С „Нашият мрачен дует“ ( изд. „Емас“, преводач: Елена Павлова) Виктория Шуаб ни връща в познатия от „Тази свирепа песен“ мрачен свят, където насилието ражда истински чудовища, и довежда до край историята на наследниците на град Искреност.
Изминали са шест месеца от последната среща на Кейт Харкър и Огъст Флин. Сега тя опитва да изгради за себе си нов живот в нов град, а той се старае да изпълнява отредената му роля и да продължи започнатото от баща си.
Съдбата на Кейт е да залавя чудовища и е дяволски добра в това. Само че тези умения изобщо не ѝ помагат да избяга от собствените си демони, колкото и да се мъчи да започне начисто. Огъст пък винаги е мечтал да живее като човек, но за него има по-важна мисия, която трябва да преследва на всяка цена – да предотврати появата на нови чудовища и да пази южната част на града от вече съществуващите.
Обаче из сенките се е пръкнало ново същество, черпещо сила от хаоса и от мрака в човешката природа. Кейт тръгва по следите му и е подмамена обратно в Искреност. Единственият начин да го надвие е да позволи на чудовищата у нея да излязат на повърхността… Но възможно ли е да се върне назад след това? И кое всъщност е по-страшното – да се сблъскаш с чудовищата, които бродят по света, или с тези, които носиш вътре в себе си?
Прочетете откъс от втората част на фентъзи поредицата „Чудовищата от Искреност“.
Охолство
Кейт Харкър тупна на земята и хукна.
Кръв капеше от плиткото порязване на прасеца й, дробовете я боляха от удара в гърдите, който бе получила. Благодари на Бога за бронята, нищо че беше самоделна.
Завий надясно.
Ботушите й се пързулнаха по хлъзгавия асфалт, когато зави зад ъгъла и пое по напречна пресечка. Изруга, понеже видя, че е пълно с народ, тентите на ресторантите са опънати и масите са извадени на открито въпреки приближаващата буря.
Гласът на Тео се усили в ухото й:
– Догонва те!
Кейт се върна назад и пое по главната улица.
– Ако не искаш да се стигне до масово клане, намери ми друго място!
– Половин каре и завий надясно! – обади се Беа и Кейт се почувства същински аватар в незнайна мултиплейър игра, в която чудовища преследват героинята в огромен мегаполис. Само дето този град беше истински – столицата в сърцето на Охолство – и чудовищата в него също. Е, поне едно чудовище. Друго такова вече победи, но второто се насочваше след нея.
Докато Кейт тичаше, около нея танцуваха сенки. Студен вятър разлюля влажната нощ, под яката на момичето се посипаха тлъсти капки дъжд и се стекоха по гърба й.
– Наляво и пред теб! – нареди Беа и Кейт се втурна покрай редица магазини и по задна уличка, оставяше подире си следа от страх и кръв като същинска диря от трохи. Стигна до тесен паркинг и стена, само че не тухлена, а метална – врата на склад, и за част от секундата Кейт се върна в онова хале, прикована за винкел в тъмна стаичка, където зад вратата метал удари в кост и някой…
– Наляво!
Беа повтори командата си и Кейт примигна, за да прогони спомена. Вратата насреща подканващо зееше, така че вместо да се подчини, момичето хукна направо, измъкна се изпод дъжда и влезе в празното помещение.
В халето нямаше нито прозорци, нито осветление, като изключим уличните лампи отзад, но техните лъчи достигаха само на няколко метра дълбочина – останалата част от стоманената конструкция тънеше в плътен мрак. Пулсът на Кейт блъскаше в главата й, докато тя разпечатваше прекрасна светеща палка – идея на Лиъм – и я хвърляше в сенките, заливайки склада със силна бяла светлина.
– Кейт… – включи се за първи път и Райли. – Внимавай!
