„Фрида Кало и цветовете на живота“ от Каролине Бернард (изд. „Емас“, преводач: Ваня Пенева) е най-новият роман от колекцията „Музи“ на издателството. Каролине Бернард вече е позната на българските читатели с книгите си „Музата на Виена“ и „Рандеву в „Кафе дьо Флор“, а сега насочва вниманието си към необичайната съдба на мексиканската художничка Фрида Кало и силната й връзка с друг творец – Диего Ривера.
Годината е 1925-а. Едно 18-годишно момиче, дребно и крехко, претърпяло наскоро жестока катастрофа, лежи опасано в обръчи в своето болнично легло, но въпреки страданието не спира да рисува на специално изработения статив. Не спира и да мечтае за времето, когато ще стане великата Фрида Кало.
Годината е 1925-а. Диего и Фрида, „слонът и гълъбицата“, още не подозират, че са предопределени един за друг. За единение и в творчеството, и в любовта, единение, белязано от върхове и от падения, преминало през всички цветове от палитрата на живота.
Предлагаме ви откъс от романа, превърнал се в една от най-продаваните книги в Германия за 2019 и 2020 г.
В края на октомври Фрида и Лусиен се върнаха в Детройт. Фрида бе преживяла тежко сбогуването с Гийермо и със сестрите си, с Мексико. Ала копнежът ѝ по Диего се засилваше всеки ден.
По време на дългото пътуване с влак беше мълчалива и замислена. Размишляваше какво е оставила зад себе си и какво я очаква сега. Студената Америка, зимният Детройт, Диего и работата му, самотата ѝ. Влакът отново се движеше от един живот към друг, а тя не знаеше кой от двата е правилният. „Какво ще стане с картините ми?“ – запита се изведнъж. Те бяха винаги с нея, в съзнанието ѝ, в сърцето ѝ. Нарисуваните и ненарисуваните. Никой не можеше да ѝ ги отнеме.
Навън започна да се здрачава и тя се вгледа в отражението си на прозореца. „Аз ли съм това? – Уплаши се не на шега. – Не мога да се позная. Къде остана младостта ми? Къде изчезнаха безгрижието и увереността ми? Когато се омъжих за Диего, бях сигурна, че животът ми е подготвил само любов и чудеса.“ Пак изпита усещането, че се е отклонила от пътя.
„Ами ако съм две Фриди? Фрида Ривера, мексиканка, облечена в пъстри дрехи, с които прави силно впечатление. Тази жена се заобикаля с оброчни плочки, има съпруг, родители и сестри, кучета и градина. Тя е съпруга и носи храна на мъжа си на работата му. Другата е Фрида Кало: модерна жена, живее на хотел, пуши и пие. Комунистка, бездетна, обикаля света без съпруга си… Аз съм Фрида, млада и красива. Обичам да танцувам и да пея. Омагьосвам всяка компания, мъжете се влюбват в мен. Боря се за моите права, за правата на мексиканците. Не се задържам на едно място, защото искам да видя и да направя всичко. Аз съм още Фрида, напъхана в корсет, който ми пречи да се движа. Не мога да имам деца, матката ми е празна.
Под пъстрите ми дрехи се крие чудовище. А под цветята в косата ми, които нося като корона, е скрита тъгата ми…“
– Фрида?
Тя изплува от мислите си и погледна в питащото лице на Лусиен.
– Плачеш. Наред ли е всичко?
– Да – отвърна тя. – Размишлявах. За себе си. За моето положение.
– Какво?
– Сега няма да говоря за какво мислех. Много е болезнено. Ще се наложи да почакаш, докато разкажа чувствата си в картина. Един ден ще я видиш.
Влакът влезе в Детройтската гара и Фрида видя Диего да я чака на перона. Сигурно беше развълнуван, защото мачкаше шапката в ръцете си, вместо да си я нахлупи на главата, макар да беше адски студено. Протегна шия и когато забеляза Фрида зад прозореца на купето, се затича редом с влака. Очите му блестяха от щастие. „И аз съм му липсвала, както той на мен“ – помисли си блажено тя.
Диего ѝ се видя променен. Наложи се да го огледа по-внимателно. Беше отслабнал много и носеше непознат за нея костюм. Трябваше веднага да отиде при него. Не можеше да чака нито секунда повече.
Разблъска пътниците в коридора и скочи първа на перона. Той се втурна към нея. За момент се изправиха задъхани един пред друг, после се хвърлиха в прегръдките си. Фрида усети Диего различен, едва ли не чужд – сигурно защото почти успя да го обгърне с ръце.
