„Меденият изгрев над хълма“ от Джо Томас (изд. „Ера“, преводач: Надя Златкова) е романтичен роман за едно магично лято сред планините на остров Крит. Точно когато има нужда от ново начало, Нел открива, че пчелната ферма в същото хълмисто градче, в което е била преди години, се нуждае от помощ. Гърция я приветства с широко отворени обятия, слънце и аромат на мащерка, а спомените от миналото я връхлитат от всеки ъгъл. Но… времената се променят и не всичко е такова, каквото е било преди.
Нел се отдава на усърдна работа, за да вдъхне нов живот на пчелната ферма. Докато разплита миналото, тя открива, че истинската любов е като критския мед – сладка и неопитомена. И си заслужава да я изчакаш…
Прочетете откъс от книгата при нас.
Събудил се за живот, малкият мотопед изрева по-силно, отколкото очаквах, също като териера на Георгиос, малък, но със силен глас и напорист. Мария се отдръпва, след като ми показа как да го запаля, а аз се тупвам по гърба. Успях да пъхна ключа и да натисна правилния бутон. Това все пак е някакво начало. Сега всичко, което трябва да направя, е да разбера как да го управлявам. Не може да е много по-различно от колело. Изведнъж двигателят избухва, изхълцва и пухти, което ме плаши до смърт.
– Понякога прави така! – Мария размахва една кърпа за чинии и се усмихва, застанала на входната врата до Митера. – Не се притеснявай!
Костас също ме наблюдава, а изражението му е доста тревожно. Двамата са като горди родители, които гледат детето си, изпълнени с трепет и вяра, докато то за първи път се качва на колело без стабилизатори.
Съсредоточавам се силно върху дръжките, които стискам. Трябва само да отворя дросела и… ехаааа! Мотопедът се стрелва като светкавица. Аз изпъвам крака напред от двете страни и ги повдигам, докато той се клати силно. Не е като колело! И не спира, когато опитам да стъпя с краката си на земята, за да установя контрол над проклетото нещо. Вместо това се върти насам и натам и вдига облак оранжева прах. Много прах, която ме кара да се разкашлям. Вдигам ръка от дросела, за да се уталожи прахта и внезапно спирам.
Опитвам още няколко пъти – спирам, тръгвам, спирам, тръгвам. Мария пристъпва напред с гюма за мляко от неръждаема стомана и го плъзва на мястото за краката пред мен.
– Тръгвай! – маха с ръка тя и се усмихва. – Иди да разгледаш! Иди и виж острова!
Аз не махам в отговор, защото се боя от това, което може да се случи, ако сваля ръце от кормилото. Но завъртам дросела бавно и се съсредоточавам в усилията си да карам в права линия. Вдигам крака и ги поставям от двете страни на студения гюм с млякото, притискайки го. И потеглям! Насочвам се надолу по черния път, сложила ръка на спирачката, и я стискам отново и отново, а след това бързо се опитвам да си спомня от коя страна на пътя да карам. Когато успявам да запазя равновесие, установявам, че трудното е не самото каране на мотопеда, а стръмният наклон. Държа ръката си на спирачката и откривам, че ако стискам леко, но многократно, това забавя повече от едно дълго стискане, въпреки накъсаното непрекъснато спиране и тръгване на мотопеда.
Но съм на пътя, и то сама. Вятърът е в лицето ми, гюмът с млякото е в краката ми, а зад мен чувам как Митера, Костас и Мария се смеят на силното свирене на спирачките. Това ще е нещо, което да разкажа на Деми тази вечер, ако се свърже с мен по скайпа.
На един остър завой спирам мотопеда до една от богато украсените малки къщички със запалена свещ в нея и се подпирам с крака от двете му страни. Помня това място от идването насам с Георгиос. От едната страна на пътя има стръмна скала, а от другата теренът тръгва рязко надолу към дълбока клисура, пълна с изкривени, превити от вятъра маслинови дървета и високи зелени папрати. Усещам мирис на бор, сякаш някой е размахал ароматни соли под носа ми, за да ме свести. Пътят е засипан с иглички, а тук-там има и шишарки. Навеждам се да взема една и я приближавам до устните си, протягам шия и се опитвам да видя дъното на клисурата, но ми се завива свят само като погледна надолу, така че се отдръпвам. От безопасно разстояние това е една от най-красивите гледки, които някога съм виждала.
Потеглям отново, чувствайки се като Телма и Луиз, тръгнали на мисия. Следвам завоите на пътя и непрекъснато спирам и тръгвам, а от време на време ме обзема увереност, след това отново изпадам в паника, че мотопедът е извън контрол и натискам спирачката така, че на практика спирам. С тази скорост щеше да е по-бързо да вървя пеша! Накрая успявам да намеря подходящата скорост и се отпускам достатъчно, за да започна да се навеждам леко с движението на мотопеда, което не е лесно с гюм с мляко в краката. Влизам уверено и плавно в един завой, чувствайки се доволна от себе си, и тъкмо понечвам да се изправя, когато почти веднага се налага да заобиколя купчина камъни, които са се свлекли на пътя от планината. Още веднъж виждам стръмния склон надолу. Поглеждам в краката си, за да наглася гюма с млякото, който се е изплъзнал, и вдигам очи нагоре точно в момента, когато попадам в дупка и едва не обръщам и себе си, и млякото. Залитам силно в едната посока, после в другата, след което улавям гюма между краката си и се стабилизирам.
Господи, надявам се Деми да не прави нещо глупаво като например да кара нещо подобно. Но знам едно. Щом мога да карам мотопед по тези пътища, докато балансирам гюм с мляко, значи ще мога да организирам работилницата за мед да започне отново работа.
