„Фатална изповед“ от Кери Бийвъс (изд. „Сиела„, преводач: Надя Баева) е стъписващ психологически трилър, който ще зарадва феновете на Клеър Макинтош, Кара Хънтър и Пола Хоукинс.
Лайла Андерсън е единствената оцеляла при ужасна автомобилна катастрофа и когато е изписана от болницата, вярва, че е на път към пълно възстановяване. Спомените ѝ за случката са мъгляви, но поредица от тревожни инциденти поражда у нея страх за сигурността ѝ. Дали това е просто чувството за вина на оцелелия или се случва нещо по-зловещо?
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Когато Джак направи пауза, защото се нуждаеше от един миг с образа на ведрата си, смела и жизнерадостна сестра, така ясен в главата му, Лайла заговори:
– Беше злополука, ужасна злополука. Разбирам, че си ядосан, ясно ми е, че скърбиш, но онази нощ двама души изгубиха живота си и няма кой да бъде винен. Вината не е ничия.
Джак се върна рязко обратно в настоящето и я погледна. Тонът ѝ беше твърд, но тъмните ѝ очи преливаха от съчувствие.
– Знам го. Помня какво заявих на погребението, но денят беше тежък и не разсъждавах ясно. Да, било е нещастен случай, но се шокирах, когато изникна там. Казвам ти всичко това, защото искам да опознаеш Стефани, да разбереш какво означаваше за мен, та може би да успееш да си обясниш защо избухнах. Не се опитвам да оправдая поведението си. Отнесох се погрешно и съжалявам.
Лайла помълча за малко.
– Разбирам. За мен също не беше кой знае колко лесно. Не ме разбирай погрешно, осъзнавам, че съм късметлийка, оцелях и ще се възстановя от травмите си. Всеки ден се поглеждам и се питам – защо аз? Защо аз се оказах късметлийката? Чувствам огромна вина, задето седемнайсетгодишно момиче умря, а аз продължавам да живея. Благодарна съм, но все така изпитвам вина.
– Спомняш ли си подробности от катастрофата?
– Не помня нищо. – Когато Джак повдигна вежда, тя продължи. – Бях на среща с Марк. Ти го нарече мой приятел, но не беше. Преди онази вечер не го бях срещала никога преди. Приятели ни събраха и помня, че се чувствах нервна.
– Да се срещнеш с него ли?
– Не върша подобни неща.
– Не ходиш по срещи?
– Не и от известно време. – Тя придоби смутен вид, дори малко засрамен. – Прекалено съм заета с работа. А и това беше среща на сляпо. Такива неща пък съвсем не върша.
– Тогава защо отиде?
– Моя приятелка ме изнуди. Съгласих се, за да ѝ затворя устата. А после беше прекалено късно да се откажа. Десет секунди след като се запознах с Марк, вече знаех, че няма да си паснем.
– По каква причина.
– Защото той беше арогантен и се държеше снизходително, беше явно, че се смята за нещо повече от мен. Исках да останем в района, да отидем в някоя кръчма в Норич, но той настоя да подкараме към крайбрежието. Не помня много от вечерта, но знам, че не ми достави удоволствие и нямах търпение да се прибера у дома. – Повдигна рамене. – Това е в общи линии. После се събудих в болницата.
– Значи не помниш нищо от пътуването обратно?
– Откакто излязох от комата, имах няколко проблясъка, но съвсем откъслечни. Бяхме паркирали в гората и аз седях сама в колата. Марк беше изчезнал нанякъде, но не знаех къде.
– Добре.
– А после бяхме в колата. Нещо не беше наред, но той не казваше какво.
– Това след като бяхте паркирали в гората ли се случи?
– Не знам. Все се мъча да си спомня, да проясня главата си, но не успявам.
– Казвала ли си на лекаря си?
– Да, било често срещано. Спомените вероятно ще се върнат, но не съществува определен срок. Знам, че е било нещастен случай, но чувствам, че във връзка с онази нощ има нещо, което е нужно да си спомня. Нещо важно.
Лайла изпъшка, а чувството на безсилие пролича ясно по лицето ѝ, когато прокара пръсти през бретона си и го отметна от челото си. Джак забеляза синините от удара по главата ѝ.
Като осъзна, че я гледа, тя бутна смутено бретона обратно на мястото му и се поизправи на пейката.
– Филби е на доста голямо разстояние от Клей. Какво е правела там сестра ти?