– Диего – пошепна тя. – Жабата ми…
– Фрида, моята Фридита.
Той я притисна силно, замалко да я смачка, ала тя не се възпротиви, защото беше много щастлива. Навярно всичко между тях ще стане както преди, в самото начало, когато любовта им все още беше пълна с магия…
Надеждата ѝ угасна много бързо. Диего постоянно беше раздразнителен. А когато за втори път му занесе обяда и не го намери на скелето, когато сътрудниците му започнаха да увъртат и никой не отговори на въпроса ѝ къде се е дянал Диего, Фрида разбра, че мъжът ѝ си има нова любовница.
Подари яденето на работниците и си отиде.
Не мина ден и някакъв журналист поиска да я интервюира. След първоначалното смайване Фрида се зарадва.
– Наскоро ви видях да работите редом с вашия съпруг – подхвана репортерът от „Детройт Нюз“. – От него чух, че сте невероятна художничка и ви очаква голямо бъдеще.
По-късно Фрида не знаеше какво я беше прихванало, ала неудържимото ѝ желание да провокира за пореден път взе връх. А може би просто искаше да си отмъсти?
– О, знаете ли, момчето си върши работата доста добре, но истинският голям творец съм аз!
Интервюто ѝ вдигна шум главно заради това изречение. Появиха се и други журналисти, готови да пишат за нея. Скоро свикна с медийното внимание. Научи се да говори самоуверено за картините си, шегуваше се, иронизираше, често поднасяше изненади.
Фрида стоеше до прозореца и се взираше в снежната буря навън. Междувременно бе дошла зимата. Обгърна се с ръце и силно разтри раменете си. Постоянно мръзнеше. Неприятно ѝ беше да гледа снега, натрупал се на преспи по улиците и тротоарите. От няколко дни валеше непрекъснато, студът я пронизваше до кости. Кракът ѝ създаваше проблеми. Пръстите ѝ се бяха оцветили в тъмночервено, всяко докосване ѝ причиняваше болка. Трудно ѝ беше да се движи и почти не излизаше от къщи. Знаеше, че нещо не е наред и трябва да иде на лекар. В такива моменти се радваше, че Лусиен вече не живее при нея. Приятелката ѝ нямаше да я остави на мира.
Загърна се във вълнен шал, но не ѝ стана по-добре. Студът идваше не само отвън, а и отвътре. Диего ѝ липсваше. Да, беше до нея, прибираше се късно вечер или през нощта, спяха в едно легло, но отдавна вече не я даряваше с топлината си. Изглеждаше чужд и далечен, навярно мислеше за новата си метреса. Фрида се държеше, сякаш приема положението нормално; в компания беше шумна, използваше неприлични английски думи и се правеше, че не разбира какво означават. След публикуването на първото ѝ интервю желанието да провокира нарасна неудържимо.
Въздъхна недоволно и се отдръпна от прозореца. Обиколи двете помещения, където живееше. Как само копнееше за слънце, за градината на Синята къща – рано сутрин там просто излизаше навън, вдъхваше дълбоко кадифения въздух, миришеше цветята, сядаше до езерцето и гледаше рибките… Носталгия. „Болка по дома“ – така казваха немците. Знаеше израза от баща си. Точно от това чувство страдаше. Ала Диего не беше готов с фреските. Щеше да рисува поне до март. Трябваше да издържи дотогава.
В спалнята, върху скрина, бе облегната картината с аборта ѝ. Без рамка. Застана пред нея и я съзерцава дълго.
Какво, ако нарисува истинско раждане? Не икона на щастлива майка с новороденото бебе на гърдите, а изображение на болката и кръвта по време на раждане. Голата истина. Жена с разтворени крака, главичката на детето вече излиза. А майката? Няма да покаже лицето ѝ, ще го скрие под чаршаф. Собственото си раждане ли ще нарисува, или тя ще е майката? Вече знаеше как ще изглежда картината. Малък формат, иначе раждането щеше да въздейства непоносимо силно.
Последва импулса си, постави върху статива една от металните плочи, набавени от Диего, и започна да скицира картината….
Диего се върна вкъщи след няколко часа и я завари пред статива.
– Хубаво е, че рисуваш – рече той и я целуна по тила.
– Знам – отвърна Фрида. – Ще я нарека „Моето раждане“.
– Нарисувай етапите от живота си – предложи той. – Раждането, бавачката ти, аборта, живота в Америка…
– И теб – добави тя и се обърна към него.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
