„Смърт край реката“ от Мейвис Дориъл Хей (изд. „Еднорог“, преводач: Златка Миронова) е очарователен криминален роман – възхитителен пример за Златната ера на британската криминална проза, който се чете на един дъх.
В мрачен януарски следобед четири студентки от оксфордския колеж „Персефона“ се събират край реката, за да основат свое тайно общество. Целта им е да обединят сили срещу най-мразения човек в колежа – счетоводителката госпожица Денинг. Срещата на момичетата е прекъсната от появата на плаващо по реката кану. То принадлежи на госпожица Денинг, а в него е… нейният труп.
Първоначалните подозрения на полицията са, че смъртта е настъпила в резултат на шега със злополучен изход. Находчивите момичета обаче имат своите подозрения и решават да вземат разследването в свои ръце. Оказва се, че мис Денинг не е била любимка нито на възпитаничките в колежа, нито на двама от местните земевладелци, с които е била в открит конфликт. Така че заподозрените за убийството й явно са прекалено много.
Студентките от „Персефона“, а впоследствие и пристигналият детектив от Скотланд Ярд трябва да проверят витаещите в колежа слухове за смъртта на мис Денинг. Проблемът е в противоречивите показания на много от свидетелите и в донякъде аматьорския подход на младите детективки. Ключът към разкритието на убиеца се крие в смущаващи тайни от миналото на жертвата. Тези тайни изплуват в най-неподходящия момент, но в крайна сметка ни отвеждат до изненадващия финал.
Сравнявана с едни от най-добрите британски автори на криминални романи от 30-те години на миналия век като Агата Кристи и Дороти Сейърс, Мейвис Дориъл Хей жъне успех още с първия си роман „Убийство в метрото“, публикуван през 1934 г. Година по-късно излиза „Смърт край реката“, който затвърждава класата й и се радва на още по-голям интерес.
Прочетете откъс от романа при нас.
ГЛАВА ШЕСТА
ОБЯД В „МИТРА“
Малко след дванайсет на обяд на следващия ден Сали се мотаеше безцелно по Месопотамия Бридж откъм страната на Парка. Мостът прехвърляше Чъруел, вливаше се във Фери Роуд, а след това преминаваше в частния път на колеж „Персефона“. Не след дълго голям кремав автомобил със зелени калници приближи към нея, съвсем бавно, тъй като пътят беше тесен. Момичето замаха с всички сили.
– Здравейте, гълъбчета! – извика тя, щом колата спря до нея. – Ще можеш ли да дадеш назад, Базил, скъпи? Имам много да ви разказвам и трябва бързо да стигнем до „Митра“. Стотина метра по-назад има черен път, по който можеш да свиеш за по-кратко.
– Дали мога да дам назад? – запита саркастично Базил и колата бързо пое на заден ход. Когато свиха в отбивката, Сали отново ги настигна и ловко прекрачи в колата, без въобще да си дава труд да отваря вратата.
– Сега право напред, в края на пътя свий наляво и не забравяй, че в Оксфорд – както подобава на един напредничав град – вече има ограничение на скоростта.
– Защо са цялата тази точност и това бързане? – обади се Базил. – Какво те е сполетяло, рожбо? Да не са те изключили от университета?
– Не се обръщай към мен по този нелеп начин. С мен всичко е наред, но в колежа стана една ужасна история. Между другото, освен с мен, ще обядвате и с още три очарователни млади дами. Резервирала съм маса и прочие.
– Много любезно от тяхна страна – отвърна Базил – и предвидливо от твоя.
– Сали, нали не си се забъркала в някоя каша? – обади се разтревожено сестра ѝ Бети.
– Не, Бети, няма такова нещо. След минутка ще ви разкажа всичко. Сега насам, Базил, после по първата пряка вляво. Това е Броуд Стрийт, а отдясно виждате колежа „Тринити“. Опасявам се, че няма да ми остане време да ви разходя наоколо.
– Нослето забодено в книгите, а? – позасмя се Базил. – Това е то истинската читанка!
– Не ставай противен! Много е трудно да се влезе към „Митра“ точно от тази посока. В дъното на тази улица, която между другото се казва Търл Стрийт, завий надясно, карай известно време в насрещното и готово, стигнахме. Ако се държеше като един по-добър родственик, можех да ти покажа и по-лесен път.
Пристигнаха без проблеми до входа на хотела. Бети и Сали последваха пиколото на горния етаж с багажа, а Базил отиде да паркира.
– Тук изглежда доста скъпо – забеляза Бети, когато влезе със сестра си в спалнята на хотелския апартамент. – Не можа ли да ни намериш място в някое по-скромно местенце?
– Е, можех, естествено, но в случая на карта е заложена репутацията ми. „Митра“ категорично е мястото, в което е най-добре да отсядат близките ти, когато ти гостуват. Разбира се, семейството на Джилиан Уеъринг спа в някакъв мухлясал пансион на Банбъри Роуд, но Джилиан е неповторимо оригинална, а баща ѝ доста известен, така че доброто ѝ име може да понесе подобен удар. А, и между другото – продължи Сали с грижливо престорена небрежност, прикриваща притеснението ѝ, че следващата част от плана ѝ няма да се приеме добре – ще имате и самостоятелна гостна, защото сега, с тази мистерия, която се заплете при нас, е жизненоважно да разполагаме със сигурно място, където да разговаряме.