Тя изпръхтя. Разчитай на Райли за безполезни съвети. Огледа склада, забеляза сандъците, натрупани до височината на стоманените греди отгоре, и сръчно се закатери по тях. Успя да се изтегли на върха тъкмо когато вратата на склада задрънча в пантите.
Кейт застина.
Затаи дъх, докато пръсти – не от плът и кръв, а от съвсем друго вещество – се вкопчваха във вратата и я плъзгаха, за да я отворят.
В здравото й ухо рукна поток смущения.
– Статут? – попита нервно Лиъм.
– Заета – изсъска Кейт, изправена върху гредите, а чудовището изпълваше рамката на вратата отдолу. Потта по кожата й изстина и за миг момичето си представи алените очи на Слоун, лъскавите му зъби, тъмния му костюм.
Хайде, малка Кейтрин, казваше той. Нека поиграем една игра.
Но сега просто съзнанието й въртеше номера – създанието, което напредваше навътре в склада, не беше малчаи. Беше съвсем различно.
Имаше техните алени очи, така е, както и острите нокти на корсаи, ала кожата му беше синкавобяла като гниещ труп, а и не жадуваше за плът или кръв.
То се хранеше със сърца.
Кейт не знаеше откъде й е хрумнало, че чудовищата са едни и същи. Искреност си имаше своята триада, но тук се бе натъквала само на един вид. Засега.
От друга страна, Искреност беше рекордьор по ниво на престъпността в десетте територии – до голяма степен, както смяташе момичето, благодарение на баща й – докато греховете на Охолство бяха по-трудно определими. На книга това беше най-богатата територия и водеше с огромна разлика, но представляваше здрава икономика, гниеща отвътре навън.
Ако греховете на Искреност приличаха на ножове, бързи и жестоки, то тези на Охолство бяха отрова. Бавна, невидима, но също тъй смъртоносна. И когато насилието започна да коагулира в нещо осезаемо, нещо чудовищно, това не се случи отведнъж, като в Искреност, а полека, достатъчно бавно, та по-голямата част от града още да се преструва, че чудовищата не са истински.
Тварта в склада подсказваше, че това не е вярно.
Чудовището вдиша, все едно се опитваше да надуши Кейт – вледеняващо напомняне кой от тях е хищникът и кой, за момента, е плячката. Страхът застърга по гръбнака й, докато звярът люлееше глава насам-натам. Сетне погледна нагоре. Към нея.
Кейт не чака повече.
Скочи, като се хващаше за стоманените греди, за да омекоти падането. Приземи се приклекнала между чудовището и вратата на склада, с блеснали в ръцете шишове, всеки с дължина колкото ръката до лакътя и наточен до зловещо острие.
– Мен ли търсиш?
Звярът се обърна и оголи две дузини синьо-черни зъби в хищна гримаса…
– Кейт? – обади се тревожно Тео. – Виждаш ли го?
– Аха – отвърна тя сухо. – Пред очите ми е.
Беа и Лиъм заговориха в един глас, но Кейт чукна ухото си и гласовете им заглъхнаха, заменени секунда по-късно от мощен ритъм и тежък бас. Музиката я изпълни цялата, удави страха и съмненията заедно с пулса й и всички други безполезни смущения.
Чудовището сви дългите си пръсти и Кейт се стегна – първото се беше опитало да пробие дупка право в гърдите й (имаше синини за доказателство). Но нападение не последва.
– Какъв е проблемът? – скара му се тя; гласът й бе заглушен от ритъма. – Сърцето ми не ти ли харесва?
В началото, за кратко, се чудеше дали престъпленията, изписани в душата й, няма да я направят по-неапетитна.
Очевидно не.
Чудовището замахна.
Кейт винаги се изненадваше от откритието, че гадините са бързи.
Без значение колко са едри.
Без значение колко са грозни.
Тя отскочи, пъргава и подвижна.
Прекара пет години в шест частни училища, всяко с часове по самозащита, и това й даде отлична основа, но същинското си образование получи през последните шест месеца в лов на тварите, множащи се в Охолство.
