В новия си роман „Клара и слънцето“ (изд.„Лабиринт“, преводач: Владимир Молев) носителят на Нобелова награда и автор на два от най-четените романи на всички времена: „Никога не ме оставяй“ и „Остатъкът от деня“ Казуо Ишигуро, задава въпрос, към който се връщаме отново и отново: какво означава да обичаш.
Това е историята на Клара, изкуствена приятелка, която с изострен интерес наблюдава от мястото си в магазина как се държат хората, влезли да разгледат стоките, и минувачите отвън на улицата. Тя живее с надеждата, че много скоро някой ще я хареса и ще я избере, но когато се появява възможност всичко да се промени към по-добро, Клара е предупредена да не разчита особено на обещанията на човеците…
Прочетете откъс от романа при нас.
Седях до витрината на суши-бара, гледах как сенките пред театъра се издължават и развълнувано си мислех, че е напълно възможно Слънцето да облее Джози със специалната си захранваща сила още сега, направо през стъклото. После обаче си дадох сметка колко уморено трябва да е то – вече почти беше приключило обиколката си за деня – и че е не само непочтително, а и глупаво да очаквам незабавен отклик. При все това в ума ми остана да мъждука мъничка надежда и продължих да наблюдавам внимателно Джози, но не след дълго се примирих, че ще трябва да почакам в най-добрия случай поне до сутринта.
Междувременно стигнах до извода, че не виждам ясно през витрината на суши-бара не заради случилото се в двора, а защото тя е мръсна и прашна. Все още можех да прочета думите „Приказно прекрасен!“ на провесения над входа на театъра голям платнен плакат, въпреки че вятърът постоянно го развяваше насам-натам. Не ми беше трудно да различа хората, които се присъединяваха към вече събралите се отпред. При всяка поява на нова групичка се разнасяха поздрави и весели възгласи. Не чувах ясно думите, но все пак ни разделяше дебело стъкло, така че това също беше в реда на нещата.
Работата, която трябваше да свършим в двора, не ни беше забавила прекалено, и въпреки това когато най-сетне намерихме правилния суши-бар, Джози, Рик, Майката и госпожица Хелън вече се бяха настанили на маса до витрината. Бащата поздрави всички приятелски, все едно не е имало никакво напрежение при господин Капалди, само че малко след това Майката стана и излезе в навалицата навън, вдигнала плочката до ухото си.
Бащата, който седеше срещу мен, разлистваше бележника на Рик и цъкаше одобрително. Аз се притеснявах, че Джози е необичайно притихнала, и по някое време той също го забеляза.
– Добре ли си, зверчето ми?
– Нищо ми няма, тате.
– Вече доста дълго сме навън. Искаш ли да се прибереш в апартамента?
– Не съм уморена. Не ми е зле. Добре съм, татко. Остави ме на мира.
Рик, който седеше до Джози, също я гледаше загрижено.
– Джози, искаш ли да го довършиш? – попита той тихо, едва ли не в ухото ѝ, и побутна остатъка от морковения си кейк към нея. – Ще те подсили.
– Нямам нужда от подсилване, Рики. Добре съм. Оставете ме да си кротувам, какво ви преча?
Бащата я огледа внимателно и след това отново се зае с бележника на Рик.
– Много са интересни, Рик.
– Рики, скъпи – обади се госпожица Хелън, – сега ми мина през ума. Чудесно е, че си се сетил да вземеш чертежите си. Но може би е по-добре да ги покажеш на Ванс само ако той те помоли изрично.
– Мамо, това вече го обсъдихме.
– Просто може да изглежда невъзпитано. Все едно се натрапваш. Все пак това би трябвало да е най-обикновена среща. Съвсем случайна среща.
– Как може да е случайна, мамо, след като е толкова внимателно подготвена и сме дошли тук специално заради нея?
– Имам предвид, скъпи, че трябва да се държиш, все едно е случайна. Това ще даде най-добър резултат с Ванс. И само ако той изрично поиска да види разработките ти…
– Наясно съм, мамо. Успокой се.
Рик изглеждаше напрегнат и ми се искаше някак да му вдъхна кураж, само че бях срещу него и не можех да се пресегна и да го докосна по ръката или по рамото. Бащата отново беше насочил погледа си към Джози, макар че според мен тя не изглеждаше изморена, а по-скоро умислена.
– Не съм се занимавал с безпилотни машини – каза след малко Бащата. – Но това, което виждам тук, Рик, е смайващо и много интересно. – Той се обърна към госпожица Хелън и добави: – Без значение дали човек е подобрен, или не, би следвало талантът да получи признание. Освен ако този свят не е напълно полудял.
– Винаги сте ме насърчавали, господин Артър – отвърна Рик. – Още откакто започнах да се занимавам с тях. Наученото от вас тогава е в основата на това, което виждате тук.
– Много си мил, Рик, но това е напълно незаслужено. Не съм специалист в областта на безпилотниците и не ми се вярва да съм ти бил кой знае от каква полза. И все пак ти благодаря.
През витрината виждах как последните слънчеви шарки огряват жените с черни костюми и папийонки, облечените с официални жилетки разпоредители на театъра, които раздаваха програмата, двойките в ярки дрехи и музикантите с малки китари, които обикаляха из тълпата, от време на време дочувах през стъклото тяхната музика.
– Хей, зверче. Да не би майка ти да ти е казала нещо и да си се притеснила? Не е било да седиш толкова мълчалива.
– Добре съм, татко. Не съм забавно предаване. Да ви разсмивам и веселя по цял ден. Понякога ми се иска просто да си седя и да си кротувам.
