„По острието на изкуството“ (изд. „Ера“, преводач: Росица Тодорова) е завладяващ криминален трилър от поредицата „Венециански загадки“ на Филип Гуин Джоунс.
Венецианското биенале на изкуството ежегодно се превръща в дом на най-великите художествени произведения, а тази година Нейтън Съдърланд е поканен да присъства на една от първокласните изложби. Трагедия връхлита Британския павилион – световно известен изкуствовед e убит върху една от инсталациите. В джоба му откриват картичка на „Юдит обезглавява Олоферн“ от Караваджо.
Скоро се появяват още три картички със смъртоносни последици. Нейтън се доближава все повече до този, който стои зад тях, докато убиецът не му изпраща картичка с лика на Смъртта, носеща коса…
Прочетете откъс от романа при нас.
Така бях потънал в мислите си, че напълно забравих накъде вървя, и пристигнах във Военноморския музей, преди да се усетя. Поклатих глава, ядосан на себе си. Разходка през Венеция си е чиста загуба на време, ако не се концентрираш върху нея. Имах време за още едно кафе и се отбих в бар до Арсенала, пред чийто главен вход на стража стояха четири от най-неубедителните лъвове в историята на скулптурата.
Нямаше и десет и половина. Малко рано за шприц дори и за мен. Поръчах си кафе макиато с чаша вода и седнах отвън. После се усетих, че нямам нищо за четене. Нито вестник, нито книга, единствено неинтелигентният ми телефон. Започнах да оглеждам другите посетители. Семейство с детска количка и малко момче с тротинетка. Венецианци, значи. Сивокос бизнесмен, четящ „Ил Соле 24 Оре“. Още един местен. Група младежи, всички с пропуски за Биеналето, увесени на врата. Бял растафарианец на съседната маса с куче на повод. Почти сигурно турист, казах си, ако не беше кучето. Младеж с кокче на върха на главата. Защо кокче? Виждаха се навсякъде в днешно време. Да, изглеждаше добре на Тоширо Мифуне в „Седемте самураи“, но оттогава…? Ей, Нейтън, помислих си, започваш да остаряваш. Кафето ми пристигна и аз се заех с обичайния си ритуал. Вземаш пакетче кафява захар, потупваш го три пъти по дланта на другата си ръка. Изсипваш захарта в чашата. Разбъркваш двайсет пъти в посока на часовниковата стрелка. Всеки път. И изобщо не обичах да се отклонявам от ритуала.
– Господин Съдърланд? – Думите ме стреснаха и прекъснаха малкия ми, кисел вътрешен монолог. – Господин Съдърланд?
Гласът идваше отдясно. Беше на Пол Консъдайн. Нямах представа откога седи там.
– Пол. Как си? – Той сви рамене. – Да те почерпя кафе?
Консъдайн отказа с поклащане на глава.
– Не, не приемам отказ – казах.
Направих жест да премести стола си при мен. Махнах на един сервитьор и вдигнах пръст за още едно кафе.
– След това ще ходя в Арсенала – обърнах се към него, – а ти?
Той кимна.
– И аз. – После изражението му се промени, стана леко лукаво. – Би трябвало.
– Ами Люис? Господин Фицджералд всъщност.
– Винченцо Скарпа се съгласи да му отдели няколко минути от времето си. Люис си мислеше, че ще бъде добре и аз да присъствам.
– А ти не искаш?
– Какъв е смисълът? Той не ме харесва, аз не го харесвам. Ще стане като миналата седмица, ще е просто възможност за него да бъде гаден.
Изглеждаше разстроен за момент, после тръсна глава, сякаш за да се отърси от лошите мисли.
Опитах се да сменя темата.
– Искам да знаеш, че бях напълно сериозен, когато ти казах колко много харесах инсталацията ти.
Лицето му просветна.
– Благодаря.
– Всъщност защо стъкло? Работил ли си с него преди?
Той поклати глава.
– Не. Преди доста години ми се случи нещо. – Понечих да го попитам какво, но той поклати глава. – Започнах да мисля все повече за стъклото като материал. Като идея. За това, че в него има вътрешно напрежение. За това как можеш да направиш нещо, което е крехко, красиво и смъртоносно едновременно. Можеш да направиш витраж и да убиеш човек с някой от фрагментите му. А и всички други странни неща. Помниш как в училище ни разправяха за прозорците в старите сгради? Как били по-дебели в основата си, защото стъклото се стичало като течност?