Сега затанцува между ударите в опит да избегне лапите на създанието и да се вмъкне под гарда му.
Кривите нокти разрязаха въздуха над главата на Кейт, а тя се приведе и сряза с единия си шиш изпънатата докрай длан на тварта.
Чудовището изръмжа и посегна към нея, а тя отскочи едва когато ноктите му се забиха в ръкава й и улучиха медната мрежа отдолу. Бронята пое удара, както е и редно, но въпреки това Кейт изсъска, понеже кожата все пак се разцепи и покапа кръв.
Изруга и заби кубинка в гърдите на чудовището.
То беше два пъти по-едро от нея, изтъкано от глад, кръв и един господ знае какво още, но подметката на кубинката й беше подкована с желязо и тварта се олюля заднешком, като се драпаше, понеже чистият метал изгори ивица петниста плът и оголи дебелата мембрана, която защитаваше сърцето отдолу.
Точно в десетката.
Кейт се хвърли напред, прицелена във все още цвърчащия белег. Шишът прониза хрущял и мускул, преди да потъне с лекота в жизненоважната сърцевина на звяра.
Забавно е, помисли си Кейт, че дори чудовищата имат крехки сърца.
Инерцията я понесе напред, а звярът рухна заднешком и двамата се търколиха едновременно на пода, но трупът се разпадна на локва черна кръв. Кейт се изправи с олюляване, затаи дъх заради надигащия се отровен облак и се заклатушка към вратата на склада. Облегна се на нея и притисна с длан раната на ръката си.
Песента заглъхваше в ухото й и тя превключи отново на честотата на Контролния център.
– Колко време мина?
– Трябва да направим нещо…
– Млъквайте – прекъсна събеседниците си Кейт. – Ето ме.
Последва порой ругатни.
След него – няколко кратки възклицания на облекчение.
– Статут? – поинтересува се Беа.
Кейт извади мобилния от джоба си, щракна снимка на кървавата каша на цимента и я прати.
– Боже! – разнесе се отсреща.
– Уха! – зарадва се Лиъм.
– Изглежда фалшиво – отбеляза Тео.
Райли попита неловко:
– Те винаги ли… се разпадат?
Литанията в ухото й беше поредното напомняне, че тези младежи изобщо не би трябвало да са от нейната страна на битката. Имаха си свое приложение, но не бяха като нея. Не и ловци.
– Ами ти, Кейт? – попита Райли. – Ти добре ли си?
Кръвта, просмукала прасеца й, капеше по пръстите й и, честно казано, Кейт се чувстваше малко замаяна, но Райли беше човек – нямаше нужда да му казва истината.
– Екстра съм – обяви тя и приключи обаждането, преди някой отсреща да усети колко е задъхана. Светлинната палка примигна и угасна, потапяйки я обратно в мрака.
Но Кейт нямаше нищо против.
Сега тъмнината беше празна.
Кейт се изкачи по стълбите, ръсейки подире си сиви капки. Тъкмо преполови пътя до апартамента и дъждът плисна отново, така че, при все студа, тя се наслади на намокрянето и позволи на пороя да отмие по-голямата част от черните кървища.
Дори при това положение пак изглеждаше все едно се е сбила с мастилница – и е изгубила.
Стигна до площадката на третия етаж и си отключи.
– Скъпи, у дома ли си?
Не получи отговор, разбира се. Нощуваше в апартамента на Райли – за който плащаха родителите му – докато той „живееше в грях“ с приятеля си Малкълм. Спомни си жилището, каквото го видя за първи път: оголените тухли, картините, огромните мебели, създадени за удобство – и си помисли, че родителите на Райли определено пазаруват по каталог, различен от този на Калъм Харкър.
Никога досега не беше живяла сама.
Училищните спални винаги бяха за по двама съквартиранти, а в Харкър Хол делеше дом с баща си, поне на теория. И със сянката му, Слоун. По онова време смяташе, че някой ден ще се наслаждава на уединение и на свобода, но се оказа, че самостоятелният живот губи част от очарованието си, когато нямаш друг избор.
