„Стъклени крила“ (изд. „Хермес“, преводач: Любомир Гиздов) е вторият криминален роман на датската авторка Катрине Енгберг, който отново среща читателите със следователите Йепе Кьорнер и Анете Вернер от бестселъра „Наемателката“.
Кардиологичната клиника към Държавната болница в Копенхаген. Медицинска сестра пълни спринцовка със смъртоносна доза от животоподдържащо лекарство и влиза в стаята на възрастен пациент. Шест дни по-рано. Разносвач на вестници се натъква на зловеща гледка. Голото тяло на мъртва жена се носи във фонтан в центъра на града.
Две години по-рано. Едно момиче се самоубива в психиатрична клиника за деца и юноши. Следователят Йепе Кьорнер трябва да направи връзката между трите случая. Но този път не може да разчита на партньорката си Анете Вернер. Тя е в отпуск по майчинство. Или поне би трябвало да бъде.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Дъждът се стелеше като завеса над Копенхаген. Очертанията на керемидените покриви се губеха, а градският пейзаж беше размазан. Небето запращаше каскади от неестествено топла вода право надолу върху калдъръма и чадърите на „Гамелтоу“.
Полицейски асистент Йепе Кьорнер присви очи и дръзна да хвърли бърз поглед нагоре. Нямаше надежда скоро да се проясни отнякъде. Може би светът наистина свършваше и океаните завладяваха последната останала суша. Йепе Кьорнер избърса лицето си с мокра длан, потисна една прозявка и се наведе, за да мине под ограничителната лента. Маратонките му пропускаха вода и жвакаха, когато стъпваше.
През завесата от дъжд виждаше как облечени с дъждобрани силуети вдигат тенти около фонтана, от онези, които човек наема, когато прави градинско парти, и се надява, че няма да му потрябват. Йепе притича да се скрие под най-близката тента и погледна часовника си. Беше малко след седем и слънцето вече се надигаше над облаците. Не че щеше да има кой знае каква разлика. Днешният ден можеше да предложи единствено различни нюанси на сивото.
Във фонтана пред него лежеше голо тяло, което отразяваше светлините от работните лампи на криминалистите. Йепе наблюдаваше сцената, докато навличаше защитен костюм върху мокрите си дрехи. Трупът плуваше с главата надолу, като гмуркач с шнорхел в Червено море. Тяло на жена, доколкото можеше да прецени по широчината на раменете и извивката на гърба, гола, на средна възраст. Косата ѝ беше тъмна, леко прошарена, а темето прозираше под мокрите кичури.
– Знаеше ли, че се казва „Кладенецът Каритас“?
Йепе се обърна и се спогледа с Й. Х. Клаусен. Качулката на синия защитен костюм ограждаше набръчканото лице на криминалиста и той приличаше на мокър бойскаут, облякъл скафандър, предназначен за възрастен човек.
– Сигурно ще се радваш да разбереш, че отговорът е не, Клаусен. Не знаех.
– На латински каритас означава „милосърдие“. Затова фигурата на върха е на бременна жена. Символ на милосърдната любов.
Клаусен избърса гъстите си вежди от дъжда и изтръска ръце.
– Повече ме интересува защо в басейна плува труп – каза Йепе и кимна по посока на фонтана. – С какво разполагаме?
Клаусен се огледа и видя чадър, подпрян на един от краката на тентата. Отвори го и направи няколко пробни крачки под открито небе.
– Дяволско време, невъзможно е да се работи при такива условия. Ела!
Йепе трябваше да се наведе, за да може да се пъхне под чадъра на ниския Клаусен. Спряха до каменния ръб на басейна и се загледаха в трупа. Капките се стичаха по бялата кожа и придаваха на тялото вид на мраморна статуя. Полицейският фотограф се опитваше да го заснеме от удачен ъгъл, като същевременно пазеше фотоапарата си от дъжда.
– Естествено, съдебните лекари трябва да извадят тялото от басейна и да го огледат, преди да можем да кажем нещо по-конкретно. Но става дума за жена, от европеидна раса, средна на ръст и според мен около петдесетгодишна.
Един порив на вятъра раздвижи трупа, жената се понесе покрай тях и главата ѝ се удари в ръба.