– Знаеш ли, много ни липсваш, Пол – обади се госпожица Хелън. – Четири години ли станаха вече? Вижте, продължават да идват хора. Кога ще ги пуснат вътре? Добре, че е забранено за автомобили. Къде отиде Криси? Още ли е навън?
– Виждам я, мамо. Още говори по телефона.
– Толкова се радвам, че дойде с нас днес. Действа ми успокояващо. Толкова добра приятелка. Много съм ви благодарна на всички, че сте тук с нас и ни подкрепяте. – Тя плъзна поглед по масата, като не пропусна и мен. – Няма да се преструвам, че не съм на нокти. Вече почти удари часът. И не е само заради Рик, ако трябва да бъда честна. Казвала ли съм ти, Пол? Мъжа, когото чакаме, навремето бяхме адски влюбени. И не само за една събота и неделя или пък за месеци, а години…
– Мамо, моля те…
– Ако ти се удаде възможност да поговориш с него, Пол, ще видиш, че в някои отношения сте си доста близки. Например, той също си пада малко фашист. Винаги е било така, макар че аз предпочитах да си затварям очите…
– Ох, мамо…
– По-полека, Хелън – обади се бащата. – Ако смяташ, че аз…
– Заради онова, което каза преди малко, Пол. За вашата комуна.
– Не, Хелън, недопустимо е да говориш така. И то пред децата. В това, което обяснявах преди малко, няма нищо фашистко. Ние не използваме насилие, освен за самозащита и то в краен случай. Там, където живеете вие, Хелън, може още да не се налага да се тревожите и искрено се надявам още дълго да е така. Но там, където съм аз, е друго.
– Тогава защо не се махнеш от там, татко? Защо да живееш с банди и оръжия?
Бащата като че ли се зарадва, че Джози се включи в разговора.
– Защото там е моята комуна, Джози. И не е чак толкова зле, колкото изглежда отстрани. На мен ми харесва. Живея с чудесни хора и повечето от тях са минали по моя път. Вече на всички ни е ясно, че има различни начини човек да изживее почтено и пълноценно живота си.
– С други думи си доволен, че си останал без работа, така ли?
– В много отношения, да, Джози. И не съм „останал без работа“ ей така, случайно. Това беше част от промените. Всеки от нас трябваше да намери нов начин да живее.
– Извинявам се искрено, Пол – намеси се госпожица Хелън, – извинявам се за думите си, че ти и приятелите ти сте фашисти. Не бях права. Но просто ти каза, че всички там сте бели хора от предишния професионален елит. Наистина го каза. И че се налага да се въоръжите заради „другите“. Което наистина звучи малко фашистко…
– Хелън, недопустимо е да говориш така. Джози знае, че не е вярно, но не ми е приятно да те слуша да приказваш такива работи. Не ми е приятно и Рик да ги слуша. Няма нищо общо с истината. Да, там, където живея, има различни групи, не го отричам. Не аз определям правилата и по съвсем естествен път се стига до разделяне и обособяване. И ако другите не ни зачитат и не зачитат това, което имаме, трябва да знаят, че ще дадем отпор.
– Майка не е съвсем на себе си – каза Рик. – От притеснение е. Не ѝ се сърдете.
– Не се тревожи, Рик. Отдавна познавам майка ти и много я ценя.
– Казва се Ванс – въздъхна госпожица Хелън. – Мъжът, когото чакаме. С Рик сме ви страшно благодарни, че дойдохте за морална подкрепа, но оттук нататък продължаваме сами. Да ти разкажа, Пол, навремето Ванс си беше изгубил ума по мен. Рик, скъпи, престани да се мръщиш. Рик не го е виждал, тогава още не се беше родил. А, не, май веднъж са се срещали, но онова едва ли се брои. Когато Ванс се появи, Пол, сигурно ще се запиташ какво изобщо съм видяла у него. Уверявам те обаче, че навремето той беше по-голям красавец и от теб. Странно, колкото по-голям успех жънеше в живота, толкова погрозняваше. Сега е богат и влиятелен, а изглежда кошмарно. И все пак аз ще се опитам да зърна сред сегашните тлъстини красивия млад мъж от онова време. Чудя се дали и той ще си направи труда.
– Какво става там, зверчето ми? Виждаш ли майка ти?
– Още говори по телефона.
– Сигурно ми е ядосана. Най-вероятно няма да влезе, докато съм тук.
Навярно Бащата се надяваше някой да го опровергае, само че никой не се обади. Госпожице Хелън даже вдигна вежди и се позасмя. След това каза:
– Почти е време, Рик, скъпи. Май по-добре да излезем.
В ума ми се надигна страх, вече не бях сигурна, че последиците от случилото се в двора няма да се усетят по-силно с течение на времето и че сегашното ми състояние няма да стане очевидно за всички в непознатата обстановка навън.
– Чудя се – продължи госпожица Хелън, – дали Ванс си е давал сметка, нали той предложи да се видим пред театъра, че може да има представление и да е пълно с хора. По-добре да излезем. Може да подрани и кой знае какво ще му дойде на ума като види какво стълпотворение е.
Рик сложи ръка на рамото на Джози и тихо попита:
– Сигурна ли си, че си добре, Джози?
– Заклевам се, че съм добре. Хайде, върви и се постарай да се представиш добре, Рики. Сега това е най-важното.
– Точно така – кимна Бащата. – И не забравяй. Имаш талант. Е, тогава и ние да тръгваме, а?
Той стана и погледът му се спря върху мен, като се задържа необичайно дълго. Притесних се, че другите ще го забележат, макар че срезът беше скрит под косата ми. След това погледът на Бащата се отклони към Джози.
– Най-добре оттук направо да се прибереш в апартамента, зверчето ми. Да вървим да намерим майка ти.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
