Героят на романа „В тази книга всички умират“ от Бека Адамашвили (изд. „Парадокс“, преводач: Алеко Дянков) – г-н Мементо Мори, осъзнава, че е литературен персонаж, надарен със суперсилата да „пътува“ от книга в книга. Той решава да нанесе контраудар срещу злите писатели, които осъждат героите си на смърт.
Господин Мори убеждава Ромео и Жулиета, че самоубийството не е решение, доставя пеницилин на Вълшебната планина, но пък и не се посвенява да блъсне професор Мориарти във водопада Райхенбах, за да спаси много други персонажи. Но всичко се преобръща с главата надолу, когато г-н Мори открива, че в книгата, където той самият е героят, авторът е решил да убие някого.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Още един пролог
Една сутрин Мементо Мори се събуди след неспокойни сънища и откри, че е литературен герой. Сети само за три неща за себе си:
1. че носи странното име „Мементо Мори“;
2. че е литературен герой;
3. че се сеща само за три неща за себе си.
Да съществуваш като литературен герой си е доста сложна работа. Особено когато се появяваш от нищото направо в някакъв пролог. Не познаваш нито собственото си минало, нито бъдещето, а от настоящето помниш толкова малко, че три реда са напълно достатъчни. Наоколо няма нищо друго. Ако отидеш до прозореца и погледнеш навън, спокойно може да се окаже, че там е напълно празно. Дори не забелязваш прозореца, ако авторът не опише, че помещението, в което се намираш, разполага с четири широки прозореца, от които се разкрива прекрасна гледка към Вълшебната планина, или към нивата с ръж, свършваща на отвесна скала, или пък че тази шир е особено красива през късната есен, когато клоните на дърветата сякаш са огромни четки, а листата им приличат на бои, или пък че си заслужава да наблюдаваш през южния прозорец полета на сините птички, или на нюйоркските патици и така нататък.
Мементо Мори обаче няма да отиде до прозореца, защото намира описанията на природата за неестествени. Той смята, че едно живо дърво е далеч по-важно, отколкото много страници, за които е отсечено едно дърво, пълни с описанието на гора. Макар че самият Мементо Мори не знае какво знае, с изключение на това, което дотук е написано за него, в бъдеще ще знае и онова, което тепърва ще бъде написано за него.
Факт е, че за разлика от него, повечето литературни герои нямат възможността да размишляват над факта, че са литературни герои, и че всяко едно тяхно решение – дори дали за вечеря първо да хапнат кокошка или яйце – е измътено в главата на някой напълно непознат. Няма нищо учудващо в такъв род наивност. Представете си само как един ден при вас се появява някой си, който непоколебимо твърди, че Земята е измислена от автор, живеещ на Кайлиджен[1], и е част от негова книга и вие изобщо не съществувате в тази реалност. Бихте ли му повярвали? Не, разбира се.
Мементо Мори най-напред откри, че е литературен герой, а после и повярва. В един свят, в който човек насън може да се превърне в голямо насекомо, а една котка чрез някакъв трик може да ходи на два крака и да се вози, увиснала на трамвай, няма нищо невъзможно. „Да приемем“, помисли си Мементо Мори, „че мислите на литературния герой са винаги ръководени от автора, тогава може и този автор да реши да ми предостави илюзията за свободна воля…“ Но защо да мърмори за такива дреболии, когато като литературен герой чрез адаптация към собственото съществуване можеш да добиеш неимоверна литературна власт. Можеш да накараш други литературни герои да въстанат срещу писателя, да изкилиферчат думите на автора („никога нямаше да ми хрумне, че след юрския период някой би използвал този глагол“), или просто да се разхождат из книгите.
Така че, някой вярва ли все още, че всичко това се случва само с благословията на автора? Никой! Дори Мементо Мори не го вярва. Авторът е мъртъв. А онзи, който каза това, също е мъртъв. Да живее новият литературен герой!
***
Трите звездички са нещо като заместител на израза „мина време“. Това означава, че скрито зад непълния ред, разделящ началото на този абзац от края на предишния, в живота на Мементо Мори не се бе случило нищо необикновено. Той основно се тъпчеше с храна и спеше. И понеже вече никой не иска да чете истории за затлъстели и сънливи литературни герои, Мементо Мори реши да замени „претегляне“ и „лежане“ с по-съществени цели. Защото той притежаваше една необикновена суперсила. Да не използваш своята суперсила е все едно да забравиш паролата за собствената си WLAN-мрежа. И то в един свят, в който зли автори се развихрят в своята автокрация и само с едно драсване на перото изколват своите литературни герои. В една толкова несправедлива страна със сигурност имаха нужда от супергерой – Суперменто! Човекът Мори!! Термиментомори!!!…
Добре де, от мен да мине, нека си остане Мементо Мори.
Няколко години (може и да изглежда много, но, както виждате, се събира и в тринайсет букви) той се беше занимавал с всякакви видове литература, като започна със „За края на една приказка“ и приключи с „Приказка без край“. След това започна да пътува из книгите и да спасява протагонистите. Ту искаше да убеди Ромео и Жулиета, че не е нужно от всяко нещо да се прави трагедия и че по-късно двамата щяха да си спомнят този епизод с усмивка, ту се опитваше да окаже първа помощ на Остап Бендер, докато Воробянинов се дави в реката („Боливар не може да носи двама“[2]), а друг път тайно посети, натоварен с вълшебния пеницилин, който всъщност беше открит по-късно, един санаториум в Давос. Понякога успяваше да извоюва победа срещу авторите, друг път големият обем на някоя книга го възпрепятстваше, така че моментът за главния герой вече бе отминал, още преди Мементо да стигне до страницата с трагедията. Веднъж опита късмета си с „Война и мир“, но скоро свали гарда. Не успя нито да спаси сестрите-самоубийци, нито ***внимание, спойлер***[3]. Какво да се прави? Беше сам-самичък, а другите литературни герои наброяваха милиони. Не можеше да избави всички, а и не беше нужно. На всичкото отгоре лично бе бутнал Мориарти във водопада Райхенбах и не можеше да забрави стъписаното изражение на Холмс, чийто мозък, работещ с прецизността на машина, изобщо не можеше да си обясни откъде се беше появил този бог от машината.
Макар че, ако трябва да бъдем честни, пътуването из книгите не е чак толкова интересно, все пак е далеч по-добро, отколкото вечния кръговрат от плюскане и спане, но изнервеният от толкова много литературни препратки читател би затворил книгата съвсем хладнокръвно още след няколко абзаца, така че с наслада да размаже Мементо Мори между страниците. Ето защо трябваше да се измисли някаква история, за да се предотврати подобно действие от страна на читателя. Точно на това място Мементо Мори направи откритието, с което щеше да избегне дамоклевия меч – докато се занимаваше с други романи, в неговия се планираше нечие убийство! И то в четири часа и трийсет и три минути. В пролога всичко беше описано най-подробно, с изключение на нещо много важно.
Кой трябваше да бъде убит?
[1] Кайлиджен – измислена планета, появяваща се в книга на автор, обитаващ Земята (бел. авт.).
[2] Боливар не може да носи двама – основната цел на тази бележка под линия е да демонстрира индиректно, че авторът е запознат с един разказ на О’Хенри. Затова не би трябвало да ѝ обръщате внимание, независимо от факта, че съветът да не ѝ обръщате внимание се появява чак във второто изречение (бел. авт.).
[3] ***внимание, спойлер*** – Рандъл МакМърфи, когото
Мементо Мори също не успя да спаси, въпреки че поне беше опитал, за разлика от
Киси (бел. авт.).
