Криминалните мистерии си имат правила. Трябва да има жертва. Заподозрян. Детектив. Героят на „Осмият детектив“ от Алекс Павези (изд. „Прозорец“, преводач: Елена Кодинова) Грант Макалистър, е професор по математика. Той е разработил всички тези правила и модели в математически труд, след което е написал седем детективски разказа, с които да ги демонстрира. Но това е било преди трийсет години. Сега Грант живее уединено и безгрижно на отдалечен средиземноморски остров.
Точно тогава Джулия Харт, млад и амбициозен редактор, почуква на вратата му. Тя иска да преиздаде книгата му и двамата трябва да преразгледат старите разкази: автор, който се крие от миналото си, и редактор, който иска да го разбере. В историите обаче има доста несъответствия, които изглеждат съвсем неслучайни. Възможно е да са улики и… внезапно Джулия се оказва със собствена мистерия за разгадаване.
Прочетете откъс от криминалния роман при нас.
*
Лятото дойде и Сара и Хенриета пренесоха уроците си в лятната къща – постройка от дърво и стъкло в най-високата точка на градината. От нея имаше ясна гледка към морето. В единия ъгъл имаше телескоп: подарък за рождения ден на Хенриета.
Една тиха юнска утрин Сара влезе в лятната къща и завари Хенриета да оглежда брега, приведена над телескопа. Момичето чу хлопването на вратата зад себе си и се обърна.
– Сара, ела да видиш. Нещо се случва на остров Синята перла.
Сара отиде до нея.
– Какво виждаш?
– Входната врата е отворена. Вятърът я блъска. Има счупен прозорец и купчина дрехи в тревата.
Остров Синята перла беше упорито парче земя на триста метра навътре в морето, позициониран насред обръч от остри черни скали точно под водната повърхност, което правеше приближаването му с лодка почти невъзможно. До там можеше да се стигне единствено когато приливът беше достатъчно висок – два пъти през деня, и то само ако познаваш маршрута през скалите. При отлив спадащата вода, която се филтрираше през тези каменни зъби, изглеждаше сякаш ври и кипи, затова бе известен и като остров Ад. Но полковникът смяташе това име за безвкусно и винаги го наричаше с името, познато му от детството: остров Синята перла.
Преди двайсет години американски милионер, поразен от драматичната обстановка, бил поръчал на върха му да се построи къща. Но скалата била неподатлива и всички ъгли на варосаната къща бяха криви като на топящ се леден блок. Скъпа прищявка, която по-късно била изоставена заради непрактичността си и стоеше празна от години.
Но явно някъде я рекламираха, защото от време на време някой се настаняваше там. Художник бе живял в нея едно лято, докато работеше по серия от морски пейзажи. Строго семейство бе успяло да се задържи за година, преди да си тръгне. И флотът веднъж я бе наел за база на някакво учение. Но през повечето време прозорците ѝ бяха тъмни.
– Има ли лодка?
Хенриета провери малкия кей, където обикновено връзваха лодките.
– Има половинка от въже, което е било срязано, но няма лодка.
– Как разбра, че въжето е било срязано?
– Вързано е за стълб, но не е достатъчно дълго, за да стигне до водната повърхност. Нелогично е, освен ако не е срязано.
Сара погали момичето по косата.
– Права си. Това може да е сериозно. Останалото може да е просто разврат, но ако единствената лодка е отвързана, това предполага, че се случва нещо друго. Може ли да погледна?
Беше разбрала, че в къщата се случва нещо странно, когато бе видяла гостите да пристигат преди няколко дни; обикновено тя се наемаше от някой, който търсеше усамотение или общуване с природата, не от големи групи хора, бъбрещи лекомислено помежду си. Почуди се дали не бяха тайно общество или политическа партия, макар да не приличаха на нито едното от двете. По-скоро изглеждаше като светско събиране.
Всичко бе започнало в сряда, когато господин и госпожа Стъбс бяха пристигнали навреме за вечерното прекосяване на водата. С тях имаше и местен рибар, за да им покаже маршрута, следван по петите от жълто куче. По това време Сара беше навън и четеше под последната светлина на деня, приседнала на стол в градината там, където тя граничеше с обградената от дървета алея, водеща надолу по хълма. В дъното на алеята имаше малък плаж и много хора държаха лодките си на него. Тя ги поздрави – рядко виждаше някой да минава толкова късно – и те спряха, за да отбележат колко хубава била къщата ѝ.
– Такава забележителна част на света – каза господин Стъбс.
– Тиха и красива – добави госпожа Стъбс.
