„Пробуждане“ от Нора Робъртс (изд. „Хермес“, преводач: Стоянка Карачанова) е първата книга от новата фентъзи поредица за магия и любов „Сърцето на Дракона“, с която авторката на множество бестселъри зарадва своите почитатели.
Когато е малка, бащата на Брийн й разказва приказки за вълшебни места. За свят с две луни и храбри воини, за магически създания и вековни традиции.
Днес Брийн е тревожна млада жена с огромен студентски дълг и работа, която мрази. Един ден тя разбира, че преди баща й да изчезне от живота й, е разкрил банкова сметка на нейно име. И в сметката има почти четири милиона долара, които майка й е крила от нея.
Подобно състояние може да промени живота на Брийн. Но тя не знае, че използвайки част от него за дълго жадувано пътуване до Ирландия, ще намери отговори на въпроси, които дори не е подозирала, че иска да зададе.
Прочетете откъс от фентъзи романа при нас.
Долината на феите
Мъглата протягаше проблясващите си сребристи пръсти над бледозелените води на езерото. Извиваше ги към смълчаното сиво небе, а иззад хълмовете на изток се подаваше бледорозовото сияние на затаения дъх на утрото.
В мразовития час на зората Кийган О’Бройн стоеше край езерото в очакване на идващия ден. Ден, за който знаеше, че е предопределен за промени и избори, за надежда и сила.
Със затаен дъх и той очакваше да изпълни дълга си, като се надяваше да бъде обратно у дома във фермата преди обед. Помисли си колко много работа имаше за вършене. И още колко много трябваше да се упражнява, разбира се.
Но всичко това беше у дома.
По даден сигнал той свали ботушите и туниката си. Брат му Харкен направи същото, както и останалите шестстотин души покрай тях. Бяха дошли хора – младежи и не само, от всяко кътче на Талаф, не само от долината.
Идваха от юг, където Благочестивите отправяха тайните си молитви, от север, където най-свирепите воини бранеха Морето на бурите, от Столицата на изток и оттук на запад.
Техният вожд, техният тийшах*,беше мъртъв. Бе дал живота си, за да спаси техния свят. И както беше написано, както се разказваше в преданията и песните, нов водач щеше да се въздигне също като мъглите в този ден, на това място, по този начин.
Също като на брат му Харкен и на него не му се искаше да е тийшах. Самият Харкен беше весело момче на дванайсет години – най-младият, на когото бяха позволили да участва в ритуала – роден фермер до мозъка на костите си. Кийган знаеше, че по-малкият му брат приема този ден, тълпите зяпачи и скачането в езерото просто като едно огромно забавление.
В днешния ден самият Кийган обаче щеше да спази клетвата, дадена пред един умиращ човек. Мъж, който бе възприемал като баща, след като собственият им баща отиде при боговете. Мъж, повел Талаф към победа над тези, които искаха да ги поробят, и заплатил с живота си за това.
Нямаше желание да вдигне жезъла на тийшах и да поеме меча на водач на народа, но беше дал дума и затова трябваше да се гмурне във водата заедно с всички останали момчета и момичета, мъже и жени.
– Хайде, Кийган! – ухили му се Харкен, а гарвановочерният му перчем се развя на пролетния бриз. – Помисли само колко забавно ще бъде. Ако аз намеря меча, ще обявя цяла седмица на пиршества и танци.
– Ако ти намериш меча, кой ще се занимава с овцете и ще дои кравите?
– Ако стана тийшах, ще правя това, както и още много други неща. Битката вече мина и спечелихме, братко. Аз също тъгувам за него – каза той и с присъщата си доброта прегърна Кийган през раменете. – Той беше герой и никога няма да бъде забравен. А днес, както би искал и той и както трябва да стане, ще се дойде нов водач.
Небесносините очи на Харкен огледаха тълпата по бреговете на езерото.
