Време за четене: 8 минути

Саманта Швеблин е сред финалистите на Международния „Ман – Букър“ за 2017 г., най-престижното литературно отличие след Нобеловата награда. В романа си „Хиляди очи“ (изд.„Лабиринт“, преводач: Захари Омайников) тя разиграва една на пръв поглед фантастична ситуация, в която обаче можем да намерим много паралели с ежедневието ни.

Кентъки (да не се бърка с американския щат Кентъки!) е нашумяла, много търсена играчка, електронен домашен любимец. На пръв поглед в тези мили играчки няма нищо особено. Но вместо очи в тях са монтирани камери и те запечатват всичко, случващо се в къщата, където са попаднали. Освен това всяка играчка има непредвидим и невинаги благ характер, което носи на собствениците им какви ли не изненади. Защо светът е полудял по това развлечение?

С тази измислена от нея играчка Швеблин намира остроумен начин да обедини любовта ни към домашните любимци със страстта по социалните мрежи и така да засегне проблем, важен за твърде много хора. И както винаги в творбите си, аржентинската писателка показва убедително, че чудовищата живеят не някъде далеч, а вътре в самите нас.

Прочетете откъс от романа при нас.

На екрана се появи прозорец. Трябваше да се въведе сериен номер – едно от изискванията, които вадеха Емилия от релси. Добре, че синът ѝ не беше там да ѝ засича времето, докато тя си търси очилата, за да прегледа пак упътването. Седнала на бюрото в коридора, се изпъна на стола, за да облекчи болката в гърба си. Пое дълбоко дъх, издиша и след като провери всяка цифра, въведе кода на картата. Знаеше, че синът ѝ няма време да се занимава с глупости, и въпреки това си го представи как я шпионира от някоя скрита в коридора камера и мъчително преживява неумението ѝ от онзи офис в Хонконг,  както щеше да направи и мъжът ѝ, ако беше жив. След като продаде последния подарък, който синът ѝ бе пратил, Емилия плати забавените сметки по апартамента. Не разбираше много от часовници, нито от дизайнерски чанти и спортни обувки, но бе живяла достатъчно, за да знае, че всяко нещо, доставено в повече от две целофанови обвивки, в кутия, покрита с мека мъхната тъкан, и срещу подпис и документ, струва достатъчно, за да погаси задълженията на една пенсионерка, и много ясно показва колко малко знае един син за майка си. Бяха ѝ отмъкнали детето чудо, щом момчето навърши деветнайсет, бяха го подмамили с неприлични заплати и с места, на които да го водят. Вече никой нямаше да ѝ го върне, а Емилия още не бе решила на кого да хвърли вината.

            Екранът отново примигна: „Сериен номер приет“. Компютърът ѝ не беше последен модел, но ѝ вършеше работа в това, за което го ползваше. Второто съобщение гласеше: „Връзка с кентъки установена“, и веднага след това се отвори нова програма. Емилия смръщи чело – каква бе ползата от тези съобщения, след като бяха неразгадаеми? Изнервяха я и почти винаги се отнасяха за устройствата, които ѝ пращаше синът ѝ. Защо да си губи времето с устройства, които никога след това нямаше да използва, питаше се тя всеки път. Погледна колко е часът. Вече беше почти шест. Момчето щеше да се обади, за да попита дали ѝ е харесал подаръкът му, и тя направи последно усилие да се съсредоточи. На екрана програмата показваше командна клавиатура като тази, с която играеше на морска битка на телефона на сина си, преди ония хора от Хонконг да го отведат. Над командните клавиши надпис „Внимание“ предлагаше действието събуждане. Емилия го избра. Видеото зае голяма част от екрана, а командната клавиатура бе опростена и сведена до малки иконки от двете страни. На видеото тя видя кухнята на някаква къща. Запита се дали това не е апартаментът на сина ѝ, макар че не изглеждаше да е в негов стил, а и синът ѝ никога не би го държал толкова разхвърлян и задръстен с вещи. По масата, под няколко бирени бутилки, чаши и мръсни съдове имаше списания. Зад тях кухнята бе отворена към малка всекидневна в същия вид.

