Стефка Петкова умее да привлича вниманието със самобитната си поезия, познавайки добре законите на поетическия изказ. Тя владее не само класическата форма, при това я владее безотказно, но и модерният бял стих при нея свети, подчинен на умението ѝ да подрежда думите така, че да се обичат една друга и да завладеят сърцето, не само очите.
В стихосбирката „Заведи ме на кино“ (изд. „Библиотека България“) тя търси грешната си сянка, вградена във вятърните мелници, и танцува с корабче с Краля на булеварда като една тъжна клоунеса, която само след миг ще получи новите си крила, защото любовта е щедра и винаги пристигаща навреме. Оставете се на Стефка Петкова да ви заведе на кино. Филмът наистина си заслужава „Оскар“-ите ви.
Прочетете някои от стихотворенията, включени в сборника.
НОМИНАЦИЯ ЗА „ОСКАР“
Отмина този край, а лампите не светват.
Стаила дъх, земята една сълза преглъща.
Примигващи субтитри – звездите по небето,
изписват нещо важно. Май филмът не е свършил…
Дали е дълга още, пълнометражна лента
и краят е невидим в един далечен кадър
под много обиколки на синята планета?
Красива героиня… Саундтракът е балада.
Какво ще видим още? Какво ще изиграем?
Дали изкусен грим лицата ни ще скрива?
Зад камерата кой е? Сценария не знаем.
А времето неспирно лентата навива…
Дано да няма битки, омраза, смърт и ярост,
дано да няма плач и скърцане със зъби!
Дано да не е прав съвсем Еклисиаст,
а суетата в тъмния салон да се изгуби!
Дано и сценаристът не вземе в миг на слабост
през сълзи да избива герой подир герой!
Дано спечели „Оскар” за филма! И аплаузи…
Дано е популярен! Дано е жив и той!
Дано покълва обич във всякое сърце
и всеки нежна мисъл към другите протяга!
Дано не размотаем земното клъбце
и пъстрата му нишка дано не ни избяга!
Дано след всеки край е жива Любовта
и в главната си роля дано да не мълчи!
В прегръдките на Бог дано не плаче тя!
Дано да не останат в този филм сами!
ЕПОПЕЯ НА НЕЗАБРАВИМИТЕ
Колко любов е? На капка равна
и на живот равнозначеща.
Твърде малко – в нея да се удавиш,
твърде много – да я изплачеш.
Твърде бърза е – да я подминеш,
твърде висока – да я възпееш.
Твърде кратка, за да ти стигне,
твърде дълга, за да я надживееш.
1. Злодеят с нежно име
Той е този, който ми взе зората,
изпя ме в песен, развя байрака
и ми показа къде е Караджата.
Той ме научи да светя в мрака.
Той е този, който ми взе душата
и с кални стъпки през нея мина.
Той ме обучи в изкуството на войната.
Евакуирах чувствата и си спасих името.
Той е този, който ми даде всичко –
деца, свобода и стих.
Не помня дали го обичах…
Но не го забравих. И му простих.
2. Магът
Той дойде в най-тъмната нощ,
в която се бях изгубила,
сам изгубен, слаб и безпомощен.
Времето беше смутно и влюбено.
Отвори небето и слънцето падна
в очите ми – в слънце невярващи,
в ръцете ми – слепи и жадни.
Любовта беше стръмна и непрощаваща.
Любовта беше безпаметност и магия,
животът изля куршум и я развали.
Но в бяла приказка успя да го скрие…
Не го забравих. И го благослових.
3. Йах Четаси Ме*
Ако има друг живот и прераждане,
той е край мене във всичките,
най-важен от важните –
да ме възпита в обичане.
Той е този, който ме учи да сричам
ведите на душата си.
С него любовта левитира и се себеотрича
със смирението на монасите.
Той е диханието и сърдечния ритъм,
които не виждаш, но без тях не можеш.
Той астматично все няма да ми достига,
а забравянето е невъзможно.
* от санскрит – този, който е на трона на сърцето ми
AVE VERUM CORPUS
Пазя малката книжна ракета,
която влетя през прозореца
и потъвам в поредното четене
на фона на мотета от Моцарт.
Препрочитам пак редовете
написани с почерка ти изтънчен:
„… когато се върна, нека прозорецът свети
и вратата да не е заключена…“
Не заключвам. И лампата не изгасям.
Дори не затварям прозореца.
Чакайки те, в сън се унасям
на фона на мотета от Моцарт.
ПРОЧИТАНЕ ПРАВАТА НА ЛЮБОВТА
Понеже вече ми се случи,
(а ти така веднъж се случваш само),
понеже в твое име бях и кучка
и те развях като пиратско знаме,
понеже срязах тежестта на котвите
и в дъното на гърлото се впиха,
изхвърлих и компасите зад борда,
а от платната – ризи за безпътните уших…
Понеже трюма с камъни напълних,
на бедните раздадох гордостта
и с последните три гроша съвест
си купих за безумството вина…
Понеже ми се случи както трябва – луда –
сърцето ми издра, очите – ослепи…
Завързана, във себе си те арестувам!
В какво те обвинявам?! – Че си ти!
Че всичките ми ветрове отвърза,
че посоките ми преобърна скришом,
че ме научи да живея бързо,
но бавно и на глътки да те дишам,
че усвоих и нежните акорди
от арфата на гласните си струни,
че себе си познах като покорна
пред силата на твоята безумност,
че никога не се обиди, не заплака,
че в обичта ми ти не се и усъмни,
че аз от теб научих как се чака,
че с вярата си в мен се потвърди…
Виновна си, Любов, но имаш право
от това задържане да се освободиш,
като докажеш, че не си такава.
А дотогава – можеш да мълчиш.
ПО ЗАЛЕДЕНИЯ СКЛОН НА СЪРЦЕТО
Когато след дълго изгаряне се
стопиш,
като свещ, оставена от богомолец във храма,
малко преди до сълза от восък да се смалиш
– много малко преди да те няма,
с последната капка останал инстинкт
хвърлиш остро парче от душата си счупена
на жестоката Снежна кралица в очите,
тогава от снежният ѝ гняв ще бъдеш затрупан.
И без да знае, че това те спасява,
ще обгърне сърцето ти с ледени пръсти
и изгубен, но и спасен ще те остави
в най-полярния полюс на чувствата,
където всичко е тихо, кристално и бяло,
а снегът е затрупал милостиво следите
от последните преминали впрягове
на илюзиите, надеждите и мечтите.
Така, с притаено летаргично дихание,
без и сянка на чувство да мине –
малка искра от северното
сияние,
можеш да бъдеш много години,
преди слънцето да разкъса над тебе небето
и през заскрежените си клепачи видиш,
как по заледения склон на сърцето ти,
някой бавно към тебе идва
с две трепкащи пламъчета в очите
и усещаш дъхът му – жарава,
тогава панически започваш да се опитваш
да се предпазиш от това завладяване.
Не искаш да му позволиш да замръзне,
но и не искаш отново да изгориш.
Едно погрешно движение и ще се подхлъзнеш.
Едно погрешно движение и ще започнеш да се топиш.
