Сиири Еноранта е вече звезда на финландския литературен небосклон – нейните творби за млада публика пожънаха няколко престижни награди и високи тиражи. А неотдавна последният ѝ роман „Дар или проклятие“ (изд. „Емас“, преводач: Максим Стоев) ѝ донесе най-високото отличие на Финландия.
Майката на Пау изпада в ужас, когато дъщеря ѝ отрязва дългата си коса. Не ѝ разкрива причината и това не е единственото нещо, което възрастните крият от Пау – тя усеща витаещите тайни в семейството с кожата си. Когато навършва 14 години, Пау получава покана да учи в Академия „Магия“ и там пред нея започва да отваря врати един нов, магичен и тайнствен свят. Доскоро мислила, че не е надарена с никакъв талант, девойката открива неподозирана заложба в себе си – дарбата да омагьосва. От кого ли я е наследила? И не е ли тя свързана с тайнственото поведение на родителите ѝ? Макар че новите приятелства карат сърцето на Пау да тупти забързано, тя усеща заплаха в Академията и тайно я напуска. Но – незнайно за нея самата защо – по петите ѝ тръгват преследвачи, а страховитите деца сенки се крият наоколо.
Прочетете откъс от фентъзи романа при нас.
1
Вече казах, че всичко започна, след като си отрязах косата. Това, разбира се, не е съвсем вярно, но според мен беше първото необичайно нещо. След него се случиха още много обикновени случки, поносимо обикновени, преди да започнат да стават чудесата.
Мама не отиде да вземе отрязаната ми коса от обора и повече не обели и дума за случилото се. Понякога забелязвах, че ме гледа загрижено, но не знаех дали се страхува да не направя някоя глупост, или се бои да не ми случи нещо лошо. Прегръщаше ме и ме целуваше както по-рано. Както преди продължавах да играя с Меа, колкото и да не я харесвах в определени моменти. Тя се спука от смях, като видя новата ми „градска“ прическа, аз се ядосах и я замерих с шепа кал, но за съжаление не я улучих. С това момиче можеше да бъде ужасно весело, ала не беше надежден приятел. Смело се катереше по дърветата, с нея никога не бе скучно, но от друга страна, често ми погаждаше номера, а аз мразех това. Веднъж се покатерихме на един кедър. Първите му клони се намираха на няколко метра от земята, затова използвахме стълбата, с която Матвеки береше смокини. Беше чудесно да разглеждам света от толкова високо, видяхме цялото ни село, разположено като подкова покрай бреговете на реката. От обилните летни дъждове ни пазеха хълмовете на север – мама не искаше да живее на място, където дъждовният период трае много дълго. На изток се виждаха колибите на село Кутукатве, разположено сред мочурища.
Далеч на юг като че ли различавахме очертанията на град Сисинтра, ала не бяхме сигурни дали виждаме неговото сияние, или отблясъците на буря. Знаех, че някъде зад града се простира морето, но от нашето село дори не можехме да си го представим. Според разказите на татко брегът се простирал на три хиляди километра на югозапад, почти колкото е дълга цяла Индаразия!
– Ще се преместя да живея в най-хубавата къща в нашето село – каза Меа.
А аз имах намерение да се преселя в Сисинтра и да стана гражданка. Меа слезе първа от дървото и преди още да започна да се спускам, взе стълбата и си тръгна. Нямах намерение да й доставям удоволствието да викам подир нея, камо ли да заплача, и кипейки от ярост, мълчаливо гледах отдалечаващата се фигура. Нямам представа колко време съм останала на дървото, преди тя да се върне, но през цялото време бях почти сигурна, че ще го направи. Наложи се да пишкам, пазейки равновесие на един дебел клон, и слава на боговете, никой не ме видя да клеча на дървото с голо дупе. Най-сетне приятелката ми се върна и подпря стълбата на ствола, аз слязох с каменно лице и без да продумам дума. Меа си имаше и добрите, и лошите страни.
