„Друг вид зло“ от Андрю Уилсън ( изд. „Хермес“, преводач: Дори Габровска) е част от поредицата „Мистерии с Агата Кристи“, в която най-известната авторка на криминални романи се оказва главен герой във вълнуващо разследване. През януари 1927 г. тя се отправя на пътешествие до Канарските острови. Натоварена със секретна мисия от британските разузнавателни служби, Кралицата на кримито е по следите на мрачна тайна, която застрашава живота ѝ. Мистериите обаче започват още на парахода: пред очите на Агата млада жена се хвърля от борда и намира смъртта си в студените води на океана. Не след дълго около това наглед очевидно самоубийство възникват въпроси. Нищо не е такова, каквото изглежда. Злото има много лица…
Прочетете откъс от криминалния трилър при нас.
В очакване на бурята вратите към палубите бяха временно заключени. Сега представлявахме плаващ остров, откъснат от света, с едно мъртво тяло някъде в морето около нас.
Повечето пътници се оттеглиха в каютите си. По-късно сутринта един стюард почука на вратата и ми предаде бележка от Гай Тривелиън, който ми благодареше за милото отношение. Предлагаше да отложим вечерята заради лошото време – освен че му се гадело, не вярвал, че ще понесе съчувствените погледи на другите пътници. Вместо това ме канеше в една от малките частни трапезарии на следващата вечер. Щял да събере неколцина интересни пасажери и се надявал да приема поканата му и така поне донякъде да извиня грубото му поведение. Изпратих кратка бележка, с която приех поканата, и после си легнах, макар да знаех, че няма да мога да заспя.
Не спирах да мисля за Джина Тривелиън и грациозното движение, с което се беше откъснала от кораба и бе полетяла към смъртта си. От вестниците знаех, че е много богата млада дама, наследница на огромно състояние, натрупано от покойния й баща, производител на торове. Не знаех, че е изчезнала, тъй като напоследък бях спряла да чета новини. Лекарите настояваха да ги избягвам, в случай че някое от долнопробните издания отново публикува нещо, свързано със собственото ми изчезване предишната година.
Предполагах, че на новогодишното парти на Брук Стрийт Джина е видяла или чула нещо за любовната връзка на съпруга си. Може би беше започнала да следи него и любовницата му, да ги гледа как се промъкват крадешком в ресторанти, хотелски стаи, дори в собствения й дом. Сигурно беше открила, че са резервирали билети за парахода „Джелрия“ до Тенерифе, и бе решила да се промъкне на борда като таен пътник без билет. Но беше ли се случило нещо на кораба, което да я подтикне да отнеме живота си? Дали Хелън, която не се опитваше да прикрие антипатията си към нея, не я беше открила и не й бе заявила в лицето, че желае смъртта й? Или Джина просто бе поискала да слезе драматично от сцената по начин, който да причини срив в отношенията между съпруга й и Хелън? Знаех, че някои хора обвиняваха самата мен, задето съм постъпила точно така, планирайки изчезването си: упрекваха ме, че съм искала да предизвикам публичен скандал, който да доведе до раздялата на Арчи с госпожица Нийл. Разбира се, трябваше да живея с тези клевети и лъжи; знаех, че никога нямаше да мога да разкрия истината за доктор Кърс, който се опита да ме принуди да извърша съвършеното убийство.
Не, не можех да си позволя да се върна към спомените за болката от изминалата година. Ако го направех, само щях да събудя отново страданието и тъгата. Знаех, че невинаги е добре човек да разполага с твърде много време за мислене. Това беше една от причините да приема предложението на Дейвисън да се присъединя в тази операция на Секретната разузнавателна служба. Може би сега, когато всички се бяха затворили в каютите си, моментът щеше да е подходящ да го потърся. Лежах и усещах как морската болест ме мъчи все по-силно. Положително щях да се чувствам по-добре, ако съм накрак и правя нещо. Карло и Розалинд пак си бяха легнали – не се чуваше и звук откъм каютата им, – така че тихо затворих вратата и тръгнах по коридорите. Огледах се наоколо – не се виждаше жива душа, затова почуках на вратата на Дейвисън.
– О, здравейте, госпожо Кристи – поздрави ме той и прокара пръсти през разрошената си руса коса.
– Преча ли? Извинявайте, ако предпочитате да…
– Не, моля ви, влезте – отвори вратата той и ми направи път. После огледа и коридора, за да се увери, че никой не ме е видял.
– Не издържах да остана в леглото си и секунда повече. Чувствах се все по-замаяна, а стаята не спираше да се върти. Вие как сте?
– Горе-долу добре, но трябва да призная, че току-що си налях бренди. Вие искате ли?
– Не, благодаря.
– Разбира се, трябваше да се сетя, че не пиете. Сигурно не искате и любимата си напитка? Мляко със сметана? – усмихна се той.
Само при мисълта за нея стомахът ми се преобърна.
– Моля ви, Дейвисън. Искам само да седна.
Апартаментът му беше по-голям и по-луксозен от моя. Освен спалня, Джон разполагаше и с дневна и по-голям илюминатор, пред който бяха поставени две кресла. На масичката имаше гарафа с бренди и сифон с газирана вода.
– Е, каква е тази история за самоубийство, която чух? – попита той, като ми подаде чаша вода.
– Беше ужасно. – Разказах му събитията от сутринта.
– И всичко това се случи пред очите ви?
– Почти всичко – уточних и отпих от водата. – Най-странното беше, че Джина Тривелиън не изпитваше никакъв страх. Когато вдигна ръце от парапета, приличаше на танцьорка, излизаща на сцена. Ако смъртта й не беше толкова ужасяваща, бих я описала като красива…
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