            Разнесе се напевно тихо шушукане и Емилия се приближи до екрана, за да се опита да разбере какво става. Колонките ѝ бяха стари и пращяха. Когато шумът се повтори, тя откри, че всъщност това е женски глас: говореха ѝ на чужд език, от който не разбираше нито дума. Емилия знаеше английски – стига да ѝ се говореше бавно, – но това тук нямаше нищо общо. Тогава на екрана се появи някой, момиче с тъмна влажна коса. То заговори отново и този път програмата попита с друг прозорец дали е необходимо включването на преводач. Емилия отговори утвърдително, избра Spanish и когато момичето пак заговори, върху изображението се появиха жълти субтитри:

            „Чуваш ли ме? Виждаш ли ме?“

            Емилия се усмихна. Видя на екрана как момичето се приближава още повече. Беше със светли очи, луничка на челото и много едри гърди. Изражението ѝ беше съсредоточено, сякаш тя също имаше съмнения за случващото се.

            – Yes – отвърна Емилия.

Това бе всичко, което събра кураж да каже.

            Също като говоренето по Скайп, си помисли. Запита се дали синът ѝ  познава момичето и се помоли да не дава Господ да му е приятелка, защото тя, общо взето, не понасяше жени с прекалено големи деколтета и това не беше предразсъдък, беше шейсет и четири годишен опит.

            – Здравей – каза тя само за да се увери, че момичето не я чува.

            То отвори упътване колкото дланите му, доближи го доста до лицето си и се зачете за момент. Може би ползваше очила и го беше срам да ги слага пред камерата. Емилия още не беше наясно каква е тая работа с кентъкито, макар че трябваше да признае: вече ѝ беше любопитно. Момичето четеше и клатеше разбиращо глава, като от време на време хвърляше към нея контролен поглед над упътването. Накрая, изглежда, взе някакво решение, свали упътването и заговори на неразбираемия си език. Преводачът изписа на екрана:

            „Затвори очи“.

            Заповедта я изненада, Емилия изправи гръб на стола. Затвори за миг очи и преброи до десет. Когато ги отвори, момичето продължаваше да я гледа, сякаш очакваше някаква реакция. Тогава видя на екрана на контролния панел нов прозорец, който услужливо предлагаше опцията заспиване. Дали програмата имаше звуков детектор за указания? Емилия избра опцията и екранът потъмня. Чу как момичето изразява радостта си, как пляска с ръце и отново ѝ говори. Преводачът написа:

            „Отвори ги! Отвори ги!“

            Испанският, който използваше преводачът, не беше нейният перуански испански, беше оня, който ѝ напомняше за тъпите чуждестранни фантасмагории, които все още даваха по телевизията.

            Управляващият панел предлагаше нова опция: събуждане. Щом Емилия я избра, видеото отново се включи. Момичето се усмихваше на камерата. Пълна глупост, помисли си Емилия, макар да призна, че не липсва забавен момент. Имаше нещо вълнуващо, но тя все още не успяваше да разбере какво точно. Избра напред и камерата се придвижи няколко сантиметра по-близо до  момичето, което отново реагира възторжено. Емилия видя как то приближава бавно, много бавно показалеца си, докато почти докосна екрана, и пак чу гласа му.

            „Пипам носа ти“.

            Емилия включи назад и момичето пак посегна с показалец, видимо заинтригувано. Съвсем ясно беше, че и на нея ѝ е за първи път и че по никакъв начин не я осъжда за неопитността ѝ. Споделяха изненадата от един нов опит и това ѝ допадна. Отново даде назад, камерата се отдалечи и девойчето изръкопляска.

            „Чакай“.

            Емилия го послуша. Видя, че то се отдалечава, и се възползва, за да включи наляво. Камерата се завъртя и така ѝ стана още по-ясно колко малък е апартаментът: едно разклатено кресло и врата към коридора. Момичето пак заговори, вече не беше в кадър, но преводачът във всеки случай изписа на испански:

            „Това си ти“.

            Емилия се завъртя до първоначалното си положение и там отново се появи момичето. Държеше кутия на височината на камерата, на около четиресет сантиметра. Капакът беше вдигнат и на него пишеше „кентъки“. Емилия осъзна със закъснение какво виждаше. Предната страна на кутията беше почти изцяло от прозрачен целофан, можеше да се види, че е празна, а на останалите страни имаше снимки в профил, анфас и в гръб на плюшена играчка в розово и черно – заек в розово и черно, който ѝ приличаше повече на диня, отколкото на заек. С изпъкнали очи и уши, прилепени едно до друго в горната си част. Една вретеновидна шнола ги придържаше вдигнати на няколко сантиметра, откъдето клюмваха настрани.

            „Ти си една симпатична зайка каза момичето. – Дано да ти хареса.“

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.