– Само дето…
– Само дето не е вярно. Представяш ли си колко разочарован бях, когато разбрах? Но после прочетох, че скоростта на преминаване на светлината през стъкло е по-бавна, отколкото през въздух. Което означава, че всеки път, когато гледаш през прозореца си, виждаш мъничко в миналото. – Той се пресегна и хвана ръката ми. Ухили се. – Стъклото е машина на времето, човече!
И двамата се разсмяхме.
Келнерът пристигна с кафето на Пол. Той си поигра няколко секунди с пликчето със захар, търкаляйки го между пръстите си, после го пусна обратно върху подноса. Въпреки това разбърка кафето си. Отпи глътка и направи гримаса. После се усмихна.
– Съжалявам. Винаги съм мразил кафето.
Аз също му се усмихнах.
– Вижда се. Но все пак го изпий. Ще ти се отрази добре.
– Толкова зле ли изглеждам?
– Всъщност не.
Наистина изглеждаше много по-добре. Все още малко уморен, разбира се, но се беше изкъпал и обръснал и носеше светъл ленен костюм и бяла тениска вместо черна.
– Спя по-добре. Това помага. А и вчера имах приятен дълъг телефонен разговор със стар приятел. Това ме накара да се почувствам по-добре.
– Хубаво. – Замълчах за миг. – Пол, налага се да ти задам един труден въпрос. Но ти ме помоли да ти помогна, затова…
Той сви рамене.
– Давай.
– Взимаш лекарство на име „Пиадел“?
– Да, взимам. Преди около пет години откриха, че имам биполярно разстройство. Което обясни доста неща. Защо?
– Просто си мислех за разговора ти с полицията онзи ден.
– Божичко, толкова зле ли беше?
Вдигнах успокоително ръце.
– Според мен помислиха, че си просто уморен. Но забравял ли си някога да изпиеш лекарството си?
– Не. Никога не забравям. Повярвай ми, просто не пропускам.
– Разбрах, че полицията не ти го е върнала? – Той поклати глава. Но си си донесъл достатъчно, за да ти стигне за целия престой тук?
– Да. Човек трябва да е много внимателен с подобни неща. Взимам по 400 милиграма, но в много европейски страни не се продават опаковки, по-силни от 300. Така че винаги трябва да имам няколко резервни за спешни случаи. Ако самолетът се забави например, подобни неща.
– Нищо по-силно от 300 милиграма?
Той поклати глава. Но аз бях видял блистера. 150 мг. Отворих уста, после спрях.
– Нещо не е наред?
– Не, не, нищо. – Не мислех, че ще има полза да му го кажа, и промених темата. – А тази среща със синьор Скарпа? Прав ли съм да мисля, че Люис се надява павилионът да бъде отворен отново?
Той кимна.
– Това е идеята. Бъдете честен, господин консул…
– Нейтън.
– Бъди честен, Нейтън, мислиш ли, че изобщо има някакъв шанс?
Поклатих глава.
– Никакъв, по дяволите. И за да съм честен, не мисля, че и синьор Скарпа би могъл да помогне. Може да е голяма клечка в света на изкуството, но тук говорим за местопрестъпление и потенциален смъртоносен капан. Съжалявам.
Раменете му увиснаха за момент.
– Значи просто ще си загубя времето, дори да говоря с него?
Не исках да го огорчавам, но знаех, че се налага да съм откровен.
– Ще бъде пълна загуба.
Очаквах да се разстрои, но по лицето му се разля широка усмивка.
– Така си и мислех. – Допи кафето си. – Гадост. Добре, Нейтън, спомняш ли си, че те попитах дали можеш да ми помогнеш?
Кимнах.
– Да. Помня.
– Би ли ми направил една услуга?
– Естествено.
– Голяма услуга.
Разсмях се.
– Зависи колко голяма.
– Имам нужда от сто евро. Може би малко повече, но и сто ще са напълно достатъчно. Поне така си мисля.
– За какво?
Той вдигна ръце.
– Съжалявам. Не трябваше да те моля. Извинявай.
– Не, не, няма нищо. Но все пак защо са ти сто евро?
Той не отговори.
– Пол, има пощенски клон с банкомат малко по-нататък, на крайбрежната улица. Да те заведа ли?
Той поклати глава.
– Нямам карта.
Приех, че говори за италианска.
– Знам. Но това няма значение. „Мастъркард“, „Виза“ или британска банкова карта. Можеш да използваш каквато имаш.
