„Песента на буревестника“ от Мина Бейтс (изд. „Ера“, преводач: Ваня Пенева) е трогателна и автентична история, която с лекота ни пренася сред пъстрата прелест на Мадейра и ни примамва да останем там завинаги.
Лиза е сбъднала мечтата си да работи като журналист и сякаш нищо не й липсва. Но когато нещастие връхлита най-добрата й приятелка, светът на Лиза внезапно се разпада. Младата жена заминава за Мадейра, сред чиято красота, романтика и екзотика се надява отново да намери себе си. С помощта на мъдър старец, който рисува изумително въпреки слепотата си, и привлекателния рейнджър Филипе, Лиза бързо се потапя в историята и атмосферата на очарователния остров. Престоят й там е изпълнен с приключения, неописуеми гледки и близък контакт с дивата природа. Стига само да се осмели, Лиза може да преоткрие своя път и дори да намери истинска любов.
Прочетете откъс от книгата.
Лиза погледна към географската карта, после вдигна глава към слънцето. Листата на смокиновите дървета, още влажни от утринната роса, блещукаха. Беше вече обед, а тя продължаваше да се мотае по нощница. Прочете на картата име, което ѝ се стори познато. Камача. Ако не се лъжеше, точно там кошничарят бе прекарал по-голямата част от живота си. В пътеводителя намери статия за градчето, известно с плетените си изделия и отвъд границите на Мадейра. Изпълнена с решителност, тя седна в колата си и потегли към югоизточната част на острова. Избра новото шосе с много тунели в посока Рибейра Брава и продължи покрай морския бряг. Мина покрай красивото селище Камара де Лобош и продължи към Фуншал. Там откри табела за Камача и се отклони. Центърът на изненадващо малкия град представляваше просторен площад с парк, изпълнен с разкошни цъфтящи растения. Лиза откри яркосиньо усойниче и бял агапантус, известен с името африканска лилия. Намери просторен магазин на три етажа, където можеха да се купят всякакви изделия от върба. Наблизо спираха туристически автобуси, от които се изсипваха любопитни чужденци. Лиза заобиколи групите оживено бъбрещи хора и влезе да разгледа какво предлага магазинът. В помещенията бяха изложени не само обичайните предмети за всекидневна употреба, но и изкусно изработени и богато украсени градински мебели. Особено ѝ хареса колекцията от фигури на животни – изглеждаха съвсем истински! Видя табела към работилница и се качи по стълбите. Надяваше се да научи повече за работата на Ермиго. Имаше късмет: в един ъгъл на голямото помещение седеше крехка жена, около трийсетгодишна, навела глава над недовършена кошница. Ако се съдеше по готовите изделия наоколо, тя изработваше главно декоративни саксии за цветя.
Забеляза Лиза и ѝ се усмихна плахо.
– Позволявате ли да погледам малко как работите? – попита младата жена.
– О, вие говорите португалски – зарадва се кошничарката.
– Разбира се. Свикнала съм да ме наблюдават.
– Винаги ли работите на това място?
Жената остави кошницата и приглади тъмната си коса назад.
– О, не, само два дни в седмицата! Редуваме се няколко колеги. Повечето от нас работят вкъщи. Тази работилница е устроена специално за туристите, за да видят как старият занаят, характерен за Камача, се практикува от стотици години.
Лиза проследи как жената извади от купчината тъмнокафява пръчка и започна да я заплита в кошницата.
– Много харесвам тъмни пръчки – обясни плетачката, преди Лиза да е успяла да попита. – Според мен така изделията стават по-интересни.
– Права сте. – Лиза наблюдаваше с удоволствие сръчните движения на островитянката. Ермиго, който можеше да ѝ бъде дядо, работеше доста по-различно от нея: по-бързо, с по-голям замах. Все едно музикант свири на добре познат инструмент, помисли си тя. – От колко време плетете върбови изделия?
– О, започнах още четиригодишна. От няколко години идвам в нашия представителен магазин и плета пред туристите.
Лиза кимна замислено.
– Кажете ми, познато ли ви е името Ермиго Сантош? Той също плете кошници и произхожда от Камача.
Жената смръщи чело.
– Не, не го познавам. Знаете ли, по-добре попитайте Афонсо – той познава всички местни хора. Седи отзад, в нишата, там работи. Навярно сега обядва, но почивката му ще свърши много скоро.
– Благодаря, ще се обърна към него.
