Време за четене: 11 минути

„Последните момичета“ от Райли Сейгър (изд. „Locus“, преводач: Деница Райкова) е напрегнат криминален трилър, в който три момичета се опитват да заживеят отново нормален живот, след като стават свидетели на брутално масово убийство, но миналото се завръща и настъпва време, когато трябва да се отделят лъжите от истината.

Преди десет години колежанката Куинси Карпентър отива на ваканция с петима приятели и се връща сама: единствената оцеляла от клане, достойно за филм на ужасите. В миг тя се превръща в член на клуб, към който никой не иска да принадлежи – група оцелели, познати като „Последните момичета”. Лиза, Сам и Куинси се опитват да оставят кошмарите зад гърба си, и въпреки опитите на медиите да ги съберат в ексклузивно предаване, никога не се срещат. До момента, в който Лиза е открита мъртва във ваната с прерязани вени.

Прочетете откъс от трилъра при нас.

Преживяването на Лиза Милнър, съответстващо на моето в Пайн Котидж, било в едно общежитие на женското студентско сдружение към университета в Индиана. В една отдавнашна февруарска нощ на входната врата почукал мъж на име Стивън Лайбман. Бил провален колежанин, който живеел с баща си. Едър и пълен. Ималтресящо се и жълтеникаво като пилешка тлъстина лице.

Дежурната, която му отворила, го открила на предните стъпала с ловен нож в ръка. Минута по-късно била мъртва. Лайбман завлякъл тялото вътре, заключил всички врати и прекъснал електричеството и телефона. Това, което последвало, било приблизително едночасово клане, в което загинали девет млади жени.

Лиза Милнър едва не се превърнала в десетата.

По време на касапницата тя намерила убежище в спалнята на едно момиче от женския клуб: спотайвала се сама в един дрешник, прегръщала дрехи, които не били нейни, и се молела безумецът да не я намери.

Най-накрая той я открил.

Лиза спряла поглед върху Стивън Лайбман, когато разтворил рязко вратата на дрешника. Видяла първо ножа, после лицето му: и от двете капела кръв. След като я пробол в рамото, тя успяла да го удари с коляно в слабините и да избяга от стаята. Била стигнала до първия етаж и се отправяла към външната врата, когато Лайбман я настигнал, с насочен нож.

Получила четири прободни рани в гърдите и корема, плюс тринайсетсантиметрова порезна рана по дължината на ръката, която била вдигнала да се защити. Още едно забиване на острието щяло да я довърши. Но Лиза, крещяща от болка и замаяна от загубата на кръв, някак сграбчила Лайбман за глезена. Той паднал. Ножът се изплъзнал. Лиза го грабнала и го забила в стомаха му чак до дръжката. Кръвта на Стивън Лайбман изтекла, докато лежал до нея на пода.

Подробности. Леят се свободно, когато не са свързани с теб.

Бях на седем, когато се случи. Това е първото нещо, което наистина имам спомен да съм забелязала по новините. Нямаше как да не забележа. Не и при положение, че майка ми стоеше пред малкия, поставен върху масичка телевизор с дървена облицовка, закрила устата си с длан, повтаряйки все едни и същи две думи: Мили Боже. Мили Боже.

Онова, което видях по телевизията, ме изплаши, смути и разстрои. Плачещите странични наблюдатели. Конвоят от покрити с насмолен брезент носилки, плъзгащи се под жълтите полицейски ленти, опънати на хикс пред вратата. Плисналата кръв, ярка на фона на снега в Индиана. Това беше моментът, в който осъзнах, че лошите неща могат да се случват, че в света съществува зло.

Когато започнах да плача, баща ми ме взе на ръце и ме занесе в кухнята. Докато сълзите ми засъхваха и се превръщаха в сол, той подреди на плота многобройни купички и ги напълни с брашно, захар, масло и яйца. Даде ми лъжица и ми позволи да смеся всичките заедно. Първият ми урок по печене.

Има такова нещо като твърде много сладост, Куинси, каза ми той. Всички най-добри майстори на печенето знаят това. Трябва да има контрапункт. Нещо тъмно. Или горчиво. Или кисело. Неподсладен шоколад. Кардамон и канела. Лимон и лайм. Те се врязват през всичката захар и я опитомяват точно толкова, че когато все пак вкусиш сладостта, да я оцениш още повече.