– Един разносвач на вестници я открил в пет и четиресет. Сигналът до централата за спешни случаи е подаден от павилиона на ъгъла две минути след това. Не знам защо още не са извадили трупа от водата. Разносвачът на вестници и продавачката са вътре в павилиона заедно с полицейски служител и чакат да бъдат разпитани. Продавачката е пристигнала в пет и е сигурна, че по това време във водата не е имало нищо, така че престъплението следва да е извършено между пет нула нула и шест без двайсет тази сутрин.
– Искаш да кажеш, че това е местопрестъплението? – попита Йепе и свали качулката си, за да може да огледа мястото по-добре. – Убили са я насред „Стрьогет“?
Клаусен се обърна към Йепе, при което чадърът се наклони и дъждът се изсипа върху него. Косата му мигом подгизна.
– Да му се не знае, извинявай, Кьорнер! Намокри ли се? Не, изразих се неточно. Няма как да е била убита тук. По няколко причини.
– Би било твърде рисковано…
Йепе се опита да не обръща внимание на капките, които се стекоха под врата му и влязоха под мушамата.
– Вероятността да мине някой е голяма. Дори само фактът, че някой се е осмелил да хвърли труп във фонтана на „Гамелтоу“ е… ами, непонятен за мен – каза Клаусен и поклати глава неразбиращо. – Но не това е единствената причина. Виждаш ли малките прорези по кожата на ръцете? Потопени са под водата, така че трудно се забелязват.
Йепе присви очи, опитвайки се да види малко по-ясно през дъжда. Току под повърхността на водата, на китката, се показваха тънки паралелни черти, които образуваха симетрична шарка. Прорезни рани по бледата кожа. Йепе си представи разлагащ се кит, изхвърлен на брега, и се наложи да потисне гаденето.
– Във водата няма кръв?
– Именно! – Клаусен кимна одобрително. – Трябва да е кървяла обилно, но няма никакви следи от кръв, нито във водата, нито около фонтана. Въпреки че вали, все щяхме да намерим нещо, ако го е имало. Умряла е някъде другаде.
Йепе погледна към фасадите на старите сгради.
– Наоколо има много охранителни камери, от които можем да вземем записи. Ако убиецът е хвърлил тук трупа, това би трябвало да е заснето.
– Ако? – Клаусен прозвуча раздразнено. – Уверявам те, че не се е нарязала и не е скочила във фонтана сама.
– С какво са направени разрезите?
– Още не мога да кажа. Първо ще трябва Нюбо да я качи на масата. – Клаусен говореше за професор Нюбо, съдебния патолог, който по правило правеше аутопсиите при по-големите разследвания на убийства. – Но каквото и да е, оръжието не е тук. Кучетата обикалят от половин час, без да открият нищо. Няма следа и от дрехите ѝ.
Джобът на Йепе избръмча. Той си избърса ръката отзад в панталоните и извади внимателно телефона си. Видя, че на екрана пише „Майка“ и отказа повикването. Какво искаше пък сега?
– С други думи, някой е понесъл гол труп насред „Стрьогет“ и го е хвърлил във фонтана рано тази сутрин?
– Така изглежда, да.
Клаусен направи извинителна физиономия, сякаш отчасти той самият бе отговорен за абсурдния сценарий.
– На кого, по дяволите, би му хрумнало такова нещо?
Йепе избърса водата от врата си и разтърка пламналите си очи. Беше спал малко, но за сметка на това лошо. Не си беше представял, че днес ще се занимава с гола жена.
It’s raining again. Too bad I’m losing a friend.[1]
Досадната дъждовна песен на
„Супертрамп“ се беше забила в главата му и Йепе се подразни, че дори не можеше
да избере каква музика да го тормози, когато мозъкът му е изморен и стресиран.
Най-често ставаше дума за ултра комерсиални поп песни, които се въртяха до
безкрай като фон на мислите му. It’s raining again. Oh no, my love’s at an end.[2] Той вдигна качулката си и се запъти към
павилиона, където чакаше разносвачът на вестници.
[1] Отново вали. Жалко, че губя приятел (англ.). – Б. пр.
[2] Отново вали. О, не, любовта ми е към края си (англ.). – Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 призавършване на поръчката си.
