Стихотворенията на Димитър Пенчев са лирични изповеди, в които доминираща тема е любовта… В случая Любовта не е просто чувство. Тя е изведена като състояние, което подчинява цялото съществуване на лирическия герой. Несъмнено „Повярвах. Повървях“ (изд. „Библиотека България“) е четиво за елитарна (в хубавия ѝ смисъл) публика, която ще прозре зад при – видността на стиховете нейните смислови, емоционални и интелектуални нишки, които водят към човешката ни същност.
Предлагаме ви някои от стихотворенията, включени в книгата.
…
Гледам как
времето тъче
ШАРЕНА ЧЕРГА
с конци от
нашите спомени.
Всяка нишка
е подпис-съдба,
скъса ли се,
връзваме
ново начало
и продължаваме
да творим цветове.
…
Феромони пишат история
на нашите докосвания,
ръцете ни четат линиите
на живота си,
и тръпнем в очаквания,
като плахи газели,
когато пулсът ни става едно –
морски прилив,
забиващ вълни в бреговете
на сърцата ни,
рони любовни песъчинки
и ги търкаля с надежда
да се слепят по двойки.
Така както аз,
така както ти,
но никога заедно.
Добре, че БОГ Е ЛЮБОВ!
Ние сме само прах
по нозете му.
ТЪРСЯ НЕЯ –
истинската фея,
да ме възроди
от пепелта
на малките сърца
в кръвта ми,
да стъпва върху тях,
да ги убива,
заедно
с любовта им.
Когато
не мисля
за нея –
да никнат
незабравки.
Обърне ли се –
да се влюби
в спомена
за своето минало,
убило с презрение
бъдещето в любовта.
…
Познаваш онова място,
била си там.
Помниш ли,
когато те срещнах?
Ти се връщаше
разочарована,
защото нямало
място за теб
в сърцето
на някакво
ръждясало купе.
Точно тогава
вратата на моето
зееше отворена.
Поканих те да влезеш.
Грешката ми беше, че
не затворих след теб,
а любовта е срамежлива –
има ли свидетели, бяга.
Приятелството ти,
е китен остров,
само то ми остана –
далечно и самотно,
като сянката ти,
под която мислите ми
умират от студ…
никога няма
да тръгнат да те търсят,
защото чакам
там, на вратата.
Страх ме е, че може
да се върнеш
и да почукаш,
а мен да ме няма.
Знаеш това място,
била си там –
в сърцето ми,
запазено само за теб.
Чакам те, като влак
без разписание,
беглец, забравил
пътя към дома.
Но, ако някой
разбира от любов,
това са душите.
ТЕ ЩЕ Я НАМЕРЯТ.
Те ще се намерят.
…
Хванах те
да крадеш
съня ми,
но се престорих
на незрящ,
за да потвърдя
поговорката,
че
ЛЮБОВТА
Е СЛЯПА.
…
Душата ми е
ВЯРНА НЕВЕСТА,
затова когато спя
винаги я пускам да пътува,
а тя всякога
се връща при мен.
Знае, че ако не го направи
тялото ми ще умре
от мъка по нея,
но тя ме обича
и след всяка лудория
си идва,
гушва се в мен
и ставаме едно,
а аз ѝ прощавам,
защото ще я имам
чак до следващия сън.
…
Искам да съм росата
по тялото ти сутрин,
която пише истории –
да ги четеш,
да ги чакаш
да се сбъднат –
СЪНУВАНИ ЖЕЛАНИЯ
в очите на
пролетна птичка,
убила любовта
с бягство
в царството на книги
с недовършен финал
и мечти, непосмели
да се случат.
…
Цъфтят звезди,
изгряват цветя,
понякога е обратното,
а аз се спускам
по лунен лъч
В СЪНЯ ТИ…
Искам да те питам –
дали ме обичаш?
И независимо
от отговора,
утре сутрин
ще се излея
в сърцето ти
и то ще пърха
в синхрон
с крилете
на пулса
в моето.
