Време за четене: 6 минути

„Комарджията“ от Дейвид Балдачи (изд. „Обсидиан“, преводач: Милко Стоименов) е завладяващ ретро трилър за почитателите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет.

Рино, Невада, 1949 г. След като е доказал, че е невинен и е излязъл от затвора, Алойшъс Арчър се нуждае от ново начало. Затова се отправя към Западното крайбрежие, където според слуховете човек може да спечели много пари, стига да е трудолюбив, късметлия или престъпник. Или и трите едновременно. По пътя си той се отбива в казино в Невада, където се запознава с очарователната Либърти Калахан. Двамата потеглят на пътешествие, изпълнено с опасности и изненади, защото не само Арчър крие тайни от миналото си.

Бей Таун, Калифорния. В този град, смятан от мнозина за Рай на Земята, Арчър открива Уили Даш, легендарен частен детектив, при когото иска да изучи занаята. И скоро е натоварен със задачата да разследва кой се опитва да манипулира местните избори. В два последователни дни в елитен клуб в града са убити двама души, които не са свързани по никакъв начин. Или поне така изглежда.

Прочетете откъс от трилъра при нас.

Либърти придърпа стола си по-близо и каза:

– Не мога да повярвам, че получих работата.

Арчър я изгледа изумен.

– Изобщо не ти личеше да си притеснена. Стори ми се толкова самоуверена, когато облече костюма – сякаш не вярваше, че можеш да се провалиш.

– Да, знам, но всъщност само се преструвах. Трябваше да си вдъхна малко кураж. Имах усещането, че ще се разпадна всеки момент.

– Радвам се, че го сподели. Май и аз така се чувствам.

– Искаш ли да се върнеш в града?

– Не още. Не забравяй, че дойдох тук по работа.

– Каква по-точно?

– Да говоря с Руби Фрейзър. – Арчър погледна часовника си. – Вече е късно, изпуснахме представлението ѝ. Нищо чудно да си е в стаята. Знам къде е, ела с мен.

Двамата се качиха по стълбите до последния етаж, който бе празен по това време.

– Защо тази Руби Фрейзър живее толкова нависоко? – зачуди се Либърти.

– Тук настаняват изпълнителките. Според Мейбъл Досън момичетата трябва да преуспеят в кариерата, за да слязат на по-долните етажи.

– Ей, дали и мен ще сложат тук?

– Не, ти ще получиш апартамент със собствена баня на морското равнище, забрави ли?

– Вярно. Откъде знаеш толкова много за сключването на договори?

– Знам колко изкарва Руби Фрейзър. Удвоих нейната заплата, добавих петдесетачка за всеки случай и поисках по-хубава стая.

– Голям си умник, но ти все пак си ходил в колеж.

– А там учих „Основи на правото“ и дори работих за един адвокат през лятната ваканция. Запознах се със законите отблизо, така да се каже.

– Адвокат ли си искал да станеш?

Арчър запали цигара и издуха дима.

– Аз бях адвокат… или нещо подобно. В Пока Сити.

– Какво си правил там?

– Полагах усилия да не увисна на бесилото.

– Много смешно, Арчър!

– По онова време не ми беше никак смешно.

Арчър поведе Либърти по коридора към вратата на Фрейзър, почука на нея, но никой не отговори.

– Явно не е тук – отбеляза тя, вперила поглед във вратата. – Може да участва в друго представление. Нали Досън каза, че момичетата са на сцената до към два и нещо.

Арчър почука по-силно.

– Руби! Арчър е! Трябва да поговорим!

Отново никакъв отговор.

– Можем да я потърсим долу или да попитаме някой от трупата. А може наистина да участва в друго представление, както ти каза. Но бих искал да ѝ оставя бележка.

Арчър натисна дръжката на бравата. Не беше заключено. Той отвори вратата и влезе.

Либърти го последва притеснена.

– Арчър, не съм сигурна, че трябва да го правим.

– Всичко ще бъде наред. – Арчър включи настолната лампа и извади бележника. – Потърси в кухнята нещо за писане. Аз ще погледна в спалнята.

Той влезе в малката спалня и забеляза, че леглото е оправено, но останалото е в безпорядък – навсякъде имаше разхвърляни дрехи и обувки. Арчър откри химикалка на нощното шкафче до Библията и тъкмо се канеше да излезе, когато Либърти влетя в спалнята. Лицето ѝ беше бяло като платно. Изгледаше така, сякаш ще повърне.

– Какво има? – попита рязко Арчър.

Тя отстъпи крачка встрани и посочи наляво с ръка. С другата придържаше корема си.

– Там! – едва изрече, уплашена до смърт.

Арчър хукна покрай нея и се втурна в кухнята.

Помещението беше осветено от една-единствена крушка на тавана. Но и тя бе достатъчна, за да види Арчър какво се е случило.

Руби Фрейзър беше напълно облечена, вероятно за да излезе на сцената по-късно вечерта. Седеше на стол, опрян до стената. Главата ѝ бе наклонена леко назад, дългите ѝ крака бяха прострени пред нея, а широко отворените ѝ очи бяха вперени в Арчър. Но това не означаваше, че Руби Фрейзър беше в състояние да го види.

Всъщност Руби Фрейзър вече не виждаше нищо, абсолютно нищо.

Арчър пристъпи внимателно напред и се наведе, за да разбере отблизо какво я е убило. Не беше трудно. Гърлото ѝ беше прерязано толкова брутално, че през раната се виждаха костите ѝ. Разрезът минаваше отстрани на врата и стигаше почти до гръбначния стълб. Още десетина сантиметра и Руби Фрейзър щеше да остане без глава.

Момичето не беше убито тук. По пода, масата или стените нямаше кръв, макар че предницата на роклята ѝ вече беше подгизнала и белият плат беше оцветен в аленочервено.

Арчър хвана Руби за китката. Оказа се леденостудена. Той погледна часовника си. Беше дванайсет без десет. Ако Руби Фрейзър беше излязла на сцената в десет и бе останала там половин час, как беше възможно да бъде убита, преместена и студена като лед след малко повече от час? Арчър повдигна ръката ѝ. Тя се движеше свободно и той я пусна.

– Не го прави, Арчър. Не я докосвай, не е… редно.

Той се обърна и видя Либърти да стои на прага, вперила поглед в мъртвата жена.

– Била е много красива – каза тихо тя. – И много млада.

– Така е – кимна Арчър и отстъпи назад.

– Горката! Кой може да го е направил?

– Искам да разбера как е възможно някой да пренесе тялото до стаята ѝ незабелязано. Тук няма кръв, което значи, че е била убита другаде.

Либърти все още изглеждаше така, сякаш ще повърне.

– Какво ще правим сега? Ще повикаме полиция?

– Вдясно от входа има телефонна кабина. Ще се обадя оттам.

– Ще кажеш ли на ченгетата кой си?

– Моралът ми изисква да го направя, но инстинктът ми за оцеляване е против.

– Винаги се доверявам на инстинктите си.

– Да изчезваме оттук, преди някой да ни е видял.

На тръгване Арчър се извърна, погледна Фрейзър и каза:

– Съжалявам, Руби. Никой не заслужава да си отиде по този начин.

Преди да излязат, той извади носна кърпа и избърса всички повърхности, които двамата с Либърти бяха докосвали, включително дръжките на вратите.

– Какво правиш? – попита тя.

– Трия отпечатъците ни.

– Защо?

– Защото в Калифорния могат да те пратят в газовата камера, затова.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.