– Ще го почетем, както и всички, които са били преди него, както и тези, които ще дойдат след него – добави Харкен и сръчка брат си с лакът. – Остави тази тъжна физиономия, малко вероятно е някой от нас двамата да излезе от езерото с Косантоир** в ръка. По-вероятно е да бъде Кара, тя е пъргава във водата като русалка, или Кълън, за когото се разправя, че през последните две седмици се упражнявал да задържа дъх под вода.
– Значи, ще успее – промълви Кийган. Колкото и добър воин да беше Кълън, от него нямаше да излезе добър водач. Той предпочиташе да се бие, а не да мисли.
Самият Кийган, който още от четиринайсетгодишна възраст беше воин, бе виждал кръв и я бе проливал, познаваше властта, усещаше я и разбираше, че мисленето има не по-малко значение от меча, копието и силата. Всъщност то имаше много по-голямо значение.
Та нали баща му и този, който го бе приемал за свой син, го бяха учили точно на това?
Докато двамата с Харкен стояха сред шумната като ято свраки тълпа, майка му си проправи път към тях.
Искаше му се и тя да се гмурне днес. Не познаваше друг човек, който да умее да успокоява страстите в спор по-добре от нея и който да може да се справя с дузина други задължения едновременно. Харкен беше наследил добротата си от нея, сестра им Ашлинг бе взела красотата й, а на него му се искаше да вярва, че е взел поне малко от прозорливостта й.
Тарин се спря при Ашлинг. Сестра му предпочиташе да чака при приятелите си, вместо при момчетата, които в момента презираше. Кийган видя как майка му повдигна леко брадичката на дъщеря си, целуна я по двете бузи и й каза нещо, което накара момичето да се усмихне, преди тя самата да се приближи към синовете си.
– Идвам с предупреждение и усмивка – каза Тарин, разроши гъстите коси на Харкен и подръпна леко плитката от лявата страна на главата на Кийган. – Помнете каква е целта на този ден, защото той ни обединява и показва кои сме и какви сме. Това, което ще направите тук, е било правено от тези преди вас преди повече от хиляда години и всички, които са извадили меча от езерото, са предопределени. Имената им се знаят още отпреди да са били родени.
– Ако съдбата предопределя кой ще се издигне, защо ние не можем да го видим? Защо ти не го виждаш? – настоя Кийган. – Ти, която виждаш това, което е било и което ще бъде?
– Ако аз или ти, или някой друг можехме да го видим, то нямаше да имаме избор – каза майка му и постави ръка на раменете му, но очите й, също толкова сини като на Харкен, се взряха в мъглите над езерото.
– Ти сам избра да влезеш във водата, нали? А този, който намери меча, трябва да избере да се издигне с него.
– Кой не би избрал да се издигне с него? – учуди се Харкен. – Та нали ще бъде тийшах.
– Да, водачът ще бъде почитан, но той носи бремето за всички нас, така че този човек трябва да избере да поеме и него заедно с меча. Тихо сега – завърши тя и целуна двамата си синове, – ето я и Маргред.
Маргред О’Келиг, някогашна тийшах и майка на починалия, беше свалила траурните си одежди. Сега беше облечена в проста бяла роба, без други украси освен медальон с голям червен като косите й камък.
И двете – косите й и камъкът – изглеждаха сякаш обхванати от пламъци, сякаш разтопяваха мъглите, когато тя преминаваше през тях. Косите й бяха къси като тези на феите, които се носеха след нея.
Тълпата се раздели, за да я пропусне, глъчката секна и настана тишина, знак за уважение и страхопочитание.
Кийган я знаеше като Марг – жената, която живееше в колиба в горите недалеч от фермата им, жената, която посрещаше всяко изгладняло момче с медени питки и приказки, жена с огромна сила и смелост, която се беше била за Талаф и беше донесла мира, плащайки огромна цена.