Кейт потъпка вълната от самосъжаление, преди да се е надигнала високо, и се насочи към банята, като по пътя смъкваше бронята си. Твърде изискано название за медната мрежа, опъната върху снаряжение за пейнтбол, но интересът на Лиъм към дизайна на дрехи и военни игри вършеше работа… през 90 процента от времето. През останалите 10… е, ставаше дума просто за остри нокти и лош късмет.
Кейт улови отражението си в огледалото в банята – влажна и отметната назад руса коса, черни капки кръв по бледите бузи – и срещна собствения си поглед.
– Къде си ти? – промърмори, зачудена как прекарват нощта си другите Кейт в другите си животи. От едно време харесваше идеята, че съществуват различни личности за всеки избор, който направиш или откажеш, и някъде там някоя Кейт не се е връщала в Искреност и не е молила да си тръгва оттам.
И че има и такава, която все още чува и с двете уши и разполага с двама родители вместо с нито един.
Такава, която не беше бягала, не беше убивала, не беше губила всичко.
Къде си ти?
Навремето първият изникнал пред очите й образ щеше да е къщата отвъд Пустошта, с високата трева и откритото отвред небе. Сега й се явяваше лесът отвъд „Колтън“, където тя е с ябълка в ръка и птича песен в ухото, и с опряло гръб към едно дърво момче, което не е истинско.
Кейт пусна душа и потрепери, докато отлепяше последните парчета плат от себе си.
Пара разцъфтя по стъклото и момичето преглътна стона си, когато горещата вода плисна върху разранената й кожа. Облегна се на плочките и се замисли за друг един град, друг дом, друг душ.
Чудовище, превито в банята.
Момче, което изгаря отвътре навън.
Ръката й, вкопчена в неговата.
Няма да ти позволя да паднеш.
Докато врялата вода се стичаше от нея – първо сива и ръждивочервена, а после и чиста – Кейт огледа кожата си. Сдобиваше се постепенно с плетеница от белези. От онзи като сълза в ъгъла на окото й и бледата линия, която тръгваше от слепоочието към брадичката – следите от катастрофата с кола, убила майка й – до дъгата от зъби на малчаи по протежение на рамото й и сребърния щрих от нокът на корсаи по ребрата.
Но имаше и белези, които не се виждаха.
Онзи, който сама си направи, когато вдигна пистолета на баща си, дръпна спусъка и уби непознат, опетнявайки душата си в червено.
Кейт рязко спря водата.
Сложи лейкопласт на най-новите си рани и се запита дали някъде някоя нейна версия се забавлява. Например в киното, с вдигнати на облегалката отпред крака, докато филмови чудовища се изнизват от сенките, а зрителите пищят, понеже е забавно да се страхуваш, когато знаеш, че си в безопасност.
Не би трябвало да се чувства по-добре, като си представя онези други животи, но всъщност това я ободряваше. Някой от пътища на онези Кейт водеше към щастието, въпреки че нейният например я беше довел дотук.
Това обаче, каза си тя, е тъкмо мястото, където й се полага да се намира.
Прекара пет години в опити да се превърне в желаната от баща си дъщеря – силна, корава, чудовищна – само за да научи, че изобщо не му е нужна.
Но Калъм Харкър беше мъртъв, а Кейт – не, и трябваше да си намери някакво занятие, някакво лице, начин да вкара в употреба всичките си умения.
И беше наясно, че това не стига – знаеше, че все едно колко чудовища изтреби, няма да изкупи стореното от нея, няма да изтрие червеното от душата й – но животът се движеше само напред.
А тук, в Охолство, тя откри цел и смисъл, и сега, когато срещна погледа си в огледалото, не видя натъжено, самотно или пък изгубено момиче. Видя момичето, което не се бои от тъмното.
Видя момиче, което ходи на лов за чудовища.
И беше дяволски добра в този занаят.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си