– Божичко, Сали! Базил не е милионер, а и ти не бива да се перчиш толкова.
– Когато ти кажа новините, ще разбереш, че решението ми е било абсолютно наложително. Ако Базил мърмори за сметката, ще разкажа из цял Оксфорд колко невероятно добри са книгите му и продажбите му ще хвръкнат до небесата.
В този момент влезе Базил. Сали нетърпеливо се въртеше из стаята, подканяше ги да побързат и щом двамата се приготвиха, веднага ги отведе в гостната им. Тя беше уютна, с подредени дълбоки кресла и осветена от весел огън.
Базил подсвирна.
– Направо да звъня в банката да питам за нов кредит!
– Базил, съкровище! Не се сърди! Бързо трябва да ви разкажа цялата история – замоли се Сали. – Слушайте сега, нашата счетоводителка се удави!
– Счетоводителката ви? Удавила се… нещастен случай ли? Кога?
– Счетоводителката, да. Госпожица Денинг, известна на широката общественост като Счети. Стана вчера следобед, а как точно се е случило, е пълна загадка.
– Денинг… счетоводителка… Базил, това не беше ли жената, с която се запознахме миналото лято в Уелс?
– Да сме се запознавали? О, да! Онази с красивата дъщеря.
– Дъщеря? – ахна невярващо Сали. – Не е възможно…
– Беше ѝ племенница – уточни Бети. – Памела. Чудесно момиче. Отначало госпожица Денинг се държеше много приятно, но след това навярно реши, че Базил не заслужава доверие или… и аз не знам, но някак се затвори и отдели от нас, като прибра и Памела под крилото си, така че повече не ги видяхме до края на ваканцията. Срещнахме ги, когато обикаляхме из Уелс, в Бала.
– Да, смътно си спомням, че ми разказа случката, но тогава не познавах Счети, така че не ми направи впечатление. Не знаех за Памела. Е, вчера следобед намерихме счетоводителката удавена в кануто ѝ.
– Кой я намери? – попита Базил. – Предполагам, имаш предвид, че се е удавила в реката?
– Намерихме я аз и другите три момичета, които сега ще видите на обяд – след това Сали разказа цялата история. – Загадка, както виждате – завърши тя. – А ние четирите основахме лига, опитваме се да разплетем мистерията и аз си помислих, че можете да ни помогнете.
– Господи! – изохка Базил. – Мислех, че идваме на почивка!
– Ами на почивка сте! Не говори така, сякаш ви се случва да се правите на детективи всеки божи ден! Всъщност едва ли можете да сторите кой знае какво, но колата ви ще влезе в работа. А и все ми се струва, че на Бети ще ѝ хрумне някоя добра идея.
– Каква лига? – хвана се за думата Базил. – Национална, футболна, каква?
– Глупости! Тайна лига! Четирите сформирахме лига, за да… Е, добре де, за да прокълнем счетоводителката и да я прогоним, но точно преди да я досформираме, госпожица Денинг доплава удавена по реката. Сега лигата се опитва да разгадае мистериозната ѝ смърт. Разбира се, никой в колежа не знае това.
– Виж сега, съществуват едни хора, които се наричат „полиция“. Или си нямате такива в Оксфорд? – запита Базил.
– Разбира се, че си имаме. Разполагаме с прекрасни полицейски сили, които винаги излизат с най-революционните идеи относно автомобилното движение, но често частни лица могат да открият повече, отколкото полицията – вие двамата би трябвало най-добре да знаете това. Освен това може да излязат и факти, които полицията не трябва да разкрива. О, вече е един часът, най-добре да ида да видя дали са пристигнали другите. Ще ви разкажем останалото след обяд.
Сали изтрополи по лъскавите дъбови стъпала на хотела и завари във фоайето Нина, Гуинет и Дафни, които се мъчеха да си придадат вид на светски дами.
– Разказах им как сме намерили кануто. Ще говорим повече чак след обяд, защото съм сигурна, че вестта вече се е разнесла из цял Оксфорд и не желая никой в ресторанта да ни подслушва.
– Из цял Оксфорд! Не знаеш колко си права! – рече Нина. – Видя ли местния парцал? Тъкмо излезе.
И тя извади новия брой на „Оксфорд Мейл“.
– „Мистериозна смърт на счетоводителка в девически колеж“, „Трагично удавяне“, „Госпожиците студентки правят сензационно откритие“ – с тези заглавия „Оксфорд Мейл“ беше избрал да представи новината за смъртта на госпожица Денинг.
– Що за отвратителен език! Те нямат и понятие какво всъщност се е случило – отбеляза Дафни. – Просто казват, че някакви студенти – „госпожици студентки“, пфу! – са намерили тялото в реката, че все още не е известно как се е случило нещастието и че „онова, което прави случката още по-мистериозна, е фактът, че починалата дама е била опитна плувкиня“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
