„Корнелия“ от Емил Ценов (изд. „Фабер“) е роман, в който далечното минало и настоящето се преплитат в интригуваща история, която възкресява спомена за малко известната римска императрица Корнелия Супера.
През 2012 година иманяри се натъкват на сензационна находка близо до Благоевград – нейната гробница. Намереното при останките ѝ ще преплете в сложна схема съдбите на хора от различни държави и социални слоеве. Наследството на Корнелия е желано от американски милионери, английски лордове и местни мафиоти. В центъра на събитията е преподавателят от местен университет Алекс, чиято голяма страст са античните монети. В преследването на неизвестния досега ауреус, изсечен в името на императрицата, той ще трябва да зададе и много трудни въпроси на самия себе си.
Предлагаме ви откъс от романа.
Глава III. Алекс
Мъжът, който се казваше Алекс, остави телефона и се върна обратно в леглото. Беше гол, понеже обаждането на Пламен прекъсна повторната любовна игра с приятелката му Мая. Тя протегна доволно красивото си младо тяло и тъмнорусата ѝ коса се разпиля по възглавницата. Обичаше следобедните им сиести, но изглежда тази вървеше към своя край. Алекс беше винаги готов да отпраши нанякъде, и тя отдавна беше приела тази му странност.
Александър Тодоров беше в средата на трийсетте, висок метър и осемдесет, със светлокестеняви коси и нормално телосложение. Пръстите на ръцете му бяха дълги и изящни. Заради тях майка му навремето го беше записала да учи пиано, но скоро стана ясно, че той няма и най-малък музикален усет. За сметка на това беше пълен отличник и се справяше еднакво добре както по литература и история, така и по физика и математика. В изражението на лицето му имаше нещо леко бебешко, подчертано от големите му светли очи и трапчинката на брадичката му. Тези, които го познаваха по-отблизо, обаче знаеха, че у него няма нищо детинско и че зад синеокия поглед се крие интелигентност далеч над средната. Беше първенец на випуска си във Факултета по английска филология на Софийския университет и беше завършил „История“ като втора специалност. Сега изкарваше прехраната си като асистент преподавател по английски език и литература в един от университетите в Благоевград. Тази си работа обаче приемаше по-скоро като хоби и удобен отговор на въпроса с какво се занимава за прехраната си. Единственият бонус от преподаването, като изключим мизерната заплата, беше възможността да омайва прелестни студентки като Мая. Въпреки че докторската титла би му осигурила престижната позиция на главен асистент, той отлагаше предаването на дисертацията си вече втора година. Научната работа не го привличаше, а и в основната част от времето си се занимаваше с далеч по-важни за него неща. Алекс беше основният изкупвач на древни монети и артефакти за Благоевград и околността. Това му носеше солиден приход, беше негова страст и смисъл на живота му. Поне по няколко пъти на ден иманяри му се обаждаха, търсейки съвет, оценка и най-важното – купувач. Познанията му бяха енциклопедични и той полагаше всекидневни усилия, за да ги надгражда. Знаеше наизуст всеки аукцион за монети от последните три десетилетия, плюс всички написани книги и статии на английски и български по въпроса. Знанието дава огромно предимство в този бизнес, защото разликата в цената на обикновена монета на римски император и същата, но отсечена в рядка монетарница, се измерва в пъти. На външен вид двете монети изглеждат практически идентични, но опитното око знае коя буква в надписа прави разликата. За Алекс нямаше почивен ден: ако иманяр му се обадеше дори в полунощ, той винаги имаше готовност за среща, на която да предложи цена и пари на ръка. Иманярите не обичат да се набиват на очи и за тях работно време няма.
