„Старинни черкви в Пловдив” от Никола Алваджиев (изд. „Летера“) е художествена документалистика, в която предания, легенди и лирични отклонения са споени с много факти, събития, личности и с ценни изследователски сведения. Историята на Българската православна църква е неразривно свързана с историята на българската култура и българската държава. Пловдивският летописец я пресъздава в познатия негов стил на сладкодумен разказвач. Той разглежда черквите не само като средища на християнството, но повече като исторически и културни паметници на българщината в древния град.
Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, посветен на историята на църквата „Света Марина“.
Черквата „Света Марина“
На южната страна на Таксим тепе, дето свършва стръмнището, е храмът, който носи името на тази светица.
Тиха романтика лъха от всяко кътче на нейната постройка, на нейния двор, на околовръстието, нагиздено днес с нови сгради, между които тъмнеят грохнали къщи, прогласени не само от хората, а и от времето за старини. Два огромни бряста, забили мустакати коренища в твърдата почва, са разперили къдрави клони, криви, с набръчкана кора, надупчена и проядена от гърчовете на изсъхналите край тях столетия. Листата им потръпват при всеки полъх на ветреца, прошумят, докоснат се и почнат да бъбрят за нещо, което отдавна, много отдавна е минало по тия места. Дали пък не е за това, че под корените им се притайва споменът за крепостния зид, който е ограждал акропола на древния град, или за неговата южна врата?
Ето… Две грамадни кули, сякаш занемели чудовища, кръгли, бели, извисявали каменни чела над този зид и през тесните им процепи орловият поглед на стражниците опипвал настлания с едри плочници път, който като светла нишка се насочвал към южните земи на ширната Римска империя. Шумели кротко водите, които идвали от Хеброс да пълнят крепостния ров, чувал се откъм кулите говорът на снажните воини с мускулестите ръце, с обгорелите от пек и ветрове лица, с тежките ризници, по чиито металически люспи слънчевите лъчи игриво подскачали. Кой знае за какво шепнат листата на брястовете! Неизброими дни и нощи са отнесли истината със себе си и са я запокитили в мътилката на забравата.
Срещу брястовете е голямата врата на храма, която отвежда в двора, дето стари дървеса са разстлали клони и са приютили под сянката им лъха на очарованието. Тук всякога е тихо, защото навред се носи диханието на миналото. Някак плахо отзвучават стъпките на минувачите, да не би да заглушат словата от приказката за един отдавна угаснал живот – живота на младата жена, чийто блед лик с широко отворените очи е изписан над свода на южната врата на храма.
Чуваш ли, богомолецо, притчата, що шепти светицата?
„Преди много стотици години видях аз за първи път Божия свят в Антиохия Писидийска. Бях дете на жреца, учеха ме да се прекланям пред идолите, които почиташе моят народ. Рим, който бе проснал властта си над моята Родина, бе започнал страшно гонение на християните, за които бях слушала, че вярват в някакъв нов Бог, Който слязъл на Земята, за да учи хората на добро, да сади в сърцата им милост и състрадание към бедните и унижените. Долавях опасните слова из улиците, чух ги в моя дом, в стаята на робите. Усещах, че в душата ми се пробуждат чувства, които прокуждат обаянието на каменните идоли. Моят учител – роб, доведен от далечна страна, ми разкри истината на новото учение, описа ми страданията на Иисуса, Който живял и умрял мъченически на кръста заради всички нас…
И дойде прозрението, че има един Бог, на който трябва да се служи. Вярата в Христа стана за мен насъщна храна и животът ми доби смисъл. Баща ми, жрецът, ме презря, изгубих любовта му, а своята към него спотаих в пречистеното си сърце.
Бях на шестнадесет години, когато, запленен от моята красота, за жена ме поиска Олимврий, управителят на източните римски провинции. С всякакви съблазни за охолен живот и със заплахи за страшни мъчения искаше той да принеса изкупителна жертва на боговете и да се откажа от вярата в Христа. А моят отговор бе един: „Искам да остана вярна робиня на моя Бог, Който за всички и за мене не пожали пречистото си тяло и претърпя кръстната смърт! Готова съм да страдам и да умра за Него, като не щадя грешното си тяло!“.
Страшна бе казънта, на която ме подложиха. Бичовете се впиваха в крехката ми плът и я късаха. Накрая ме приковаха о едно дърво и започнаха да ме дерат с остри кремъци. Понесох мъченията търпеливо, защото бях безчувствена към тях. Над мен бе протегнал десницата Си християнският Бог, докосваше раните ми и болките изчезваха. Свестих се в мрака на тъмницата, където бяха хвърлили изтерзаното ми тяло. Над мен сияеше кръст, а до слуха ми достигаха тихи слова, идващи от приоблачните висоти: „Радвай се, Марино, че победи жестокостта на врага! Радвай се, защото скоро ще влезеш в чертога на твоя небесен Цар“.