През онова лято, както винаги, заедно с други семейства от селото отидохме по вода до Сисинтра на панаира. По този повод бяха увеличили броя на водните таксита и реката бъкаше от лодки. Малцина от нашите съселяни притежаваха собствени лодки, ние също нямахме, но не ни и трябваше, защото няколко пъти на ден от близкия пристан тръгваха и в двете посоки на реката водни таксита. При тези пътувания обикновено стоях мирна и наблюдавах околния пейзаж. Водите на реката на места жълтееха, на други бяха почти кафеникави, с толкова много водорасли и водни лилии, че трудно се разбираше къде свършва водата и къде започва брегът. Големи оранжеви и бели шарани се движеха близо до повърхността, а над нея висяха вплетени едни в други лиани. В града мама купи нови бои и четки, а татко – дебели книги, в които пишеше за риби и водни бълхи, както и за други обитатели на реката, невидими с невъоръжено око – баща ми беше ихтиолог. Купи още три пшеничени соленки и ги погълна една след друга, а мама отбеляза:
– Екос, това е отвратително.
Зяпах наоколо с отворена уста като малоумна, в Сисинтра просто има прекалено много забележителности. А пък колко хора! И всякакви – черни, кестеняви, маслинено лъскави и жълтеникави лица, освен черни коси имаше коси с всички оттенъци на кафявото, тук-там руси, една жена беше с бяла коса, въпреки че не бе възрастна. Гледах всичко това с прехласната от удивление уста. И още изобилие от звуци, повече, отколкото бях в състояние да възприема, а ароматите от вкуснотиите ме караха да преглъщам. И на всяка крачка – къщи, построени съвсем близо една до друга. И много малко от тях имаха дворове. По балконите се виждаха сандъчета с растения, но те в никакъв случай не биха могли да дадат достатъчно количество храна! Улиците гъмжаха от тичащи, разхождащи се и танцуващи хора и фермери с мохми и кози, от трубадури с дресирани маймуни и домашни птици, също и от тежко натоварени каруци, теглени от якове и волове. Видях отчаян баща да тика детска количка с три ревящи дечица; мърморещ старец, който изхвърли през прозореца вода направо на улицата, до ушите ми достигна странна песен и останах втренчена в млада двойка – притискаха се един в друг и изглежда момичето беше изгубило нещо в устата на момчето, та сега се опитваше да го намери с език. Разминах се с група облечени в жълто мрачни хора. Брат ми ги наричаше светлогвардейци, те обикаляха из цяла Индаразия – някога по време на Примирието ги бях виждала и в нашето село. Не зная за какво патрулираха или защо винаги когато ме приближаха, се чувствах недобре.
– Ще се видим скоро! – извика Тристин и се изгуби сред тълпата, а аз го изпроводих с тъжен поглед. Беше му лесно, защото бе силен и бърз, в игра на водна топка нямаше равен на себе си, беше способен да беседва с всеки за всичко и можеше да бъде по-учтив от всяко друго четиринайсетгодишно момче, което познавах. В Синистра имаше много приятели, а в нашето село – още повече. Според бабичките – продавачки на дантели – той беше „много възпитан млад мъж“. Така казваха и търговците на подправки, които ги докарваха с лодки. Докато аз си бях една неприятна, непохватна и притеснителна бърборана. Тристин никога не изпадаше в лошо настроение. Понякога беше малко разсеян и забравяше също като баща ни, но татко бе бавен като течащ гъст мед, а брат ми кипеше от енергия. Всички го обичаха. Ако не бях толкова много влюбена в него, сигурно щях да му завиждам.
Аз нямах други приятели освен Меа, макар че и тя не беше кой знае колко добра приятелка. Пип бе постоянно с мен, където и да отидех и, разбира се, аз му разказвах за всички мои грижи, той ме утешаваше, като притискаше главичка към гърдите ми, можеше и да ме развесели, когато трябва, ала си беше безсловесна твар. Брат ми се отнасяше винаги добре с мен, но все пак не бе в състояние да играе непрекъснато с по-малката си сестра, а и наесен заминаваше! Загледах се над покритите със сини керемиди покриви на притиснатите една о друга къщи и към ярко боядисаните, стърчащи към небето кули на Академия „Магия“.
– Защо отиваш там? – бях попитала Тристин. – Защо не си останеш вкъщи като мен?
– Не се знае дали ще ме приемат да уча в Академия „Магия“ – беше ми обяснил той, – така че недей се измъчва предварително, ще имам две седмици пробен период, после предстои приемен изпит и чак след това ще стане ясно дали ще уча там.
– Абсолютно сигурно е, че ще те приемат – измърморих аз. Всички искаха Тристин.
– Може би да, може би не.
– Това наистина ли е училище за магьосници?
– Училище за магьосници ли! Ха-хаха! Така е, разбира се! Там ще уча магии.