Спазвайки обещанието си, той лично й бе занесъл вестта за смъртта на сина й, въпреки че тя вече знаеше. Беше я прегръщал, докато плачеше. Беше я прегръщал, докато останалите жени дойдоха, за да я успокоят.
И тогава, въпреки че беше воин и мъж, самият той също беше отишъл дълбоко в горите, за да пролее собствените си сълзи.
Сега тя изглеждаше величествено и Кийган усети как и у самия него се надига страхопочитание. Носеше жезъла, древния символ на вождовете. Тъмното му като бездна дърво проблясваше на слънчевите лъчи, прокрадващи се сред разпокъсаните мъгли. Знаците, издълбани в дървото, сякаш пулсираха, а камъкът драконово сърце на върха му трептеше от мощ.
Дори вятърът замлъкна, когато тя заговори.
– За пореден път донесохме мир в нашия свят с цената на кръв и жертви. През вековете сме защитавали света си, а чрез него и всички останали. Сами сме избрали да живеем така – от земята, от морето, от феите, и да почитаме всички тях. Отново ще имаме мир, отново ще пребъдем, докато отново дойде време за кръв и жертви. В днешния ден, както е писано, речено и възпято, ще се издигне нов водач и всички тук ще се закълнат във вярност на Талаф, на новия тийшах, който ще извади меча от Езерото на истината и ще приеме Жезъла на справедливостта.
Тя вдигна лице към небето и Кийган си помисли как силният й ясен глас сигурно се чуваше чак до Морето на бурите и отвъд.
– Тук и сега призовавам източника на нашата сила. Нека този, който бъде избран и избере в този ден, да почита, уважава и пази народа на феите. Нека ръката, която издигне меча, да бъде силна, мъдра и вярна. За това и само за това те моли твоят народ.
Бледозелените води на езерото, заредени със сила, започнаха да се вълнуват, а мъглите над тях се раздвижиха.
– Нека изборът започне – произнесе тя и вдигна жезъла високо.
Впуснаха се в бяг към водата. Някои от най-младите се смееха и крещяха, докато скачаха и се гмуркаха. Тези, които останаха на брега, нададоха окуражителни викове.
Кийган чу цялата суматоха и за миг се поколеба, когато брат му цопна наблизо във водата с весел вик. Помисли за клетвата си, за онази ръка, която беше сграбчила неговата в последните мигове от живота си на тази земя.
И се гмурна.
Би изругал при първия досег с ледената вода, но не видя смисъл да го прави. Чуваше ругатните на останалите или смеха и виковете им, дори боричкането им да изплуват на повърхността.
Изключи онази част от съзнанието си, която можеше да чува мислите на останалите, тъй като твърде много от тях забушуваха в главата му.
Беше се заклел да се гмурне надълбоко във водата в този ден. Да вдигне меча, ако той се озовеше в ръката му. Затова се гмурна още по-дълбоко и по-дълбоко, спомняйки си как като момче беше правил същото заедно с брат си и сестра си. Тогава бяха просто деца в топъл летен ден, които търсеха изгладени камъни на дъното на езерото.
Във водата виждаше и останалите, които се спускаха надолу или изплуваха нагоре. Езерото щеше да ги изтласка към повърхността, ако въздухът в дробовете им свършеше, тъй като в този ден беше обещано, че никой от влезлите във водите нямаше да пострада.
Усещаше движението на водата около себе си като лек водовъртеж, сякаш някой я беше разбъркал. Вече виждаше и дъното с гладките камъни, които беше събирал като дете.
И тогава видя жената. Тя просто се носеше пред него и отначало я помисли за русалка. Историята помнеше, че народът на русалките избягваше да се появява на ритуала – те вече владееха моретата и това им стигаше.
И тогава осъзна, че виждаше само лицето и косите й – бяха червени като на Марг, но много по-дълги и се носеха след нея по водното течение. Очите й бяха сиви като сенки в дима и докоснаха нещо в сърцето му. Стори му се позната. Но не я познаваше. Той знаеше всяко лице в долината, но нейното не беше сред тях. И въпреки това му се струваше някак позната.