Когато стигам покрайнините на Вуноплагия, започват да се появяват редици квадратни двуетажни къщи, сгушени в полегатите склонове. Пътят се разширява достатъчно и спокойно могат да се разминат две коли. Карам бавно към града, горещото слънце напича пътя и се издига мирис на разтопен асфалт. Поне е асфалт, а не каменистият черен път, който води до фермата. Докато наближавам площада с квадратната бяла църква с голяма месингова камбана над вратата, започвам да се наслаждавам на усещането как малките гуми ме носят напред.
Всички магазини са отворени, изложили стоката си, а ресторантите имат дъски с менюто отвън и оранжеви въглени греят в барбекютата в очакване на поръчките за грил. Но никой не разглежда, не се храни и не пазарува. Когато минавам, долавям как местните спират и се втренчват в мен. С червената коса… няма как да остана незабелязана.
Следвам инструкциите на Мария за фермата в другия край на града, където е фабриката на местния производител на сирене, и предавам неразлятото мляко на възрастен мъж. Кимвам и успявам да извадя от дълбините на паметта си няколко прости думи на гръцки. След това взимам празния съд и отново тръгвам към града по вече познатите завои на пътя.
Спирам пред супермаркета, малко по-спретнат и по-голям от последния път, когато бях тук, но както изглежда, също така и по-празен. Паркирам мотопеда и се оглеждам наоколо, а бедрата ми все още вибрират. Стелиос може да е навсякъде. Поглеждам отново към магазина и сърцето ми започва да бие по-силно, когато се обръщам и тръгвам към вратата. Отварям я и съм посрещната от познатия силен мирис на сирене и шума от хладилници и фризери, работещи с пълна сила. Покритият с плочки под е хладен и аз свалям каската и разтърсвам коса.
– Kalispera – казва мъжът зад щанда, докато наблюдава света навън.
Не е Стелиос. Всъщност в малкия супермаркет няма никой друг и сърцето ми се връща към обичайния си ритъм.
– Kalispera – опитвам аз и той кимва и се усмихва. Взимам бутилка студена вода от пълния хладилник и една картичка, която да изпратя на Грейси, и плащам за двете.
– На почивка? – пита с надежда той на скован английски.
Аз поклащам глава и поемам така нужната ми глътка вода от бутилката.
– Работя с Мария и Костас във фермата им – посочвам към планината.
Лицето му веднага посърва, но след това се усмихва отново.
– Ами, добре дошли във Вуноплагия – той разперва гордо ръце и аз не мога да не му се усмихна в отговор и в знак на благодарност. – Аз съм Самир. С какво да помогна?
Отпивам още една глътка вода и се чудя дали да попитам за Стелиос и семейството му. Дали все още са в ресторанта? Дали той познава Стелиос? Но не искам да започна от главата за краката. Не искам да изплаша Стелиос, така че замълчавам.
– Благодаря. Efharisto – казвам и се връщам при мотопеда.
Когато допивам водата си, продължавам да стоя и оглеждам улиците под нас. Гледката не е така хубава като от фермата, но въпреки това е невероятна и не се е променила откакто за последен път бях тук. Двама мъже, застанали на тротоара отсреща, открито обсъждат пристигането ми в града, а жената пред магазина за покривки се е облегнала на бастуна си и ме гледа втренчено. Е, тук съм, казвам си аз. Защо да не отида и да погледна, да видя дали мястото все още е там. Качвам се на мотопеда и бедрата ми отново усещат вибрациите, след което потеглям, този път по-гладко.
Когато приближавам едно разклонение на пътя, инстинктивно разпервам крака и поемам по тясна калдъръмена уличка. Веднага виждам разликата в къщите. Тези са по-стари, по-големи и имат арки във венециански стил, с огради и порти от ковано желязо. В градините отпред растат портокалови дървета, а над терасите, които гледат навън и към морето, се вие прекрасна пурпурна бугенвилия. Отзад планината се извисява тъмна и навъсена, сякаш къщите са ѝ обърнали гръб и не се интересуват от мрачното ѝ настроение. От лявата страна на пътя, по-надолу по склона, къщите са по-малки, белосани и построени съобразно наклона на планината. Улиците не са достатъчно широки, за да мине дори и една кола. Камъните са изтрити и заоблени, а започналите да ръждясват метални парапети са лъскави от стотици години употреба.
Намалявам и спирам, за да мине един човек с козел и две кози. Въпреки горещия ден той е облечен с дебело вълнено палто и шапка и носи дълга пръчка, макар да не изглежда, че има нужда от нея. Мъжът ме поглежда сякаш имам две глави, устата му остава леко отворена, след това се спъва, но бързо се съвзема и продължава напред, но гледа назад към мен. Честно, от начина, по който ме зяпат тези хора, човек би си помислил, че съм знаменитост.
Поемам дълбоко дъх и поглеждам надолу по тясната уличка. Пред мен са портите от ковано желязо на ресторанта и изглеждат точно така, както и когато бях тук преди осемнайсет години.
Трябва да го обмисля. Наистина ли просто ще вляза и ще кажа: „Здрасти, върнах се, помниш ли ме?“ Стоя и гледам втренчено дълго време, или поне така ми се струва. След това чувам гласове откъм ресторанта – е, един глас. Мъжки глас, висок, сякаш спори. Нямам представа какво ще кажа или какво ще направя и инстинктивно обръщам мотопеда, отново го запалвам, изпаднала в паника, че ще ме видят. Просто не се чувствам готова. Все още не. Трябва да разбера повече за живота му, преди да се появя и отново да се представя. Трябва да реша как да го направя и днес е само началото.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
