Матю Кърби Орденът на Асасините 11- Валхала. Сага за Гейрмунд
Време за четене: 11 минути

„Орденът на Асасините 11: Валхала. Сага за Гейрмунд“ от Матю Кърби (изд. „Ера“, преводачи: Анелия Петрунова, Юлия Чернева) е роман по култовата компютърна игра Assassin’s Creed Valhalla.

9 в. пр.н.е. Викингите вилнеят и опустошават Англия. Наследник на норвежки крале, Гейрмунд поема по опасен път, за да докаже стойността си като викинг и воин. Неочаквано той среща митично създание, което поставя предизвикателство пред него. Гейрмунд получава мистериозен пръстен, който обещава едновременно голяма сила и жестоко предателство.

Докато Гейрмунд се издига в редиците на легендарната армия на крал Гутрум, той ще трябва да използва цялата си хитрост, за да се изправи пред многото опасности в земи, опустошена от войната.

Прочетете откъс от романа при нас.

– „Покажи ми мъж, който никога не се бои, и ще ти покажа глупак.“ Това са твои думи, в случай че си забравил.

– Винаги съм бил глупак.

Гейрмунд се усмихна, след това сведе поглед към ранената си ръка.

– Може да си глупак, но имаш благодарността ми. И се надявам да не се обидиш, когато помоля някой лечител да погледне каква си я свършил.

Стейнолвур се засмя.

– Ни най-малко. Дори настоявам!

Гейрмунд кимна и се обърна, за да влезе в къщата и да се изправи пред баща си, но по-възрастният воин го спря.

– Чуй още една-две думи от този глупак – каза, а погледът му се плъзна покрай Гейрмунд и се спря върху вратата на къщата. – Може да те обвини. Може да ти е ядосан и да те укори. Но не обръщай внимание. Почини си тази вечер със съзнанието, че спаси живота на брат си, а в тази постъпка има достатъчно чест, за да изкупи евентуални грешки, които би ти приписал.

Гейрмунд си пое дъх и отново кимна.

– Почини си тази вечер със съзнанието, че почти със сигурност спаси живота и на двама ни.

– Ще очаквам гривна за подарък на сутринта – каза Стейнолвур.

Гейрмунд се засмя и тръгна пред него към вратата. Преди да я отвори, изпъна гръб и повдигна брадичка. След това двамата със Стейнолвур влязоха в дома на баща му.

4.

Залата беше топла и ярко осветена от много свещници. Остатъците от печено прасе висяха на шиш над огъня в края на огнището, а костите и последните парченца месо с тъмнокафява коричка цвърчаха и изпълваха залата с аромат. При влизането на Гейрмунд залаяха кучета, а няколко мъже и жени станаха от пейките, за да го поздравят, и започнаха да стискат ръцете му, раменете, дланите. Хората от дома на баща му бяха неговите роднини и воините, които му се заклеха във вярност, но имаше и търговци, както и пратеници на други крале и земи. Всички изразиха радостта си от това, че Гейрмунд се е завърнал жив и здрав.

Той прие поздравите им, не искаше да ги обиди, но потрепваше, когато потупват или стискат ранената му ръка, и предпочете да не се задържа дълго на прага с тях. Стейнолвур усети какво мисли, без да има нужда да го чуе на глас.

– Достатъчно – каза след малко на насъбралите се и си проправи път между тях, за да помогне на Гейрмунд да се измъкне. – Пуснете го да мине. Майка му ще иска да целуне голобрадата му буза.

Гейрмунд кимна с благодарност към по-възрастния воин и се отдалечи – прекоси дългата зала, мина покрай тежките, потъмнели от дима греди, които поддържаха високия покрив, и покрай тъканите килими, които баща му беше донесъл от Франкия. Посетителите, които сметнаха за неуместно да се приближат до Гейрмунд на вратата, защото не са достатъчно близки с него или не са достатъчно знатни, стояха отстрани и свеждаха глави, докато минаваше покрай тях, а той отвръщаше на поздрава им.