Тогава, въпреки че беше блокирал уменията си да чете чуждите мисли, той чу гласа й тъй ясно, както бе чувал гласа на Марг на брега.
Той беше и мой, но това е твое. Той го знаеше, знаеш го и ти.
Мечът сам се озова в ръката му и той усети тежестта му в дланта си, усети мощта му и видя блясъка му.
Можеше да го пусне, да продължи да плува и да се отдалечи. Изборът беше негов – или поне така твърдяха боговете и приказките.
Понечи да отслаби хватката на пръстите си и да отхвърли тази тежест, мощта и блясъка далеч от себе си. Не знаеше как да води. Знаеше как да се бие, как да тренира, как да язди и да лети, но не знаеше как да поведе останалите нито към битка, нито към мир.
Мечът проблесна в ръката му, сребристото му гравирано острие пулсираше, а едрият червен камък на дръжката му грееше като пламък. Щом хватката му се поотпусна, блясъкът помръкна, а пламъкът започна да угасва.
Тя продължаваше да го гледа.
Той вярваше в теб.
„Избор ли? – помисли си Кийган. – Ама че глупост. Честта не оставя място за избор.“
И той насочи върха на меча към повърхността, където слънчевите лъчи блещукаха като разпръснати диаманти, и забеляза как привидението – защото тя бе точно това – му се усмихва.
Коя си ти? – поиска да узнае той.
И двамата ще трябва да разберем това.
Мечът го водеше стремглаво нагоре като стрела, изстреляна от лък.
Проряза повърхността на водата и се извиси във въздуха. Ревът наоколо се надигна в мига, в който слънцето докосна острието и блясъкът му се разпръсна в мощни светкавици над водата.
Кийган продължи да се носи след него и през гъстата влажна трева, след което направи това, което знаеше, че трябва да направи – коленичи пред Маргред.
– Поднасям ти това и всичко, което значи то – повтори той думите, които бе изрекъл и синът й, – защото няма нищо по-ценно от него.
– Моето време отмина – отвърна тя и положи ръка на главата му. – А твоето започва сега – добави и хвана ръката му, помагайки му да се изправи на крака.
Той не чуваше и не виждаше нищо друго освен нея.
– Такова беше и моето желание – прошепна му Маргред толкова тихо, че само той да я чуе.
– Защо? Та аз не знам как да…
– Знаеш много повече, отколкото си мислиш – прекъсна го тя, целуна го по бузата и вдигна жезъла. – Вземи това, което е твое, Кийган О’Бройн. – Той пое жезъла и отстъпи. – И направи това, което ще последва.
Кийган се обърна. Всички го гледаха. Толкова много лица и очи бяха насочени единствено към него. Разпозна надигащото се в гърдите му чувство на страх и се засрами. Мечът го беше избрал, а той беше избрал да се издигне с него. Не трябваше вече да изпитва страх.
Той вдигна жезъла високо и драконовото сърце запулсира като живо.
– С това ще има справедливост за всички в Талаф – каза той и хвана меча в другата си ръка. – А с това всички ще бъдат защитени. Аз съм Кийган О’Бройн и с всичко, което съм или някога ще бъда, давам тази клетва на долините, на хълмовете и на горите, оттук до най-далечните краища на света, и за всички от народа на феите. Аз ще застана на страната на светлината. Ще живея за Талаф и ако такава е волята на боговете – ще умра за Талаф.
Тълпата го приветства с възторжени възгласи и сред рева им Кийган успя да чуе думите на Марг:
– Браво, момко. Много добре.
Така се издигна младият тийшах.Така започна една нова история.
*Водач, лидер (от ирл.). – Б. р.
**Защитник (от ирл.). – Б. р.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
