„Между силата на характера и милостта на сърцето“ от д-р Саша К. Шилкът (изд. „Ava books“, преводач: Бистра Георгиева) е пътеводител към едно по-висше съзнание за превръщането ни в нашето съвсем автентично аз. Книгата провокира въпроси и размисли за това как да познаем себе си,как да станем по-истински и да процъфтяваме.
Всяка глава ще ви преведе през набор от саморефлексии, основани едновременно на информация и истински житейски истории на жени, с които ще се идентифицирате и чиито истории ще ви вдъхновят и ще ви дадат чувство на надежда. Ще получавате поредица въпроси, упражнения и тестове, които ще ви накарат да се замислите – ще ви предизвикат да се вгледате в истинската си същност.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Непростим провал
Бих искала да споделя с вас една трагична, ужасяваща, истинска история. Това е моята история. Ако някой някога ми беше казал, че ще я споделя, да не говорим да пиша за нея, щях да загубя ума и дума или да се ядосам на тази идея. Много е сложно и плача, докато пиша. Все още изпитвам много тъга и скръб заради тази случка.
Винаги ще изпитвам.
Споделям я, защото се научих да се освобождавам от срама, който свързвах с това, което години наред се самоубеждавах, че е най-големият ми провал, и е само мой. Става дума за човешки живот и едно прекрасно семейство, за което винаги ще мисля и ще се моля. Дори сега, когато пиша, ми е трудно да намеря думи, с които да отдам почит на смъртта на човек, когото Бог обичаше толкова много. Моля се тази история да ви окуражи.
Нека бъде напълно ясно: не намеквам, че по някакъв начин аз съм жертвата. Скъпото семейство, което изгуби любимото си дете, изпитва скръб отвъд всичко, което аз бих могла да изпитам. Лекарите може да страдат от феномен, наречен „синдром на вторичната жертва“, защото ние често преминаваме през много вина, скръб и болка в тишина, но по никакъв начин не искам да привличам вниманието върху себе си с тази история. Обаче искам да отдам уважението си на този ценен живот. Надявам се, че така ще донеса облекчение на други, които са преживели подобни събития.
Преди няколко години бях млад лекуващ анестезиолог, много квалифициран и уверен в подготовката си. Макар че работех с екип от лекари, една нощ отговарях за анестезията на критично болен пациент, който трябваше да влезе в операционната зала за спешна интервенция. Пациентът беше много болен и много малък. Но отговорността се падна на мен. Операцията беше изключително рискована, разполагах с малко възможности и резултатът можеше да бъде фатален. Но аз отговарях за случая и разчитах на подготовката и експертизата си.
След поредица от злощастни обстоятелства пациентът умря в операционната. Бях съсипана, разбита и изпитвах дълбока скръб. Никога не бях губила малък пациент в операционната, такъв, на когото целият живот му предстоеше. Можех да мисля само за моите две малки деца у дома, колко много ги обичам и как бях предала това семейство. Винях себе си. Бях се провалила в животоспасяващото усилие, което можеше да спаси това дете.
Прибрах се у дома почти в безсъзнание. Този ден нещо в мен се промени и е с мен винаги оттогава. Аз бях провал – по най-лошия възможен начин. Един живот си беше отишъл. Едно семейство го оплакваше. А с моя самокритичен ум на млад лекуващ лекар аз мислех, че съм могла да го предотвратя. Не бях способна да видя, че бях част от екип, че пациентът беше критично болен, че операцията беше най-рискованата изобщо и че детето страдаше от заболявания, които едва ли някой от нас би могъл да излекува.
Нямаше значение. Нито една от тези истини нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че аз се бях провалила и един живот беше загубен. На моменти срамът беше непоносим. В продължение на месеци ходех из болницата като зомби, бях убедена, че хората стоят по ъглите и си шушукат за моя провал, който беше довел до загубата на един живот. Убедена, че съм безполезна, обмислях да се откажа от медицината, сигурна, че всичките години учене и стажуване са били грешка.