Мъка, тъмница, болка бяха вече нищо за мене. Когато на утрото ме намериха здрава и спокойна, мъчителите ми бяха изумени. Подхванаха нови изтезания, страшни в очите на другите, но без сила за мене. Опалваха раните от бичовете с огън, но те мигновено зарастваха. Хвърлиха ме, вързана, в дълбок кладенец, но веригите се разкъсаха и останах над водата. Мнозина от зрителите езичници повярваха в силата на Бога и го казаха на глас. И още на същото място и в същия час те бидоха посечени. След това…“
…В летописите на християнската църква е записано, че Марина спокойно и с радост навела глава под меча на палача.
Кога бил издигнат за първи път този храм на св. Марина, не се знае. Кой може да посочи с достоверност годината, чий поглед може да прозре зад тежката и плътна завеса на историята, та устата да отронят словата на истината? Това знаят само величествените пловдивски хълмове, но те отдавна са застинали в каменно мълчание. Или звездите? Наистина, откакто свят светува, те са припламвали и угасвали по високото небе на Тракия, виждали са да се изнизват от броеницата на времето зърната на чужди изживелици и събития, слушали са говора на милиони, милиони създания, които са изплаквали скърби или са се усмихвали от радост и щастие по същите тези места, дето ние днес потулваме дребните грижи в суетнята на живота. Много знаят тези небесни кандилца, но когато отправим към тях поглед, в който се таи ням въпрос, те свенливо попримигнат и затулват под светли клепки лика на отминалите години.
Пловдив е неписаната история на България. Това е градът, в който древната романтика се преплита с недавнашното минало, с отшумелите дни от края на турското робство и борбата за църковна самостойност. Градът, в който сенките и виденията отпреди хилядолетия се превъплътяват в образите на великаните, дали живота си за свободата на Родината. Някога, в езическите времена, той е бил средище на общественост, на политически страсти, на култура и като такъв на елино-римските богове тук са били издигани величествени храмове на Аполон, на Венера, на Дионисий, на Сатурн и още много други, а по-късно славяни и българи осеяли него и околностите му със своите езически капища. С течение на времето християнството се налага като господстваща религия на Балканския полуостров и затъмнява предишното значение на езичеството по нашите места.
Странно е защо на мястото на старите езически храмове в Пловдив, често разоряван и опустошаван, различните владетели на града издигали капищата на своите богове. Още по-необяснимо е, че християните започнали да издигат своите храмове все върху развалините на езическите светилища. Може би както едните, така и другите са считали, че по този начин ще унищожат спомена за предишните вярвания и ще смажат под тежките каменни зидове блуждаещите духове на прокудените божества.
Какво езическо светилище е имало на мястото, дето бил иззидан впоследствие храмът „Св. Марина“? Дали това е била някаква величествена мраморна постройка? По-вероятно е, че такава не е имало, защото това място не е било включено в акропола на древния град, чиито зидове опасвали трите хълма и достигали на няколко метра от равнището, дето е разположен днешният храм. Както казахме, южната врата на крепостния зид била на мястото, на което днес шумят двата вековни бряста. Оттук следва и заключението, че в тази част на така наричания „външен“ град е имало малка постройка в чест на някое по-незначително римско божество или въобще не е имало такава, а само обикновено езическо капище, съградено от здравия пловдивски сиенит. Какви тайни се крият под каменните основи на храма и кой би могъл да ги изрови и сложи на показ пред жадния поглед на търсачите на исторически истини?
За първи път името на този храм е споменато от Стефан Герлах, учен богослов от Тюбинген (Южна Германия), който през юни 1578 г., на връщане от едно пътешествие из Турската империя, отседнал за няколко дни във Филибе. Тънък наблюдател и с верен усет към действителността, той нагледно описва българската земя и народа ѝ, като казва, че цялата земя представлявала развалини и съсипни, а бедността и унинието на населението не се поддавали на описание. Четиринадесети, петнадесети и шестнадесети век са били най-страшното време през турската робия. В кратки бележки за града Герлах споменава, че в него намерил 250 християнски къщи, застроени предимно между двата хълма – днешните Джамбаз и Небет, а храмовете им достигали числото осем. Той добавя още, че на Евмолпиев хълм (сегашното Таксим тепе) имало малка черквица, посветена на св. Елевтерий, което име на български означава „освободител“. Този светец бил почитан като закрилник на бременните жени и майките. Най-главният от храмовете бил „Св. Марина“, дето се намирало седалището на митрополита.
