„Вдън гората Дикчам“ (изд. „Хермес“) е сборник с документални разкази и пътеписи от автора на „Калуня-каля“ Георги Божинов. Дъщерята на писателя определя сборника като „най-важната книга за Божинов – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди двайсет години по-късно романът шедьовър „Калуня-каля“ – нека го кажем – един Дунав на българската литература, тръгнал от стотиците църцорещи още от 60-те години (невинни години!) ручейчета.“
Прочетете един от пътеписите, включен в сборника.
МОИТЕ ГОРИ
Най-напред на тоя свят съм видял гората.
Нашето лозе беше на един баир и всяко лято ме оставяха там да го вардя. Живеех на чардака върху трите млади дъба и гледах далече наоколо. На север се спускаше дол, обрасъл с дребен и гъст шумак. Този шумак беше за мен гората. Всеки ден слизах по пътечката през него с бъкле до чешмата. Каква радост криеше за мен тази гора, където премина цялото ми детство! И колко лека детска тъга.
Там вълците една зима изядоха Видра, любимата ловджийска кучка на баща ми. Там пролети беряхме кокичета, синчец и качамачец ‒ и връзвахме букетите на липов цепец. Лете на някоя поляна се пързаляхме, възседнали костенурки. А щом валне дъжд и пекне слънце, из храстите се разпълзяваха охлюви и ние ги събирахме. Помня един такъв ситен, тих дъжд, най-обикновен пролетен дъждец. Баща ми свири с уста някаква песен. И сега, щом чуя тази песен, си спомням за гора, за млада шума и за дъжд, който си шушука нещо с нея…
През лятото там търсехме едни диви череши, черни и сладко-горчиви, брулехме скоруши, които правеха ужасна скомина, но омекваха, ако ги оставим да постоят. Полянките бяха пълни с ягоди. А в края на лятото, когато гроздето вече зазряваше, ние, момчетата от околните лозя, се събирахме вечер пред някоя колиба и палехме огън от старо лозинье. И си разказвахме разни страшни случки и приказки, и ни беше и страшно, и хубаво. От огъня гората наоколо ставаше още по-черна и вятърът прошумоляваше в нея. Сякаш и тя слушаше, спряла дъх, а после въздъхваше като нас.
Къде отидоха тези дни, когато гората беше зелена като нас и ни плашеше, и се радваше, и си играеше заедно с нас, и ни поеше с всичкото си вълшебство, и ни учеше на поезия и мъдрост, и ни даваше всичко, което трябва на едно детство, за да бъде то детство?!
На изток от лозята започваше висока и безбрежна равнина, която далече някъде, още п$ на изток, се сливаше със Златията. Тази равнина цялата бе замрежена с едри редки гори, които наричахме бранища, и бе напъстрена с ниви. Колко хубаво бе да минеш в ранно лято по тия места!
Житата се люшкат заруйнали. Кукурузите тъмнеят, рошави и весели. А из бранищата, из мрака на старите дъбове, ехти глъч. Там е коситба сега. Някъде клепят коси и чукчетата звънко пеят върху малките наковалнички. Другаде някой се провикне, просто така ‒ аха-ха-хааа! ‒ вика му се на човека. Друг му отвърне отдалеч. Отнейде изскочи заек и смеховете го сподирят. Кучетата лавнат дебело, екливо… Тук съскат коси. Там песен се проточи, трептяща като маранята. Пръхне яребиче ято и те стресне. Синевата спокойно сияе и дълбоко от нея долита утринно-плах, самозабравен цвъртеж на чучулига ‒ песен на самото утро, и тя като утрото дъха тръпчиво-зелено на млади треви, на гергефка и божур. И ти се иска и ти да литнеш нагоре, да се стопиш в тая синя синева като чучулигата и да обгърнеш като небето целия свят…
(После тук всичко се промени. Бранищата влязоха в кооперативните блокове. За да приберат гората си, хората казваха на брадвите: удрете! Клечка не остана. Неотдавна минах пак по това място. Нямаше помен от старите гори. Равнината се откриваше гола, плоска и тъжна, окото нямаше на какво да се задържи. Ни гори, ни ливади. Тук-там само някое криво дърво усилва пустотата.)