С времето способността ми да работя без страх се подобри слабо, но срамът никога не ме напусна. Ако малко дете ми се усмихнеше в болницата, ме връхлитаха спомени. Емоциите ме завладяваха и се налагаше да се скрия в най-близката тоалетна и да поговоря със себе си, за да се успокои пулсът ми. Ако се случеше да видя дете на количка в коридора, тръгнало към някакъв вид процедура, веднага изпадах в тревожност и огромна паника. Чак след години осъзнах, че страдам от посттравматично стресово разстройство. Бях наранена, повредена и уверена, че съм виновна.
По това време кариерата ми на кардиологичен анестезиолог беше успешна и се развиваше добре. Говорех на конференции, изнасях лекции из цялата страна. Публиката ставаше все по-голяма, а лекциите ми все по-популярни, но това, което никой не знаеше, беше, че вътре в мен моят вътрешен глас ми крещеше и ме изпълваше със страх. Той ме парализираше на сцената, особено веднъж, когато бях приключила с лекцията и бяха започнали аплодисментите. Сърцето ми препускаше и си мислех: „Някой ще дойде до микрофона и ще ме извика. Знаят за провала ми и ще кажат на всички това, което аз вече знам: аз съм измамница, ужасен лекар и не трябва да съм тук. Може би, ако продължавам да правя достатъчно добро, ще успея да поправя грешката си. Трябва да продължавам да постигам, за да компенсирам този огромен провал“.
Живях така в продължение на години, с усещането, че ако някога измамата бъде разкрита, ще получа това, което заслужавам: срам, вина и наказание. Години наред вътрешно се самонаказвах. Не усещах, че заслужавам да съм щастлива, и мислех, че трябва да постигам, да постигам, да постигам, за да изплатя грешката си. Смелият ми съпруг знае всяка част от тази история и ме обичаше през всичките ми години на тревожност, срам и самообвинения. Седеше тихо до мен, държеше ръката ми и казваше колко се гордее с мен. Не можех да приема думите му. Не спря да ме подкрепя и в най-тъмните ми моменти. Честно казано, ако той не беше до мен през цялото време, съм сигурна, че в крайна сметка нямаше да намеря изцелението, от което се нуждаех. Никога не ми каза да го „преодолея“ и никога не се опита да ме поправи. Просто продължаваше да ме обича. Безусловно.
Всеки ден подхранвах синдрома на самозванеца със спомени за това събитие и отказах няколко големи възможности, за които бях сигурна, че ще разкрият „истинското ми аз“. Изпитвах толкова дълбоко вътрешно разкаяние и поражение и макар че хиляди пъти молих Бог да ми прости, аз не можех да простя на себе си. Това продължи седем години.
Дарът на прошката
За четиресетия ми рожден ден си взех така необходимата почивка на една тропическо място със съпруга ми. Не исках голямо тържество. Исках само да избягам. Онова, за което наистина копнеех, беше прошка… да простя на себе си. На един плаж, на хиляди километри от дома, я намерих.
Често описвам това преживяване като изключително, но всъщност беше просто прошка. Това бях аз, която се изправих срещу страховете си, видях ги обективно, преминах през най-лошия сценарий, който бях преживяла, а след това пуснах срама. Това бях аз, която простих на себе си, която отказах да продължавам да храня вътрешния си враг с лъжи за миналите си провали, която излязох от мрака, в който се бях снишавала години наред.
Със съпруга ми седяхме на плажа в курорта, четяхме книги и се радвахме на слънцето. В къщичката до нас имаше една американска двойка, която също празнуваше четиресетия рожден ден на съпругата. Завързахме неангажиращ разговор за ваканциите. Той беше пастор и за всеобща изненада открихме, че имаме общи познати от колежанските години. Съпругът ми Ланс беше посещавал един и същ колеж с приятел на съпругата на пастора. Те двамата поведоха разговор.
След няколко минути Грег, пасторът, се обърна към мен и ми зададе страшния въпрос: „Какво харесвате в лекарската си професия?“.
„О, не. Ето го, идва.“ Безобидният му въпрос отприщи дълбоко чувство на срам, свързано с провала ми. Страхът и тревожността избликнаха на повърхността, докато се опитвах да отговоря. Както казва Брене Браун: „Когато ни движи перфекционизмът, срамът винаги е с пръст на спусъка“…
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