В своите трудове Герлах записвал обикновено не само видяното, но и онова, което той старателно изследвал и за което винаги разпитвал. Той установява, че в ранните времена на християнството в България на това място в южните поли на Таксим тепе имало храм. С променчивата съдба на Пловдив и той бил разоравян, опожаряван, докато в 1561 г. наново го възстановили. Според записаното в неговия дневник, издаден в 1674 г. във Франкфурт, „Св. Марина“ бил главният храм на гръцкия митрополит. По онова време германският пътешественик не могъл да се срещне със самия митрополит, защото последният бил в Цариград, но го приел неговият наместник. От този Божи „служител“, комуто светският живот допадал повече от аскетичните задължения, ученият богослов не узнал нищо съществено. В града тогава имало осем храма: „Св. Марина“, „Св. Богородица“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Спас“, „Св. Георги“, „Св. Николай“, „Св. Архангел Михаил“ и „Св. Димитър“. Тази цифра вероятно е сбъркана, защото на друго място той говори и за черква „Св. Петка“; та числото е било девет. Епархията се управлявала от един митрополит, а службата в градските черкви се извършвала от трима свещеници, в митрополитската – редовно, а в останалите – когато са чествали храмовите им празници. На Герлах направило впечатление красивото митрополитско жилище, което и тогава се намирало встрани на двора. В стаята на висшия духовник нямало никакви книги, а само няколко сполучливо изработени икони от самия митрополит. В стаята на наместника му иконите и книгите били заместени от най-разновидни оръжия. Навярно неграмотният митрополитски викарий имал слабост към оръжейните сбирки или е бил страстен ловец. Случаят отредил тъй, че тюбингенският църковен писател трябвало да дойде в Пловдив и да види в храма „Св. Марина“ тези несъобразности и да запише за поколенията, че гръцките духовници тогава били не само неграмотни, но и че присъщото на един богослужител смирение е нещо чуждо за тях. Какво ли е било неговото изумление, когато узнал, че в Божиите домове, където трябвало да звучат псалми и молитви, се служи само веднъж в годината, на техните храмови празници. До какви ли заключения е дошъл той, когато погледът му напразно е дирил в стаята на висшия духовник книги и икони, а вместо това видял дулата на пищови и лъскавата стомана на извитите като дъга ножове?
Въпреки проучванията си Герлах, чиито сведения за пловдивските храмове от онова време, макар и оскъдни, си остават единствените, не могъл да установи кога жителите на Филипопол са възвеличили верския подвиг на светицата чрез съграждането на храм на нейно име. Той само се задоволява да спомене за мястото, където се намирал този храм, че той бил главният в града и че светицата била изписана високо над главния вход. Той казва също, че сградата била обновена седемнадесет години по-рано, при митрополит Арсений. Като знаем, че Герлах бил във Филипопол в 1578 г., лесно е да се разбере, че това е станало към 1561 г. В какво се състояло това обновяване, той не ни казва.* Дали храмът е бил издигнат над стари съсипни, или е имало някаква незначителна постройка, която била съборена и съградена в по-внушителен вид, не е известно. Безспорно е обаче, че още от края на Първото българско царство или началото на Второто някой от религиозните владетели е пожелал на това място да се издигне храм на тази светица.
Пловдив поизмени климатичния си облик в последните години на третото и четвъртото десетилетие на XX век. Гъстото залесяване околовръст, груповите засаждания на дървета в самия град, множеството квартални градинки пропъдиха зноя на някогашните лета, освежиха въздуха и донесоха тъй жадуваната от нашите деди прохлада. Преди това, поради оскъдната растителност, с настъпването на лятото Пловдив се превръщаше в една огромна пещ, чийто огън се поддържаше денонощно от голите чела на скалните хълмове. Старите жители на града помнят това добре, защото годините им са протекли в тази пещ. Какво е било обаче в далечните времена на турското робство, когато в Пловдив нямало и помен от залесяване, изкуствено създадена растителност и водоснабдяване! Скалите на хълмовете на акропола и другите, които издигали вековната си гордост извън крепостния зид, излъчвали през летните месеци такава пламтяща сухота, бълвали такава жар, че из града неведнъж лумвали пожари, чиято стихия помитала не само единични жилища, но и цели махали. Безводието в града и далечната Марица спомагали за бързото разрастване на огнените езици и за кратко време били унищожавани скромните имоти на стотици жители. Към кого да се обърнат за помощ и подкрепа те – бедните, скромните, отрудените, чиито схлупени къщурки, направени от дърво, пръст и слама, били изложени на най-голямата опасност. Вярата в Бога като че не била достатъчна. Трябвало да дирят непосредствен закрилник измежду някой от християнските мъченици. И ето че за най-близко до тях и извън съсипните на крепостните зидове, между криволиците на които, в най-високата част на акропола, се издигали здравите каменни жилища на богатите.
И те я нарекли „Огняна“. Света Марина – „Огняна“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