Лиза продължи да наблюдава работата на кошничарката и остави няколко монети в кошничката ѝ.Скоро се появи нисък, набит мъж на средна възраст и зае мястото в нишата. Носеше сива риза и каскет. Намести дъно от върбови пръчки между краката си и се хвана за работа. Лиза се вгледа по-внимателно и разбра, че майсторът изработва малък автомобил. Подът наоколо бе осеян с парчета кора, тънки и дебели пръчки. В нишата имаше дървена етажерка, препълнена с кутийки, инструменти и малка бутилка местно вино. Лиза се огледа с интерес. Видя безброй дървени шаблони, каквито ползваше и Ермиго. Очевидно служеха за стабилизиране на започнатите изделия и улесняваха придаването на окончателната форма. Афонсо забеляза младата дама с пъстри панталонки и саморъчно изплетена шапка.
– Мога ли да направя нещо за вас, сеньора? – попита на лош английски.
Жената в другия край на помещението му извика нещо.
Размениха си няколко думи, но за съжаление говореха твърде бързо и Лиза не разбра за какво става дума.
– Да, да, Мария, разбрах – заключи Афонсо, обърна се отново към туристката и се потупа по гърдите. – Аз съм Афонсо.
Мария ми каза, че търсите някого.
Лиза се представи и започна да обяснява:
– Всъщност не търся определен човек. Колежката ви каза, че познавате всички от градчето.
Като разбра, че младата дама говори португалски, Афонсо се засмя облекчено.
– Познавам ги, разбира се – отговори на майчиния си език.
– За кого става дума?
– Името му е Ермиго Сантош. Сега живее в Сера да Агуа.
– Естествено – прошепна Афонсо, – слепият Ермиго.
Странна птица е той. Преди двайсет, даже двайсет и пет години се засели в планините. Как живее сега?
– Доколкото мога да преценя, изглежда здрав и бодър.
– Радвам се. До преди няколко години идваше да ни види, но от доста време не се е мяркал насам. Навярно му е трудно да пътува.
Лиза не вярваше, че е така, но се въздържа да отговори.
Афонсо остави готовия модел настрана и потърси нов шаблон.
– Знаете ли, аз научих занаята именно от Ермиго.
Лиза направи крачка към него и Афонсо ѝ предложи да седне, но тя отказа учтиво.
– По онова време той всеки ден събираше около себе си десетки деца. Всички му се възхищавахме, защото проявяваше ангелско търпение дори спрямо най-големите хулигани, освен това разказваше безкрайно интересни истории.
Лиза си представи живо как Ермиго омайва децата с топлия си глас.
– Беше невероятно строг учител. Когато оставаше доволен от нас, ни възнаграждаваше с бонбони. След година обаче се затвори в къщата си и престанахме да го виждаме.
Лиза кимна.
– Как мислите, защо го е направил?
– Тогава бях дете и не разбирах защо се държи така – продължи Афонсо, без да вдига глава от работата си. – На нас ни беше все едно, че той е сляп, защото го обичахме. Днес, като поглеждам назад, смятам, че Ермиго се е борил със съдбата си. Отказваше всякаква помощ и Дорес имаше много труден живот с него. Помня как ругаеше, когато се случваше да счупи нещо или да се спъне.
– Коя е Дорес?
– Съпругата му. Веднъж го попитах как си прекарва дните и знаете ли какво ми отговори? – Афонсо я погледна изпитателно. – „Улавям миналото.“ Разбирате ли тези две думи?
– Може би – промълви замислено Лиза. – Но вече не е женен за Дорес, така ли?
– Съседите още тогава си шепнеха, че бракът им не върви добре. Говореше се, че често се карали. По-точно е да се каже, че Дорес се караше с Ермиго. Ругаеше го, наричаше го лекомислен глупак. И защо? Само защото той постоянно говореше как щял да заживее сам в планината. После караниците спряха. Двамата изобщо престанаха да си говорят. Дорес почти не излизаше от къщи. Един ден наистина се преместиха в Сера де Агуа. Доколкото знам, Дорес не е останала дълго там. Един ден си събрала багажа и го напуснала.
Лиза навлажни пресъхналите си устни с език.
– О, съжалявам. Знаете ли къде е тя сега?
Кошничарят поклати глава.
– Нямам представа. Не се е появявала тук. Това е всичко, което знам за Ермиго. Защо всъщност ме попитахте за него, сеньора Лиза?
Разказът на Афонсо я накара да се замисли. Тя огледа работилницата му. Откъм близкото кафене се носеше ухание на прясно опечен сладкиш. Лиза се опита да намери правилните думи.
– Случайно се запознах с него и го намирам… много интересен.
– Да, така е – усмихна се Афонсо. – Ако го видите пак, поздравете го от мен, моля ви!
– С удоволствие – отговори сърдечно Лиза. – Много ви благодаря, че ми отделихте от времето си.
– Няма проблеми. Винаги ми е приятно да си поговоря с мила дама като вас.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