По-късно видях много гори ‒ по-големи, по-красиви, по-страшни от горите на моето детство. Но никоя не заобичах така, както обичах първите мои гори, които първи ми отвориха очите за хубостта на земята. И знам, че всеки си има своя гора, тъкмо гора, а не друго, която още в зарята на живота му е сложила в пътната му житейска торба нещо хубаво и неизчерпаемо. За цял живот.
Едно лято прекарах в дълбоката дикчамска гора, в Западните Родопи. По цял ден скитах из гората, возех трупи с возачите, сечех със секачите, събирах смола със смоларите, ходех за ягоди, малини и боровинки, ловях раци из вирчетата или се излежавах на поляните, които целите бяха изрити от диви свине и гледах как плавно се носят в небето орли.
Това беше голяма, необгледна гора, чиито хоризонти бяха назъбени от върховете на дърветата. Дни да ходиш, няма да я изходиш. Бор, израсъл прав като свещ. (Дикчам значи на турски „прав чам”, прав бор.) Често отивах при моите приятели в Мечо дере и минавах през най-глухата част на гората Караорман, където растеше само бук, невиждал никога брадвено острие. Под могъщите стволи на буките цареше вечен мрак и вечна влага. Не носех нищо и винаги тръпнех от мисълта за една среща с мечката, която живееше в тия гъсталаци. Веднъж я видях…
Стоеше изправена и ме гледаше внимателно и недоверчиво. После ме заплю и се отдалечи заднишком, като продължаваше да ме гледа… Не толкова се уплаших, колкото засрамих. Мечката ме заплю. И в този инстинктивен жест на животното имаше нещо смислено: бяхме достигнали сърцето на гората, докопали се бяхме до мечите бърлоги, не оставихме място в гората непознато и непрегазено, нарушихме вековното спокойствие на зверовете и усоите. И мечката беше права да плюе с презрение. Тогава през Караорман прекарвахме път, за да возят отсечените трупи. Цялата гора охкаше от трясъка на падащите дървета…
Никъде у нас няма по-хубави, по-гъсти гори от горите в Западните Родопи. От Дъбраш до Чепинското корито. Десетки километри. Вървиш и все гори, все гори, в които можеш да се загубиш и да пропаднеш. Вървиш по белия път и дърветата увисват над тебе все по-строго, по-мълчаливо ‒ едри, рунтави. Има нещо зловещо в безкрайността на тая гора. Нещо заплашително и диво. Няма пролет в такава гора, тя е вечно и мрачнозелена. И изведнъж ‒ поляна се отваря, спокойна като отдъхването след напрежение. Някакви мочури там дават начало на някаква река. А около мочурите пасат мирно едни дърварски магарета. Гледаш ги и им се радваш ‒ било ти е студено и стегнато нещо, сам в тия самотии. А магаретата все пак са човешки признак. Пасат си. Нека си пасат. Но ето, те вдигат глави и ти виждаш, че това е стадо сърни. Миг ‒ и сърните летят като вихър към вярното крило в гората. Миг ‒ и крилото се затваря и ги скрива. И отново си сам на тая поляна, дълго гледаш след животните и в очите ти е още техният лек, плах и стремителен, с нищо несравним полет. Гората отвред те гледа враждебно и мълчи. Бързаш да се измъкнеш от това място, за да не рушиш покоя му.
После се качваш на Ранча. На Ранча човек трябва да мине през август, непременно през август. Оттам се отваря широка гледка към долината на Сърница с декоративно кривата, нагърчена като бляскав сребърен тел Доспат дере. В България няма долина, равна на тая по хубост. Долу в ниското зрее ръжта и цялата долина добива златното зарево на пожар, който бушува стихийно, пламъците му се дигат и лижат гората, тук-там огънчетата на ръжта полазват и по-нагоре. А горите свличат отвред своите тежки руна, надвиснали и готови сякаш да се откъснат всеки миг, да плиснат зелени вълни и да напълнят цялата долина, за да угасят пожара й.
Зелен и златен август.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
