„Дълбините на въображението“ от Ахмед Хилми Филибелията (изд. „Парадокс“, преводач: Азиз Шакир-Таш) събира в едно очарованието на „Сидхарта“ на Хесе, хумора на Вонегът и визионерската мъдрост на Кастанеда от поредицата за Дон Хуан и е почитан и до днес от редица суфийски кръгове като основополагащ сборник с притчи.
Ахмед Хилми, наречен Филибелията, се ражда през 1865 г. в Пловдив (тогава гр. Филибе), в семейството на османския консул Сюлейман бей. Суфист, философ, писател и издател на богат набор от периодични издания, Филибелията е сред най-видните мислители на късната Османска империя, положили основите на интелектуалния живот в съвременна Турция.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Първи ден
Върхът на нищото
Нирвана! Нирвана!
Буда Гаутама
След като изпихме кафетата си, Айналъ Баба – Огледалния старец изнесе от колибата флейта, с която леко и мелодично засвири. Тишината на гробището и тъжните звуци на флейтата ми доставяха странна наслада. Несъмнено и кафето бе допринесло за тази странна наслада, която дотолкова нарасна, че започнах да стена ту от радост, ту от тъга. Усещах у себе си странни трансформации. Сякаш от плещите ми бе паднал тежък товар, който ми е било писано да нося. Усещах някакво огромно облекчение. След като изсвири докрай мелодията, която бе подхванал преди малко, Айналъ Баба започна да пее с приказен глас и след това отново засвири с флейтата си. Думите от песента му бяха:
Човешки дух, добре огледай преходния свят,
арената не е зарязана, невежеството отстранявай,
спомни си Сюлейман и Александър,
дори и хиляди животи в радост да си изживял,
настъпва миг, когато осъзнаваш,
че ни розата, ни славеят
ще наследят световната градина,
колесницата на времето не се залюбва с никого.
В това любовно стихотворение имаше нещо много впечатляващо. Когато Айналъ Баба го изрецитира и започна да свири с флейтата си, от очите ми потекоха сълзи. Това сълзи на тъга и носталгия ли бяха? Или такива от наслада и любов? Не знам, но едно бе сигурно – много се бях разчувствал. Душевното ми състояние в онзи миг не можеше да се опише… Старецът продължаваше да реди:
Не падай в плен на страстите, отдаден на амбиции и алчност,
ако се прочуеш, ще загубиш мира,
за приятели избирай близките до Бог, недей страни,
не се гордей с властта, която се крепи на преходния свят.
Бях на път да загубя съзнание; едва-едва чувах гласа на стареца, сякаш идеше от много далеч. Звукът на флейтата бе добил учудващо изящество.
Постигналите съвършенство не приеха да робуват на световните наслади.
Разбраха до един, че всичко е игра и сянка.
Видяха, че са сън насладите
и се спасяваха, като се хващаха за робата на любовта.
Слухът ми беше отслабнал много. Гласът сякаш идеше от много далеч. Постепенно започнах да се отърсвам от възприятията си, и по-точно от външните. Не виждах и не чувах нищо. За известно време изпаднах в наподобяващо съня състояние, това не продължи дълго. Мозъкът ми отново заработи. Външно не сещах нищо, но започнах да виждам себе си в някакъв странен свят. Бях се гмурнал в дълбините на въображението, бях със затворени очи, но виждах. Виждах, че се намирам на място с различен от познатия ми климат. Сред високите треви, напомнящи ракити, сновяха най-различни животни, някои от тях бяха хищници, но аз не се страхувах от тях. Безстрашно следвах пътя си. Имах и придружител, който от време на време ме заговаряше. Не го виждах, но когато се налагаше да го запитам за нещо, той отговаряше. Вървяхме дълги часове и усетих силна умора. Попитах ефирния си спътник къде се намираме и накъде сме се запътили, а той рече:
– В Индия сме, отиваме на Върха на нищото.
Навел покорно глава, продължих напред.
След известно време насреща ни се появи една планина. Беше висока, много висока. След като повървяхме още, стигнахме до подножието ѝ. Моят спътник ми каза да се насоча към една колиба, намираща се край брега на бляскаща като сребро долчинка. Отидох до колибата. Вътре имаше един все още млад мъж, който ме попита:
– Какво искаш?
Аз не знаех какво искам. Спътникът ми отговори вместо мен:
– Доведох го, за да посети Върха на нищото. Моля Ви да бъдете негов водач.
Младият мъж ме погледна със задоволство, хвана ме за ръката и ми рече: „Ела“. Седнахме в сянката на едно дърво. Той пак се обърна към мен:
– До Върха на нищото не може да достигне и един от милион човеци, защото, за да го изкачи човек, трябва да умее да се контролира; ако в сърцето му има и следа от някакво желание, то той ще остане някъде по пътя. Там могат да се изкачат живите мъртъвци. Ти чувстваш ли у себе си подобна сила?
Отговорих му, че напротив – бях безпомощен и нетърпелив човек и единственото ми достойнство бе, че съм добронамерен.
– Какво да се прави, повечето хора са такива – рече той. – Но нека все пак да опитаме, може пък да успеем!
Отново ме хвана за ръка и ме заведе в колибата, където ми каза:
– Днес тук си ни гост, а утре още в ранни зори ще започнем да се изкачваме. Сега, за да не губим напразно време, малко да си поприказваме.
Попита ме за името ми. Рекох: „Раджи“. С известно притеснение и аз на свой ред запитах за името този човек, към когото бях започнал да изпитвам голямо уважение. Отговори ми: „Буда Гаутама Шакямуни“. Бях в присъствието на Буда, за когото от историята и някои негови свещени писания знаех, че е един от най-великите представители на човешкия род. Безкрайно смаян, се изправих и се протегнах да целуна ръката му. Той ме отклони с думите:
– Ако е заради мен, аз съм едно нищо; за мен уважението и неуважението са тъждествени. Ако е заради теб, любовта на сърцето е повече от достатъчна.
На следващата сутрин в ранни зори се отправихме на път. Буда ме държеше за ръка. Подножието на Върха на нищото притежаваше неземна красота, която обикновените погледи, отправяни към земното кълбо, не бяха способни да забележат. От двете страни на пътя, по който се изкачвахме, вирееха всякакви чудесни цветя. Усещаше се аромат, каращ човека да изпадне в състояние на унес, а трелите на славеите, свили любовните си гнезда в розовите храсти, караха сърцето да потрепери. Пътят, по който пристъпвахме, беше покрит с много ситен, лъскав като злато и мек като памук пясък. Ромонът на ручейчетата от двете му страни галеше слуха и сърцето, подобно на изпълнени с трепет и жизнерадост вълнуващи слова, изречени на пресекулки от влюбения, докато прегръща възлюблената си… С изкачването ставаше все по-красиво.
Най-накрая стигнахме до една вила или по-точно един миниатюрен дворец. Донякъде заради изкачването, а донякъде и под въздействието на въздуха съвсем бях огладнял. Още щом прекрачихме прага на двореца, до обонянието ми достигна миризмата на най-вкусни гозби. Влязохме в една зала, по средата ѝ беше приготвена трапеза, върху която в златни чинии бяха сервирани всички видове ястия, които човешкият ум някога е изобретил. Ако зависеше от мен, щях веднага да седна на трапезата и да задоволя глада си… Ала Буда не изпускаше ръката ми и шепнеше в ухото ми:
– Изкачваме се към Върха на нищото. Ако ядеш от тази храна, ще трябва оттук да се върнеш и да се разделим…
Можете да поръчате тази книга с 10% отстъпка от сайта на издателството, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