– Не сме сигурни. През последните няколко седмици с Хенри се караха много. Майка ми и сестра ми казват, че била вкисната и дръпната. Аз не съм я виждал през това време. Бях заминал. Получих няколко съобщения от нея, питаше дали може да отседне при мен, когато се върна. Така и не се случи. Пътувах към вкъщи, когато научих за катастрофата.
Очите на Лайла срещнаха неговите.
– Дори не съм в състояние да си представя какво е усещането, когато научиш подобно нещо.
Беше същински ад: шок, неспособност да го повярва, вцепенение, последвано от пристъпи на гняв, отчаяние и скръб. Вцепенението беше най-лошо, това и необходимостта да гледа всички да живеят живота си, все едно не се е случило това ужасно нещо. Не го изрече гласно обаче.
– Тя обичаше да шофира. Взе книжка едва преди шест месеца. Хенри ѝ купи кола и тя се влюби в нея. Когато изпиташе потребност да избяга, да изпусне парата, отиваше да покара. Допускаме, че е възможно онази нощ случаят да е бил точно такъв.
Той остана изгубен още миг в мисли по сестра си и пътищата на съдбата, отвели я на погрешното място в погрешния момент. Беше върнат рязко към действителността от топла длан върху своята, която го стисна утешително. Явно се беше втренчил шокирано в Лайла, защото тя придоби покрусен вид, бързо отдръпна ръката си и по бузите ѝ пропълзя червенина.
– Съжалявам. Не биваше да го правя. Беше неуместно.
Тя започна да кърши ръце и изправи гръб, а той продължи да се взира в нея.
Лайла Амбърсън със сигурност не беше каквато си я представи той, когато чете за нея след злополуката. Като за начало снимката, публикувана в пресата, далеч не беше в нейна услуга, но имаше и нещо повече от това; излъчваната топлина. Почти не я познаваше, беше я срещал само два пъти, но тя му протегна ръка, когато той не го заслужаваше, и инстинктите му подсказваха, че е мил и искрен човек.
– Аз… Време е да се връщам на работа. – Тя дръпна ръце от масата и ги тикна в джобовете си, а по лицето ѝ пролича, че тъкмо си е спомнила нещо. – Медальонът. Измъкна от джоба си сребърна верижка и я поднесе към него.
– Какво е това?
– Когато се прибрах у дома от болницата, беше сред моите вещи, но не е мой. Според мен е принадлежал на сестра ти.
Джак се намръщи и отвори медальона, но не разпознаваше нито него, нито жената на снимката вътре.
– Сигурна ли си?
– Има инициал „С“. – Лайла го задържа върху дланта си, та той да може да види. – Трябва да е на Стефани. Докарали са ни заедно и явно са смесили вещите ни. Канех се да го пратя по пощата, но след като си тук…
– Добре, благодаря. – Джак пое медальона и го тикна в джоба на джинсите си. Не го разпознаваше, но не знаеше наизуст всички бижута, притежавани от Стефани. Може би беше подарък от Хенри и снимката беше на някой негов роднина.
Стана на крака, хвана патериците на Лайла в една ръка и протегна другата, за да ѝ помогне да се надигне от пейката. Тя се поколеба и отново придоби малко засрамен вид, преди да я поеме.
– Оценявам, задето ми отдели пет минути – увери я той, докато вървяха обратно. – И още веднъж, съжалявам за всичко.
Усмивката ѝ беше мимолетна, но очите ѝ останаха топли.
– Всичко е наред. Разбирам защо реагира така. Не биваше да идвам на погребението. Все пак съжалявам за сестра ти. Моля те, знай го.
– Знам го. – Настъпи момент на неловко мълчание. Бяха изчистили недоразумението и беше малко вероятно пътищата им да се пресекат отново. – Ами, паркирал съм там. – Джак изви палец над рамото си в посока, обратна на кафенето. – Грижи се за себе си, Лайла Амбърсън.
Протегна ръка и тя я стисна за кратко.
– Ти също, Джак Фоули.
И после тя закуцука на патериците си и напусна живота му. Джак остана загледан в нея за около секунда, зърна я да потъва сред тълпата от туристи и се обърна, за да отиде до автомобила си.
Беше извървял едва десет метра, когато чу набиване на спирачки и крясъци. Обърна рязко глава, точно навреме, за да види Лайла, просната пред автобус на пътя, преди хората да се струпат около нея и да блокират гледката.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