Привлече вниманието му жена на неговата възраст, или може би малко по-голяма, облечена като за битка – щитоноска, жена воин с белег върху лявата буза и врата и златисти плитки, които светлината от огъня в залата оцветяваше в бронзово. Никога не я беше виждал, но тя стоеше до мъж, когото Гейрмунд познаваше като Стюрбьорн – ярл от Ставангер, на юг. Бяха в компанията на Браги Бодасон, древния скалд[1] от Гьоталанд, и тримата кимнаха на Гейрмунд, когато мина покрай тях. В зелените очи на жената той разпозна любопитството на мнозина, когато за първи път зърнат Хелокожите синове на Хьор.

Той им кимна в отговор, зачуди се коя е жената и продължи към дъното на залата, мина покрай трона на баща си и заобиколи извитата преграда, която отделяше голямата зала от личните покои на семейството му.

Намери брат си в съвещателната зала, където баща му приемаше по-малки групи от пратеници и разговаряше със съветниците си. Хамунд лежеше върху сламеник, завит с кожи, донесени от леглото му. Гейрмунд предположи, че са го настанили тук, а не на леглото му, за да могат двете лекнар[2], които стояха до брат му, да се грижат по-лесно за него. Хамунд изглеждаше унесен в дълбок сън, гръдният му кош се повдигаше и спадаше като прилива и отлива, бавно и равномерно. Челото му блестеше от пот.

В долната част на леглото, близо един до друг и с гръб към Гейрмунд, стояха Хьор и Лювина, но майка му се обърна и погледна през рамо, сякаш усети присъствието му.

– Гейрмунд! – извика тя и се втурна към него, прегърна го силно. – Благодаря на боговете за завръщането ти!

Гейрмунд я обгърна с ръце и я задържа в прегръдката си, а после попита:

– Как е брат ми?

– Юрса предрича, че ще живее – отвърна баща му. – Но е трескав. Тюра лекнир[3] казва, че е загубил много кръв. Но заколихме прасе и Хамунд яде от кървавицата, както лечителката заръча. Сега си почива.

– А раната му? – попита Гейрмунд. – Направих всичко по силите си, но…

– Превързахме я – каза Тюра и посочи към брат му, а Гейрмунд видя чиста превръзка под кожите. – Инга ми помогна. Но си постъпил правилно, Гейрмунд. Мисля, че раната ще заздравее, а той ще може отново да използва пълноценно ръката, с която държи меча.

Когато тя произнесе тези думи, нещо се отпусна в Гейрмунд – неосъзнатият страх, който се беше забил в самата плът на сърцето му и го дърпаше.

– Благодаря ти.

– А ти? – майка му го огледа от главата до петите и внимателно повдигна ръката му. – Докато Хамунд беше в съзнание, каза, че и ти си бил ранен.

– Бях. Стейнолвур се погрижи за раната.

– Стейнолвур? – каза Тюра. – Старият агдирец? – тя прекоси стаята, сякаш отива на война. – Нека да погледна, Гейрмунд – всъщност не искаше разрешение от него. Вместо това го бутна да седне на стола на баща си, начело на дългата маса в стаята, където развърза превръзката на ръката му и провери как се е справил Стейнолвур. – О, лайка – каза одобрително, – но тази превръзка е мръсна. Инга, донеси малко чист ленен плат.

В очите на Гейрмунд превръзката на Стейнолвур не изглеждаше мръсна, но той знаеше, че не е разумно да възрази, когато дъщерята на Тюра донесе на масата кошница с инструментите на занаята на майка си.

– Така ще бъде по-добре – каза по-възрастната лечителка. – Нова, чиста превръзка – тя сложи малко от собствения си балсам върху раните му – лепкава смес, която изгори наранената му кожа, а после отново превърза ръката му.

– Тази рана не е безобидна – Лювина застана до сина си и сложи ръка на рамото му.

Гейрмунд вдигна поглед към нея и забеляза, че очите ѝ са зачервени – от плач или от безсъние, а може би и двете, и му се стори, че на светлината от свещниците гарвановочерната ѝ коса има повече сребърни нишки, отколкото преди лова.

– Съжалявам, че ти причиних мъка – каза.

– И с право – каза баща му.

Хьор стоеше на няколко крачки от тях със сключени отзад ръце. И той изглеждаше изморен и остарял, кожата му беше бледа на фона на тъмнокестенявата му брада, въпреки че Гейрмунд не изпитваше същите угризения за тревогата на баща си, защото по-голямата част от нея без съмнение се отнасяше за брат му. Въпреки това успя да каже:

– Наистина съжалявам за случилото се, татко.

