В авторитетната биография „Александър Велики“ (изд. „Прозорец“, преводач: Венцислав Градинаров) Филип Фрийман описва удивителните постижения на този велик завоевател със сложен характер.
Александър Велики е един от най-прославените пълководци в историята, предводител с такова умение и слава, че в продължение на 2000 години велики лидери изучават неговата стратегия. Както Фрийман обяснява, без него влиянието на Гърция върху древния свят със сигурност не би било толкова голямо. Шепа хора са повлияли на историята повече от Александър и именно затова той продължава да ни очарова и до днес.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Александър не забравил приятелите си от детството, изпратени в изгнание от Филип след случая с Пиксодар. Той призовал Птолемей, Неарх, Харпал и Еригий да се присъединят към него в предстоящите борби. Знаел, че ще са му нужни през идните дни и години. И с едно крещящо изключение, те наистина щели да му служат вярно във войната с Персия.
Следващата задача на Александър била да потуши начеващото неподчинение на гръцките градове. Въпреки клетвата им да подкрепят Филип и неговите наследници, гърците използвали възможността да извоюват независимостта си. Те прогонили македонските гарнизони, сключвали съюзи и изпратили тайни вестоносци при персите, за да искат злато, с което да финансират въстанието си. Никой не искал да признае Александър за водач на Елинския съюз, основан от баща му. Тесалийците и тиванците му обърнали гръб, спартанците видели възможност да си върнат господството над Южна Гърция, а атиняните, водени от Демостен, обявили ден на обществена благодарност и наградили посмъртно с корона убиеца на Филип. Демостен дори спрял да скърби за обичната си дъщеря, починала само няколко дни преди това. Не се забавил да представи пред събранието Александър като млад глупак, който си играе на цар на бащиния трон.
С все още неуредени дела в Македония, повечето нови владетели биха си останали у дома, за да заздравят властта, вместо да нападат силни врагове зад граница. Но Александър не бил обикновен цар. Младият цар незабавно напуснал Пела с войската си и тръгнал на юг към Тесалия. Там тесалийските бунтовници препречили единствения път през Темпейска долина от южната страна на Олимп и спрели македонците. Вместо да тръгва в самоубийствено нападение срещу добре укрепената позиция, Александър наредил на спомагателните си войски да направят пътека от далечната страна на връх Оса, от който се виждало морето. Преди тесалийците да разберат какво става, Александър и войските му ги обходили във фланг. С опрени в гърлата им македонски мечове, градовете на Тесалия бързо признали Александър за свой владетел на мястото на баща му. Съгласили се също да плащат данъци на царя и най-важното – да присъединят превъзходната си кавалерия към войските му.
Преди още мастилото на договора с Тесалия да изсъхне, Александър тръгнал на изток към Термопилите, където свикал Амфиктионския съвет и приел верността на градовете от Централна Гърция. Дошъл редът на Тива, чиито стени били отблъсквали нашественици векове наред. Тиванците се дразнели от управлението на Филип и повече от всеки друг гръцки град нямали желанието да допуснат нахалният му син да сложи наметалото на баща си. Мъжете от града започнали да се готвят за битка, от която смятали, че ги делят няколко месеца, защото Александър вече бил подсигурил позициите си на север, но само няколко дни по-късно, като станали от сън, останали шокирани пред вида на своя град, заобиколен от хиляди македонски войници в пълно бойно снаряжение. Тогава разбрали, че младият цар не е някакъв разглезен принц, а амбициозен военачалник и умел стратег, придвижващ войските си по-бързо и по-твърдо, отколкото смятали за възможно. Александър ги гледал от своите редици, а тиванците не знаели какво да правят. Осъзнавали, че не са готови, все още не, да се изправят срещу македонците, затова се предали и приели Александър за свой суверен. Македонският гарнизон до крепостта в края на града бил възстановен и Александър продължил похода си на юг.
Когато на следващия ден един конник пристигнал в Атика и обявил, че Тива се е предала, атиняните се паникьосали. Жителите на града, които били извън него, се втурнали към домовете си. Никой не очаквал македонците да нападнат толкова скоро и атиняните не се били погрижили да поправят стените на града. Докато опитвали да укрепят отбранителните си валове, изпратили посланици при Александър, за да спечелят време. Сред посланиците бил и овчедушният Демостен, който съвсем основателно смятал, че младият цар не е приел топло скорошните му изказвания или тайните му договорки с персийския цар. Толкова се страхувал, че когато достигнали покрайнините на града, се обърнал паникьосано и се върнал в дома си, за да се скрие. Но също като баща си Александър искал атинският флот да остане невредим за нашествието в Персия повече, отколкото да изгори Акропола. Затова приел любезно пратениците и ги уверил, че Атина няма от какво да се страхува. Атиняните си отдъхнали облекчено, когато Александър и войските му подминали града и тръгнали на юг през провлака към Пелопонеския полуостров. Там македонският цар свикал Коринтския съюз и провел срещата под зоркия поглед на армията си. Нервните делегати бързо го утвърдили като пожизнен водач на всички гърци. След това, с тактически ход, достоен за сцената на театър в Атина, Александър извел пред делегатите вестоносец, който заявил, че е от гръцкия град Ефес, на западния бряг на Мала Азия. Пламенният актьор умолявал представителите на свободна Гърция да освободят града му, обсаден от тираничния персийски цар. Тогава членовете на съвета се надигнали като един и с одобрителни викове се заклели да помогнат на угнетените си съотечественици отвъд морето. След това провъзгласили Александър за генерал, командващ подновения общогръцки поход срещу Персия.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