– Нямам никаква банкова карта, Нейтън.
Погледнах го в очите. Британският представител на Венецианското биенале. Човек, който е бил номиниран за наградата „Търнър“. Човек, който няма никаква банкова карта. Отворих уста, като същевременно се опитвах да измисля подходящ дипломатичен начин да формулирам следващия си въпрос, но той ми спести труда.
– Банкрутирах. Преди пет години.
– О. Не знаех. Съжалявам.
– Няма защо. Общоизвестно е. Знаеш старата приказка – „Ако парите можеха да говорят…“.
– „… единственото, което щяха да кажат, е довиждане“. Знам я. Изпитал съм я на гърба си. Продължавай.
Той сви рамене.
– По онова време имах други проблеми. Люис ми помогна да изплувам. Искам да кажа, наистина ми помогна. Не мисля, че щях да съм тук без него. Помогна ми да си оправя живота.
– Сериозно? – повдигнах изумено вежди. Люис Фицджералд, помислих си, ама че свестен си бил. – Въпреки това имаш право на банкова карта, нали знаеш?
Той кимна. После поклати глава.
– Аз не искам. Люис се грижи за финансите, плаща всичко, а останалото заминава в банката. Аз трябва да се концентрирам единствено върху изкуството. Странно ли изглежда?
– Хм…
Пол се разсмя.
– Да, добре, вероятно е малко странно. Но ме държи в правия път. И с всеки изминал ден става малко по-лесно.
Върнахме се до канала и повървяхме покрай него, докато не стигнахме пощата. Банкоматът, както обикновено, ме предупреди, че банката ми ще начисли такса от няколко евро, но изобщо не ми пукаше. Преброих сто евро в двайсетачки и се обърнах да ги подам на Консъдайн.
– Само още едно нещо. Нямаш намерение да направиш нещо глупаво с тях, нали?
– Глупаво?
– Алкохол. Наркотици. Комар. Нещо тъпо, което ще ти навреди.
Той се разсмя.
– Както вече ти казах, аз наистина, наистина вече не правя подобни неща. Всъщност е нещо доста тривиално. Просто искам да заведа стар приятел на обяд. Човек, когото не съм виждал от доста отдавна.
Усмихнах се бавно. Костюмът, чистата бяла тениска. Гладко обръснатото лице. Сега вече придобиха смисъл.
– О, разбирам. Да не е – да го наречем… „специален“ обяд?
– Не те разбрах. – Кимнах многозначително към дрехите му и тогава той се разсмя. – О, ясно. Не, не е „специален“ обяд. Просто стар приятел.
– Стар приятел. Прекрасно. – Подадох му парите. После се сетих нещо. – Решил ли си къде ще отидете?
– Всъщност не познавам града. Би ли препоръчал нещо?
– Веднага. – Бръкнах за портфейла си и извадих визитна картичка. – „Ай Мерканти“. Точно на площад „Сан Лука“. Любимото ми място за специални и неособено специални обеди. Кажи им, че те изпраща Нейтън, ще се погрижат добре за теб.
Той се зарадва.
– Благодаря ти, човече. Оценявам го.
– Няма проблем.
– Само още нещо. Ако налетиш на Люис, не му казвай, а? Не че нещо… но другият човек… двамата не се разбират добре.
– О. Добре. – Аха, господин Фицджералд, имаш наистина интересни отношения с художника си! После се обърнах обратно към банкомата и отново извадих картата си.
– Наред ли е всичко? – попита Пол.
– Наред е. Само че може да ти потрябват малко повече от сто евро. Дори да не е специален обяд. – Машината забръмча и аз извадих парите. Пъхнах ги в ръката на Пол. – Най-бързият начин ще е с лодка до „Риалто“. Но пък имаш достатъчно време. Може би ще е приятно да се поразходите. Ако пристигнете по-рано, „Мартини Тайм“ е добро място за едно кафе. Или каничка чай, ако не би могъл да понесеш още едно. Само стой настрана от сладкишите.
– Не са добри?
– Прекалено добри са.
– Благодаря ти, Нейтън.
Усмихнах се. Пол се обърна и тръгна обратно към „Сан Марко“.
– Благодаря ти още веднъж – извика той през рамо.
Насочих се към Арсенала със сто и петдесет евро по-беден. Сгънах квитанцията и я сложих в портфейла си. Подобно на Грамши, и аз ставах сантиментален на средна възраст.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
