През своята дълга и успешна кариера Агата Кристи създава някои от най-запомнящите се литературни герои, сред които Мис Марпъл и Еркюл Поаро. Голямата английска писателка на криминални романи оставя след себе си и „Ела, кажи ми как живееш. Спомени от разкопки в Средния Изток“ (изд. „Асеневци“, преводач: Влади Владев) – очарователен, завладяващ и удивително остроумен пътепис за невероятните ѝ преживявания по време на разкопки в Сирия със съпруга ѝ Макс Малоуън.
Написана като дневник и с помощта на записките ѝ от разкопките, тази книга е не по-малко богата на вълнуващи случки, красиви пейзажи и интригуващи герои от останалите ѝ художествени произведения. Задължителна за всеки почитател на авторката, „Ела, кажи ми как живееш“ разкрива нови и любопитни черти от характера и живота на незаменимата Агата.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Приготвяме багажа!
Има няколко школи за това как се приготвя багаж. Има хора, които започват да приготвят багажа някъде седмица или две по-рано. Други нахвърлят някои свои неща половин час преди заминаването. Има и такива, които обичат да опаковат всичко старателно, ненаситни потребители на мека опаковъчна хартия. Някои пък ненавиждат хартията и просто слагат вещите си в куфара, надявайки се на най-доброто. Има и такива, които на практика оставят всичко, което им е нужно, и други, които вземат огромно количество неща, които никога няма да им потрябват.
Едно нещо може да бъде казано със сигурност за багажа на един археолог. Той се състои главно от книги. Кои книги да се вземат, кои книги е възможно да бъдат взети, за кои книги има място, кои книги могат (с прискърбие) да бъдат оставени. Аз съм твърдо убедена, че всички археолози приготвят багажите си по следния начин. Определят какво е максималното количество куфари, които многострадалната компания Wagon Lit[1] ще им разреши да вземат. След това натъпкват тези куфари догоре с книги, а накрая, с неохота махат няколко от книгите и запълват така освободилото се пространство с ризи, пижами, чорапи и т.н.
Поглеждайки в стаята на Макс, имам чувството, че цялото кубично пространство е заето от книги! През една пролука от книги мяркам угриженото му лице.
– Мислиш ли – пита той, – че ще има място за всичко това?
Отрицателният отговор е толкова очевиден, че изглежда жестоко да го произнесеш на глас.
В 4.30 часа следобед Макс идва в стаята ми и пита с надежда:
– Има ли място в твоите куфари?
Дългият опит би трябвало да ме е научил да отговарям с твърдо „Не“, но аз се засуетявам и веднага съдбата ме застига.
– Можеш ли да вземеш едно-две нещица?
– Не книги?
Макс ме поглежда малко учудено и казва:
– Разбира се, че книги, какво друго?
Идва и стоварва два огромни тома върху костюма на Жената на Строителя на Империята, който си лежеше самодоволно най-отгоре в куфара.
Издавам протестен вопъл, но твърде късно.
– Глупости – казва Макс, – има още много място! – И натиска с две ръце капака, който яростно му се съпротивлява.
– Дори и сега не е много пълен – заявява оптимистично Макс.
За щастие, в този момент вниманието му бива привлечено от една ленена рокличка с рисунка, сгъната в един друг куфар.
– Какво е това?
Отговарям, рокля.
– Интересно – казва Макс. – Цялата предна част е изрисувана със символи на плодородието.
Една от най-неприятните страни на това да си женена за археолог е неговата експертиза върху произхода на всички, дори и на най-безобидните на вид орнаменти!
В 5.30 часа Макс отбелязва, между другото, че би било добре да излезе и да си купи малко ризи, чорапи и пр. неща. След по-малко от час той се връща възмутен от факта, че всички магазини били затворили в 6 часа. Когато му казвам, че те винаги затварят в 6 часа, той отвръща, че никога досега не бил забелязал това.
Сега, казва, не му остава нищо друго освен да „сложи книжата си в ред“.
В 11 часа вечерта си лягам, оставяйки Макс на бюрото (което никога не се подрежда или почиства от прах под угрозата от най-строго наказание), затънал до лакти в писма, сметки, статии, рисунки на гърнета, безброй керамични парченца и най-различни кибритени кутийки, нито една от които несъдържаща кибритени клечки, а единствено мъниста от дълбока древност.
В 4 часа сутринта той влиза развълнуван в спалнята с чаша чай в ръка, за да обяви, че най-накрая е намерил онази много интересна статия за находките в Анатолия, която бил загубил миналия юли. След това добавя, че се надява да не ме е събудил.
Аз казвам, че разбира се, ме е събудил и е най-добре да донесе една чаша чай и за мен!
След като се връща с чая, Макс заявява, че също така бил открил огромно количество сметки, които мислел вече за платени. Аз също съм си мислела така. И двамата се съгласяваме, че това е неприятно.
В 9 часа съм повикана като по-тежка да седна върху издутите куфари на Макс.
– Ако и ти не можеш да ги затвориш – казва без капка галантност Макс, – никой няма да може.
Свръхчовешкият подвиг най-накрая е извършен, благодарение на моите фунтове и унции, и аз се връщам към борбата с моите собствени затруднения – а именно, както пророческото чувство у мен ми беше подсказвало, чантата с ципа. Докато беше празна в магазина на мистър Гууч, тя изглеждаше проста, привлекателна и удобна. Как весело се плъзгаше ципът напред-назад. Сега, напълнена догоре, закопчаването ѝ изисква свръхчовешки способности. Двата края трябва да бъдат съединени с математическа точност и точно когато ципът бавно се отправя на път, започват проблемите, предизвикани от ъглите на несесера с тоалетните принадлежности. Когато най-накрая чантата е затворена, аз се заклевам да не я отварям, докато не стигнем в Сирия!
Като се замисли човек обаче, това едва ли е възможно. Да вземем например споменатия несесер за тоалетни принадлежности. Да пътувам пет дни, без да се мия? В този момент обаче дори това ми се струва за предпочитане пред отварянето на чантата с ципа.
[1] Компания „Спални вагони“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