– Важното сега е, че и двамата сте тук и сте добре – каза майка му с твърд глас, а думите ѝ бяха израз на временно примирие, което баща му прие със сумтене.

Малко по-късно Тюра завърши с превръзката на Гейрмунд. Майка му благодари на лечителките и ги отведе в голямата зала, за да им намери пейки и одеяла за нощта. Щяха да останат поне докато треската на Хамунд не отмине, а вероятно и по-дълго в зависимост от желанията на краля и кралицата. Гейрмунд остана да седи мълчаливо на стола на баща си, след като си отидоха, отпуснал ръка върху масата и очакващ думите на баща си.

– Сега брат ти спи, но ни каза какво се е случило.

– Вълци – Гейрмунд кимна почти разсеяно, с поглед, впе­рен в шарките на дървената маса. – Хамунд се сражава храб­ро.

Мина малко време, после баща му се приближи до масата, а Гейрмунд за малко да стане в инстинктивно желание да отстъпи на краля полагащото му се по право място. Но някакво негодувание го задържа на стола като с котва, а за голяма изненада баща му просто седна на съседния стол, превит и очевидно изтощен. Кралят въздъхна, разтърка очите и челото си, а Гейрмунд се приготви да се защитава по съвета на Стейнолвур.

– „Хамунд се сражава храбро“ – каза баща му. – Само това ли ще кажеш?

Преди Гейрмунд да успее да отговори, кралят продължи:

– Ако баща ми беше жив, щеше да ти каже, че родствените връзки не са защита от завист и предателство – той посочи с глава към голямата зала. – Не се съмнявай, че някои от мъжете и жените там те мислят за глупак, защото си спасил живота на брат си, особено с риск за своя собствен. Смятат те за мъж на честта, да, но глупак.

– А ти? Ти как мислиш?

Очите на краля се присвиха.

– Никога не съм се съмнявал в честта ти. Това, което ти липсва, е търпение, мъдрост и умереност. В много отношения си глупак, а си и безразсъден. Изкачили сте се в планините, изложили сте се на опасност, и то напълно неподготвени.

Гейрмунд не можеше да отрече това, но не възнамеряваше и да сведе глава пред думите на баща си.

– Нали не казваш, че синовете ти нямат право да ловуват, кралю…

– Мълчи! Не отричай това, което е ясно за всеки мъж и всяка жена в тази зала, включително за Стейнолвур, който ти се е клел във вярност. Щеше да бъде едно, ако беше застрашил само себе си с глупавите си действия, но си застрашил и живота на брат си – кралят се надигна на стола и се наведе напред. – Застрашил си живота на бъдещия крал на Рогаланд.

Паренето от мехлема на Тюра беше започнало да отшумява, заменено от ужасен сърбеж, но Гейрмунд държеше ръката си на масата, отказваше да се почеше и стоеше неподвижно пред баща си.

– И също така го спасих. Отдавна знам какво е най-важно за теб, кралю.

Баща му издиша рязко, облегна се на стола и поклати глава.

– Думите и действията ти са доказателство, че мястото, което ти е отредено, е правилното. Като баща, ме боли да ти говоря така, но като крал съм длъжен. Не притежаваш темперамента или мъдростта, за да управляваш, но най-големият ми страх е, че няма да се научиш да се подчиняваш.

В този момент майката на Гейрмунд се върна, следвана от вярното си куче Свангр. Големият йемтхунд дотича в стаята и движенията му напомниха на Гейрмунд за вълците, с които двамата с брат му се бяха сражавали само преди дни. Но предаността в очите на кучето, когато гледаше майка му, показваше, че е опитомено.

– Е – каза кралицата, а погледът ѝ пробяга между Гейрмунд и баща му, – виждам, че не сте изгладили отношенията си.

Кралят погледна към Гейрмунд.

– Де да бяхме.

– Де да можеше – отвърна Гейрмунд.


[1]  Придворен поет по времето на викингите. – Б. пр.

[2]  Лечителки (от старосканд.). – Б. пр.

[3]  Лечителката Тюра (старосканд.). – Б. пр.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си