Сега усещам в устата си единствено сухота и кисел вкус. Изсипвам още захар в чая си и пресушавам чашата. Не помага. Ударната доза захар само влиза в противодействие с ксанакса, който най-сетне започва да върши магията си. Сблъскват се дълбоко в мен и ме изнервят.

– Кога е станало? – питам Куп, щом първоначалният ми шок се уталожва до тлеещо чувство на неверие. – Как е станало?

– Снощи. Полицията на Мънси открила тялото є около полунощ. Самоубила се.

– Мили Боже.

Изричам го толкова високо, че привличам вниманието на моята двойничка, бавачката, която седи през една маса от нас. Тя вдига поглед от айфона си, наклонила глава като кокершпаньол.

– Самоубийство? – изричам: думата горчи на езика ми. – Мислех, че е щастлива. Искам да кажа, струваше ми се щастлива.

Гласът на Лиза още звучи в главата ми.

Не можеш да промениш станалото. Можеш да контролираш единствено начина, по който се справяш с него.

– Чакат доклада от токсикологичната експертиза, за да разберат дали е употребявала алкохол или наркотици – казва Куп.

– Значи може да е било нещастен случай?

– Не е било нещастен случай. Китките є били прерязани.

Сърцето ми спира за миг. Усещам празната пауза, в която би трябвало да има пулс. В празнината се излива тъга и ме изпълва толкова бързо, че ми се завива свят.

– Искам подробности – заявявам.

– Не искаш – възразява Куп. – Това няма да промени нищо.

– Информация е. Това е по-добре от нищо.

Куп се взира в кафето си, сякаш оглежда светлите си очи в мътното отражение. Накрая казва:

– Ето какво знам: Лиза позвънила на 911 петнайсет минути преди полунощ, явно обзета от колебания.

– Какво казала?

– Нищо. Затворила веднага. Диспечерите проследили обаждането и изпратили в дома є двама униформени. Вратата била отключена, така че те направо влезли. Тогава я намерили. Била във ваната. Телефонът є бил във водата с нея. Вероятно се изплъзнал от ръцете є.

Куп поглежда през прозореца. Досещам се, че е уморен. И несъмнено разтревожен, че може някой ден да пробвам нещо подобно. Но тази мисъл никога не ми е хрумвала, дори когато бях отново в болницата и ме хранеха със система. Посягам през масата, за да хвана ръцете му. Той ги отдръпва, преди да успея да ги уловя.

– Кога разбра? – питам.

– Преди два часа. Обади ми се една позната от Щатската полиция на Индиана. Поддържаме връзка.

Не е нужно да питам Куп откъде познава служителка на полицията в Индиана. Оцелелите от касапници не са единствените, които имат нужда от системи за подкрепа.

– Тя сметна, че ще е добре да те предупредя – казва той. – Да си подготвена, когато се разчуе.

Пресата. Разбира се. Обичам да си ги представям като прегладнели лешояди, с увиснали от клюновете им хлъзгави вътрешности.

– Няма да говоря с тях.

Това отново привлича вниманието на бавачката, която вдига поглед, с присвити очи. Взирам се настойчиво в нея, докато тя пуска айфона си на масата и се преструва, че се суети с повереното на грижите є невръстно дете.

– Не си длъжна – казва Куп. – Но най-малкото би трябвало да обмислиш поднасяне на съболезнования. Онези типове от таблоидите ще те преследват като кучета, докато те хванат. Не е зле да им подхвърлиш някой кокал, преди да получат този шанс.

– Защо е нужно да казвам каквото и да е?

– Знаеш защо – отвръща Куп.

– Защо не може да го направи Саманта?

– Защото все още е в неизвестност. Съмнявам се, че ще се появи изведнъж, след като се кри през всичките тези години.

– Късметлийка.

– Така оставаш само ти – казва Куп. – Ето защо исках да дойда и да ти съобщя новината лично. Вярно, знам, че не мога да те заставя да направиш нищо, което не искаш, но не е лоша идея да започнеш да установяваш приятелски отношения с пресата. При положение, че Лиза е мъртва, а Саманта – изчезнала, разполагат само с теб.

