвърлена медна монета.
При влизането му музиката отмря и музикантите се изправиха, пребледнели и с разширени очи, като попаднали в капан животни, непосредствено преди да бъдат заколени. Бащата обгърна с ръка разтрепераната си дъщеря, поглади русите й коси и й прошепна една-две думи.
Момчетата около огъня пренебрегнаха появата на Гилън и изръкопляскаха вяло. – Не е кой знае какво, но по-добре от нищо – подметна презрително едно от тях. – Тук условията за гости не са по-различни.
– Аз съм Гилън – обади се високо Гилън, окончателно убеден, че няма да има полза от тази среща.
Най-високият от тримата се изправи изящно и тръсна назад гъстата си черна коса. Забеляза покритото с белези лице на Гилън и потръпна. Изражението му на човек със синя кръв се изкриви в отвращение.
Гилън стисна зъби.
– Ефрейтор Слоут ми предаде, че сте искали да ме видите – каза той.
– Да, лейтенант Гилън. Аз съм Мика Баяр, това са братовчедите ми Аркеда и Мифис Мандър. – Посочи ги, и двамата бяха червенокоси – единият слаб, другият с набито телосложение. – Тръгнали сме към академията в Одънов брод, но понеже минаваме оттук, ме помолиха да ви предам съобщение от Превалски брод. – Погледна към празната дежурна стая: – По-добре да поговорим там.
Гилън усети как пулсът му се ускорява. Вторачи се в наметнатия през раменете на момчето шал, извезан с приведени соколи – емблемата на семейство Баяр.
Да, сега забеляза приликата – нещо в очертанията на очите на момчето и подчертаната костна структура на лицето. В черните коси на младия Баяр имаше червени магьоснически нишки.
И другите двама носеха шалове, но с различни емблеми – планински котки. Значи и тримата бяха малолетни магьосници, единият от тях – син на висшия магьосник.
Гилън се покашля с изопнати от вълнението нерви:
– Разбира се, разбира се, Ваша светлост. Надявам се да сте останали доволни от храната и напитките.
– Бяха… засищащи, лейтенант – отвърна младият Баяр. – Но, боя се, вече започват да се обаждат. – Докосна с два пръста стомаха си, а другите две момчета изсумтяха.
Промени темата, помисли си Гилън:
– Приличате на баща си. Веднага се вижда, че сте негов син.
Младият Баяр се намръщи, хвърли поглед на музикантите, а после отново се обърна към Гилън. Отвори уста, ала Гилън продължи бързо, решен да довърши:
– Вината не е моя, разбирате, за амулета. Онзи Гривник Алистър е дивак и хитрец. Но татко ви е избрал точния човек за тази работа. Ако някой може да го намери, това съм аз, и ще ви възстановя обратно вещерската дрънкулка. Просто се налага пак да се върна в града, нищо повече.
Момчето стоеше напълно неподвижно, вгледано с присвити очи в Гилън. Устата му образуваше плътна, неодобрителна линия. После поклати глава и се обърна към братовчедите си:
– Мифис. Аркеда. Останете тук – разпореди им младият Баяр. – Пийнете още пиво, ако стомасите ви ще го понесат. – Направи знак с ръка към музикантите: – Дръжте тези двамата наблизо. Не им позволявайте да си тръгнат. – После подкани Гилън с пръст: – Ти. С мен. – Без да погледне дали Гилън идва, тръгна към дежурната стая.
Гилън го последва объркано. Младият Баяр спря и, отпуснал ръце на каменния перваз, се вторачи през прозореца с изглед към вътрешния двор. Изчака вратата да се затвори, преди да се обърне към Гилън:
– Кретен… такъв – изрече момчето с пребледняло лице и присвити, бляскащи като делфийски въглища очи. – Направо не е за вярване, че баща ми се занимава с някой толкова глупав. Никой не бива да разбира, че служиш на баща ми, разбрано? Ако сведенията за това стигнат до капитан Бърн, ще има тежки последствия. Баща ми рискува да бъде обвинен в измяна.
Устата на Гилън пресъхна:
– Именно. ’збира се… – заекна той. – Аз… ъъ… допуснах, че другите малолетни магьосници са с вас и…
– Не ти се плаща да допускаш, лейтенант Гилън – прекъсна го Баяр. Тръгна към Гилън, изправил гръб, с развят шал от лекия ветрец откъм прозореца. Същевременно Гилън заотстъпва назад, докато не се блъсна в масата. – Като казвам никой, значи никой – продължи Баяр и докосна несъзнателно зловещ на вид медальон около шията си: сокол, изрязан от блещукащ червен скъпоценен камък… вещерска дрънкулка, подобна на онази, която Гилън не успя да открие във Вехтошарника. – На кого друг си казвал?
– На никого. Заклевам се в кръвта на демона, че не съм казвал на никой друг – прошепна Гилън. Усещаше страха като нож в гърлото си. Стоеше с леко разкрачени крака, готов да отскочи встрани, ако малолетният магьосник изстреля огън срещу него. – Просто исках да съм сигурен, че Негова светлост е наясно какви усилия полагам, за да му осигуря предмета. Но засега не го откривам никъде.
През лицето на момчето премина отвращение, сякаш предпочиташе да не разговаря по въпроса.
– Известно ли ти е, че докато ти претърсваше Вехтошарника за амулета, Алистър нападна баща ми и едва не му взе живота?
Кръв и кости, помисли си Гилън и потръпна. Алистър, отдавнашен уличен главатар на Вехтошарите, имаше славата на безстрашен, избухлив и безмилостен. Сега освен всичко друго момчето явно изпитваше и желанието да умре.
– Добре ли е… лорд Баяр? – Мъртъв ли е Алистър?
Младият Баяр отговори на изказания и на неизказания въпрос:
– Баща ми се възстанови. За нещастие Алистър избяга. Баща ми трудно прощава некомпетентността – добави той. – Чиято и да е. – Горчивата нотка в гласа на момчето хвана Гилън неподготвен.
– Ъъ, разбира се – кимна Гилън и се хвърли смело в атака, решен да защити позицията си: – Пропилявате ме тук, милорд. Изпратете ме обратно в града и ще открия момчето, заклевам се. Познавам улиците, знам и кои банди ги владеят. Рано или късно Алистър ще се появи във Вехтошарника, независимо от уверенията на майка му и сестра му, че не се е вясвал от седмици.
Очите на младия Баяр се присвиха и той се наведе напред със стиснати юмруци:
– Майка му и сестра му? Алистър има майка и сестра? Още ли са в Превалски брод?
Гилън се усмихна широко:
– Според мен са изгорели. Заключихме ги в дома им и го запалихме.
– Убил си ги? – Младият Баяр се вторачи в него. – Мъртви ли са?
Гилън облиза устни, несигурен къде точно сгреши:
– Ами реших, че това ще покаже на всички колко по-умно е да казваш истината, когато Мак Гилън задава въпросите.
– Ти наистина си идиот! – Баяр поклати бавно глава, без да откъсва очи от лицето на Гилън. – Можехме да използваме майката и сестрата на Алистър, за да го принудим да излезе на светло. Да предложим размяна за амулета. – Стисна юмрук във въздуха: – Можехме да го заловим.
Оглозгани кости, помисли си Гилън. Никога не успяваше да отговори правилно на магьосници.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