– Я не се шегувай. Ти не можеш да омагьосваш.
– Не още.
Но аз разбирах, че безгрижното му поведение и физиономия скриват напрежение, каквото изпитваше преди всеки турнир по водна топка, и това ме караше да потръпвам от студ и в най-голямата жега. Започваше нещо голямо. Той престъпваше прага на живот, абсолютно непознат за мен, и това ме плашеше! Страхувах се, като си представях какви опасности могат да го дебнат, но най-много се боях, че няма да може да споделя с мен какво му се случва, дори да ми пише всяка седмица за неща, които аз не бих разбрала, защото щях да си остана на село, да уча само смятане, имената на дърветата и как да се грижа за мохмите.
Магията винаги ми се е струвала нещо познато, но неразбираемо, нещо естествено, но невъзможно за обяснение, също като това, че на небето има слънце, което ни топли и нощем затваря очите ни; като това, че луната обикаля земята веднъж месечно, а Муу веднъж в денонощието и понякога те застават една зад друга пред слънцето и денят става сив и безцветен. Така е било винаги, но аз не мога да проумея как и защо. Откакто се помня, мама ни разказваше за лека нощ приказки за могъщи магьосници и вълшебници, както и за съвсем обикновени хора, които умеят да омагьосват; за деца като мен и Тристин. Преди известно време научих, че когато по-големите сестри на моите връстници завъдят гаджета, започват да търсят от старите магьосници от село Кутукатве магии за забременяване и по-късно, след като се омъжат, ги използват. След голямото наводнение преди няколко години полето на нашите съседи бе спасено от двама чародеи, успели да освободят мократа почва от солните кристали само с помощта на мисълта. Веднъж станах свидетел как един търговец на плодове спря нападащия го крокодил, като произведе малка светкавица току пред муцуната му! И, разбира се, бях чувала легендата за Мадария, Излъганата майка от нашето село. Дъщеричката на жената умряла още в люлката и разярена от това, Мадария направила могъща магия, която селото и околността още помнят. Два пъти я видях с очите си, когато съседката ни Веня беше бременна: тя пращеше от здраве и енергия и беше яка като бик. По време на двете й бременности високи каменни скулптури на жени, носещи деца, обкръжаваха селския площад, където се гласуваше. Понякога татко се шегуваше, че не желаел трето дете, защото много се страхувал от мощта на магията за забременяване на мама. Все пак си мислех, че по-голямата част от тези разкази за чудесии са само легенди, магията приляга повече на сънищата и митовете, а сега Тристин се забъркваше в такива работи, моят Тристин!
Веднъж, докато се хранехме на масата, попитах защо точно него са поканили в Академия „Магия“. От нашето село годишно там отиваха само няколко деца.
– Нали помните, че баба ви умееше да омагьосва – подхвърли мама безгрижно.
– Какво? – изненадах се аз, но Тристин не пророни и дума, очевидно с мама бяха обсъждали темата.
– Нашата баба? Тя била ли е… – не знаех точната дума – магьосница?
– Разбира се, Пау. Храни се сега.
– Но нали ти не умееш да правиш магии? – попитах аз.
– Не – отвърна мама някак раздразнено.
Изглежда не й харесваше, че умението я бе прескочило и бе отишло при Тристин. Бях чувала, че се случват такива неща. Но никак не можех да си спомня да съм виждала баба да омагьосва.
Ала през онзи летен ден по време на панаира магьосническите ми грижи отидоха на заден план, когато установих как модната само преди половин година боб прическа вече е демоде – сега всички млади жени носеха още по-къси прически, вратовете им бяха почти голи, слепоочията също, а по челото се спускаха къдрици. Изведнъж разбрах, че и да имам такава прическа, дори в тъмното няма да мога да мина за гражданка, защото не разполагах със скъпи кехлибарени бижута и със сигурност никога нямаше да притежавам такива, панталоните ми бяха отрязани, а ризата – с неподходящ цвят; стойката ми, както и походката ми, се различаваха от тези на градските жителки. Селянките веднага си личаха, а аз бях селянка. Изведнъж загубих интерес към сергиите, към ръчно задвижваното виенско колело и към танците на площада. Купих си сладкиш с помело и се запътих по-рано към пристана. Пип, приседнал на задните лапи и протегнал предните, чакаше да му подхвърля някое залъче, докато аз дъвчех и се мръщех. И двамата гледахме тъжно към веещите се знамена на Академията.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си