Бъркам в дамската си чанта и грабвам телефона си. Той мълчи. Няма нови обаждания. Нито нови есемеси. Нищо освен няколко дузини свързани с работа имейли, които нямах време да прочета тази сутрин. Изключвам телефона – временно решение на проблема. Пресата така или иначе ще ме надуши. Куп е прав за това. Няма да могат да устоят да се опитат да получат коментар от единственото Последно момиче, до което могат да се доберат.

Ние в крайна сметка сме тяхно творение.

„Последно момиче“ е израз от жаргона на филмовите маниаци, описващ последната оцеляла жена в края на филм на ужасите. Поне така са ми казвали. Още преди Пайн Котидж изобщо не обичах да гледам страшни филми заради фалшивата кръв, гумените ножове, персонажите, които вземаха толкова глупави решения, та виновно си мислех, че заслужават да умрат.

Само дето онова, което ни се случи, не беше филм. А истинският живот. Нашият живот. Кръвта не беше фалшива. Ножовете бяха стоманени и кошмарно остри. А онези, които умряха, определено не го заслужаваха.

Но ние по някакъв начин пищяхме по-силно, тичахме по-бързо, борихме се по-упорито. Ние оцеляхме.

Не знам къде най-напред описаха с това название Лиза Милнър. В някой вестник в Средния запад вероятно. Близо до мястото, където живееше. Някой репортер там се опи­тал да прояви творчество по въпроса за убийствата в общежитието към женския клуб и названието е било крайният резултат. Разпространи се само защото всъщност бе достатъчно небрежно и същевременно мрачно, та в интернет да го подхванат. Всички онези новоизлюпени новинарски сайтове, жадуващи за внимание, го лапнаха като топъл хляб. Понеже не искаха да изпуснат новата мода, ги последваха и печатните издания. Най-напред таблоидите, после вестниците и накрая списанията.

След броени дни преобразяването бе завършено. Лиза Милнър вече не беше просто оцеляла от касапница. А Последно момиче, излязло направо от кадър във филм на ужасите.

Случи се отново със Саманта Бойд четири години по-късно, а после – с мен, осем години след това. Макар през онези години да имаше други случаи на убийство с многобройни жертви, никое не привлече вниманието на нацията и наполовина толкова силно, колкото онези, след които оцеляхме ние. Ние по някаква причина бяхме късметлийките, оцелели, когато никой друг не беше успял. Красиви момичета, целите в кръв. Поради това, всяка от нас на свой ред беше третирана като нещо рядко и екзотично. Прекрасна птица, която разперва ярките си криле само веднъж на десетилетие. Или онова цвете, което вони на развалено месо, когато реши да разцъфне.

Вниманието, изсипало се върху мен в месеците след Пайн Котидж, се промени: вече не беше добронамерено, а нездраво. Понякога бе съчетание от двете, като например писмото, което получих от бездетна двойка, с предложение да платят таксата ми за колежа. Отговорих им, отказвайки щедрото им предложение. Не чух за тях никога повече.

Други писма бяха по-обезпокоителни. Вече не помня колко пъти ми се обаждаха самотни почитатели на стила „готик“ или затворници, които казваха, че искат да излизат на срещи с мен, да се оженят за мен, да ме гушнат в татуираните си ръце. Един автомеханик от Невада веднъж предложи да ме окове в мазето си, за да ме предпази от повече вреда. Беше зашеметяващ в искреността си, сякаш наистина мис­леше, че да ме държи в плен, е най-добронамереното сред всички добри дела.

После дойде писмото, което твърдеше, че трябва да бъда ликвидирана, че съдбата ми е да бъда заклана. Не беше подписано. Нямаше обратен адрес. Дадох го на Куп. Просто за всеки случай.

Започвам да изпитвам нервност. Това е от захарта и ксанакса, които внезапно връхлитат тялото ми като най-новата модна дрога в клубовете. Куп долавя промяната в настроението ми и казва:

– Знам, че това ти идва в повече.

Кимвам.

– Искаш ли да се махнем оттук?

Кимвам отново.

– Тогава да вървим.

Докато се изправям, бавачката отново се преструва, че се суети около невръстното дете и отказва да погледне в моята посока. Може би ме разпознава и това я смущава. Няма да е за пръв път.

Когато минавам, на две крачки зад Куп, грабвам айфона є от масата, без тя да забележи.

Вече съм го пъхнала дълбоко в джоба си, преди да изляза.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.