– На острова ли отивате? – попита Сара.
Рибарят се поклащаше нетърпеливо зад тях, а кучето обикаляше около краката му, докато господин Стъбс обясняваше целта на пътуването им. И двамата бяха от обслужващия персонал; бяха помолени да пристигнат по-рано и да подготвят всичко за голяма група, идваща в петък. Не можеха да кажат кой щял да дойде, нито кой е работодателят им. Но случаят бил много важен.
– Надявам се, че ще ви видим, когато си тръгваме. И след това се бяха отдалечили.
Гостите бяха пристигнали два дни по-късно – по различно време през целия ден. Идваха по двойки, стиснали жълти листове хартия, за които Сара предположи, че са някакви указания. Тя бе навън през по-голямата част от деня, грижеше се за градината. Преброи осем посетители; мъже и жени, стари и млади, всички относително заможни. Заедно със семейство Стъбс ставаха десет. Голяма бройка за толкова малък остров.
Единствената информация за тяхната идентичност беше едно име.
– Откъде познаваш този господин, Ънуин? – бе по-питал един от тях спътника си, докато преминаваха.
– Всъщност не го познавам – бе отвърнал другият. След това не бяха чули нищо за групата. През последните два дни бе валяло и нито Сара, нито Чарлз, нито Хенриета бяха излизали в градината; вътре в къщата гледката се препречваше от рододендроните. Но сега, когато гледаха през телескопа, им се струваше, че ужасна вълна е помела обитателите.
Сара намери съпруга си в кабинета му с вестник и термос с кафе. Наполовина написаният мемоар се издигаше в единия край на писалището му и хвърляше дълга сянка върху пода под него.
– Трябва да отидем до остров Синята перла – рече тя. – Хората там са в беда.
Той погледна часовника си, след това таблица на стената.
– Има два часа до сутрешния прилив. Каква беда?
– Невъзможно е да се разбере. Но входната врата е отворена и мястото е пусто. Поне един от прозорците е счупен.
– Може би хората, отседнали там, са си тръгнали?
– Лодката им е с прерязано въже.
Чарлз я погледна така, сякаш мислите ѝ бяха написани върху стъкло, прозрачни и крехки.
– Сара, скъпа, ти винаги мислиш най-доброто за хората. Вероятно са имали празненство, направили са бъркотия и са избягали от отговорност.
– Чарлз – тя въздъхна дълбоко и пренебрежително, – никой не бяга от счупен прозорец.
– Тогава какво предполагаш?
– Че може да са мъртви. Може да е избухнал пожар. Невъзможно е да се разбере. Има дрехи, пръснати по тревата.
Хенриета се появи на вратата зад нея.
– Някой от тях може да се е разболял и да е заразил останалите.
Чарлз стана и удари вестника в писалището в рядък прилив на енергия.
– И ти ли, Хенриета? Няма да търпя това. – Лицето му се смръщи. Чарлз беше мечтал за втори брак, все едно той беше взета от противника шахматна фигура; вместо това новата му съпруга не само го побеждаваше в повечето спорове, но и окуражаваше дъщеря му да прави същото. – Дрехи, пръснати по тревата, може да означават някаква непристойност. – Мислите на полковника станаха мрачни и той разхлаби яката си. – Ако нещо неморално се е случило, трябва да пратим някой местен да разследва. Това не е място за жени.
– Няма време – възрази Сара. – Ако отидем до селото, ще пропуснем много време от прилива. Чарлз, предпочитам да дойдеш с мен, но сега тръгвам към острова. Хенриета ще се справи чудесно и сама.
Той въздъхна, отново матиран от жените в живота му.
– Е, щом трябва да отидем, да побързаме.
– Благодаря.
Той взе револвер и дъждобран, макар денят да бе слънчев и тих. Оставиха на Хенриета сандвич за обяд и книга за забавление, след което двамата забързаха надолу към пясъчния излаз към морето в края на пътя, където държаха малка лодка и две гребла. Чарлз я издърпа във водата и двамата се качиха.
Тъй като бе израснал тук и бе авантюрист като момче, той знаеше маршрута през скалите наизуст; беше го научил още преди да построят къщата, когато островът бе безопасен за детски игри.
– Какво мислиш, че ще намерим там? – попита той и хвана греблата.
– Беда – отвърна Сара, седнала сама на кърмата на лодката. – Но моля те, нека се съсредоточа, за да запомня маршрута. – Чарлз тихо се засмя, както правеше винаги, когато ставаше въпрос за непрекъснатите ѝ усилия да трупа знания. – В случай че се наложи да се върна сама.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