Всичко започна преди трийсетина години, когато седемгодишният Алекс – тогава му казваха Сашко – докопа кутия с български монети от XIX и ХХ век в къщата на баба си в най-стария благоевградски квартал „Вароша“. Гледаше като омагьосан, докато тя му показваше коя монета от кой цар е. После като тийнейджър случайно намери римска монета близо до река Бистрица, докато се печеше на брега, и започна да търси информация за нея. От любопитство отиде на сбирка на нумизматите от града, които му казаха, че е намерил бронзова монета на император Константин, онзи, който направил християнството основна религия на Римската империя и променил историята завинаги. От този момент светът на Алекс се промени и монетите станаха основна част от него. Търговията с тях го изхранваше през студентските години. После, когато спечели конкурса за асистент в университета в Благоевград, съдбата сякаш го хвърли на най-подходящото за страстта му място. През деветдесетте години на двадесети век иманярството беше основно занимание на много хора в окръга. Доходите на хората бяха ниски, а земята още неизследвана и с много исторически богатства в недрата си. Тук през вековете бяха оставили следите си много народи: траки, гърци, римляни, македонци, скити… Много от иманярите бяха нискограмотни и без всякакви връзки със Запада, където беше естественият пазар на находките им, затова се нуждаеха от посредник. Алекс пък не само говореше перфектен английски, но и си беше създал голяма мрежа от контакти в Северна Америка и Западна Европа, където живееха и работеха много негови колеги и приятели. Освен това умееше да слуша и скоро усвои специфичния жаргон на иманярското съсловие. Самият той обаче никога не пренасяше монети през границата – за целта ползваше двама изпитани шофьори на тирове, на които плащаше добре и чиято единствена задача беше да доставят миниатюрни пакетчета на адреси в Швейцария и Германия. На тези адреси живееха негови приятели и съученици, които на свой ред носеха монетите до нумизматичните къщи, с които Алекс обикновено имаше предварителна договорка. Имаше човек и в Ню Йорк – обикновено монетите стигаха до него, когато посредникът от Германия пътуваше по бизнес дела до Америка. Посредниците печелеха около пет процента от продажната цена, въпреки че самите те нищо не разбираха от нумизматика. Разбира се, всички тези печалби бяха възможни само заради факта, че Алекс купуваше монетите на много ниски цени. Той беше мозъкът и двигателят на цялата схема, но основният му принцип беше да се държи в сянка, доколкото това въобще е възможно, и да редува аукционите, в които продава монети. Този бизнес му носеше не само чудесна печалба, но и възможността да задържа най-добрите монети за собствената си колекция.
Отношенията му с Пламен бяха особени. Алекс усещаше, че в него има нещо, което го отличава от другите иманяри. Той не само беше по-интелигентен от тях, но и точно като Алекс намираше удоволствие в тази опасна дейност. На Пламен му липсваше малко късмет, но Алекс беше убеден, че това несъмнено ще се промени в някой момент. Заради това го напътстваше и откупуваше монетите му на по-високи цени от тези, които предлагаше на другите иманяри. Когато Пламен искаше пари на заем, той му даваше, без да му иска лихва – знаеше, че ще получи парите си обратно изцяло и навреме. Възприемаше това като инвестиция в бъдещето.
Двамата имаха правилото никога да не говорят за монети по телефона. Българското законодателство е едно от най-строгите в Европа по отношение на търсенето и намирането на скрити съкровища. Това поставяше действията на Алекс и Пламен в една сива зона – не беше незаконно да се колекционират монети, но не можеше да се продават за печалба. Това ги караше да бъдат много внимателни. Бяха се научили да бъдат дискретни, ако не искаха да се окажат пред някой съдия, който да им говори за „ограбване от Родината“ и „крадци на културното наследство“. Разбира се, тези правила не важаха за крупните български бизнесмени, някои от които имаха главозамайващи колекции с недотам ясен произход.
Родителите на Алекс му бяха оставили малък, но удобен апартамент в самия център на Благоевград. Градът беше достатъчно голям, за да има театър и дори камерна опера, и достатъчно малък, за да е всичко на пешеходно разстояние. Както повечето населени места в България, и Благоевград можеше да проследи историята си няколко хилядолетия назад, до тракийско време, когато го бяха наричали Скаптопара. Обществената баня още пазеше римските си основи и басейнът ѝ се пълнеше от тръби, положени преди векове. Алекс си спомняше с усмивка първото си посещение в САЩ, когато посети университет в малък град в Нова Англия. Тогава посрещналите го професори по програмата за обмен с немалка доза гордост му показаха бронзово оръдие, останало от времето на основаването на града. От любезност Алекс попита кога се е случило това. „1650-а година“, гордо обявиха домакините, и той малко се злепостави, засмивайки се спонтанно на този отговор. До годината, в която пуританите бяха основали китното си градче, родният град на Алекс бе видял падането на могъщи империи и бе успял да смени името си неколкократно. Съвременният Благоевград беше добил сегашния си вид през осемдесетте години на двадесети век, когато ръководството на Комунистическата партия покани корпуса на западните дипломати да посети града. Това беше една от онези типични за съветския блок практики за изчеткване на имиджа на строя пред света. За една година богопомазаното населено място се превръщаше в потьомкинско село – лъскава витрина на комунистическия успех, която трябваше да смае чужденците. В града биваха наливани сериозни средства и промяната стана очевадна: появи се модерна централна част с голяма пешеходна зона, постлана с мраморни плочи от близките планини и защитена с воал от дървета. Многобройните кафенета и барове бяха винаги пълни предимно с млади хора от двата местни университета. Наистина Благоевград имаше в покрайнините си и неизбежните жилищни комплекси със сиви блокове, но в сравнение с други кътчета на България се развиваше добре. Освен това в града имаше онова je ne sais quoi, което кара човек да се чувства добре в него.
