Ярък и завладяващ, романът „Изрисувано с къна“ от Алка Джоши (изд. „Benitorial“, преводач: Габриела Манова) проследява борбата на една жена да се реализира в общество, лутащо се между традиционното и модерното. Майсторският глас на Алка Джоши ни отвежда на вълнуващо приключение в Индия от миналия век такава, каквато е – цветна, уханна, покоряваща, но и несправедлива, търсеща идентичността си и жестока.
Джайпур, 1955 г. Когато седемнайсетгодишната Лакшми решава да избяга от брак, изпълнен с насилие, тя няма представа, че от татуистка на куртизанки ще се превърне в довереница на дами от висшето общество на Розовия град. Тринайсет години след като е напуснала съпруга си, тя е прочута в цял Джайпур с невижданите шарки, които изрисува с къна, и задълбочените си познания за билките. И макар да знае тайните на богатите, тя не бива да издава своите.
Ала неочаквано препятствие препречва пътя ѝ към независимостта. Съпругът на Лакшми я е открил и води със себе си Радха – по-малката ѝ сестра, за чието съществуване тя няма представа. Изведнъж съдбата, която Лакшми сама си е предначертала с толкова труд, лишения и компромиси, започва да се размива до непредвидени и, още повече – опасни граници.
Прочетете откъс от романа при нас.
ЕДНО
Джайпур, щатът Раджастан, Индия
15 ноември 1955 г.
Всичко се промени след независимостта. Нищо не се промени след независимостта. Бяха минали осем години, откакто британските колонизатори напуснаха страната, и вече имахме свободни държавни училища, канализация и асфалтирани пътища. Ала за мен Джайпур си беше същият отпреди десет години, когато за пръв път стъпих на прашната му земя. По пътя към първия си час за тази сутрин с Малик почти се сблъскахме с човек, който носеше чували с цимент на главата си – един велосипед мина между нас. Велосипедистът, прихванал близо двуметрова стълба под мишница, причини сблъсъка между една каруца и прасе, което избяга, квичейки, в тясна уличка. В един момент се наложи да отстъпим встрани и да изчакаме да премине шумна група от хиджри[1]. Мъжете, начервени и пременени в сарита, пееха и танцуваха пред една къща – за да благословят раждането на момченце. До такава степен бяхме свикнали с миризмите на града – кравешка тор, запалени огньове, кокосово масло за коса, тамян от сандалово дърво и урина, – че почти не ни правеха впечатление.
Това, което се промени след независимостта, бяха хората. Личеше си в стойката им – те пъчеха гърди, сякаш най-после си бяха позволили да поемат въздух. Личеше си в начина, по който крачеха към храмовете – целеустремено, гордо. В пазарлъците им с продавачите на пазара – по-дръзки отпреди.
Малик свирна на една тонга[2]. Той беше мъничък и слабичък като тръстика. Свиреше с уста толкова пронизително, че можеха да го чуят чак в Бомбай – това винаги ме изненадваше. Качи тежките ни канчета за храна на каруцата и водачът неохотно ни прекара през петте малки улички, които водеха до имението Сингх. Пазачът ни проследи с поглед, докато слизахме от тонгата.
Преди независимостта семействата в по-голямата част от Джайпур живееха в претъпкани фамилни къщи във вътрешността на стария Розов град. Поколения от фамилията Сингх обаче открай време бяха живели в обширни имения извън крепостните стени на града. Те бяха част от управляващата каста – на раджите и незначителните принцове, на военните офицери, и бяха свикнали с привилегията – преди, по време на и след управлението на британците. Имението на Сингх се намираше на широк булевард, обграден със свещени фикуси. Стени, високи по два метра и половина, които завършваха със стъклени върхове, защитаваха двуетажното имение от нежелани любопитни погледи. Отпред и от двете страни на всеки етаж се простираше мраморна веранда, покрита с бугенвилии и пълзящ жасмин; тя охлаждаше къщата през лятото, когато Джайпур понякога ставаше горещ като въглищна пещ.
След като чоукидарът[3] на семейство Сингх видя, че пристигаме с тонгата, разтоварихме багажа си. Малик изостана да си побъбри с пазача, а аз поех по павираната пътека, обградена с широка, добре поддържана морава. Каменни стъпала в края на пътеката водеха към верандата на Парвати Сингх.
През онзи ноемврийски следобед въздухът беше хладен, но влажен. На вратата ме посрещна Лала, най-дългогодишната слугиня на Парвати Сингх и бавачка на синовете ѝ. Тя покри косата със сарито си в знак на уважение.
Усмихнах се и събрах ръце пред себе си в намасте.
– Използваш ли олиото от магнолия, Лала? – При последното си посещение бях тикнала в ръцете ѝ бутилчица от лекарството, което ползвах за мазолести ходила.
Тя се усмихна загадъчно зад своето паллу, изпъна бос крак и го изви настрани, за да покаже гладката си пета. Засмя се безгрижно.
– Хаа джи[4].
– Шабаш[5]! – поздравих я. – Как е племенницата ти? – Преди шест месеца Лала бе довела петнайсетгодишната си племенница да работи в домакинството на Сингх.
Възрастната жена сбърчи чело и усмивката ѝ помръкна. Тъкмо се готвеше да ми отговори и господарката ѝ се обади отвътре:
– Ти ли си, Лакшми?
Лала бързо възвърна обичайния си вид, стисна устни в усмивка и кимна назад към господарката си: в добро настроение е. След което пое обратно към кухнята и ме остави сама да стигна до спалнята на Парвати, където бях ходила многократно.
Парвати седеше зад бюрото си, изработено от палисандрово дърво. Погледна тънката верижка на златния си часовник и се върна към писмото, което пишеше. Държеше педантично на точността и мразеше закъсненията. Аз обаче бях свикнала да я чакам, докато привършваше някоя бележка към Неру джи или приключеше телефонният ѝ разговор с член на Индо-съветската лига.
Поставих канчетата си с храна на земята и подредих възглавниците на кремавия копринен диван на Парвати, а през това време тя запечата писмото си и извика Лала.
Вместо старата прислужница се появи племенницата ѝ. Големите ѝ тъмни очи гледаха надолу и беше събрала ръце пред себе си.
Парвати сключи вежди. Огледа момичето и след секунда каза:
– Имаме гост за обяд. Погрижи се да сервираме бунди райта[6].
Девойката пребледня – изглеждаше, сякаш ѝ е призляло.
– Няма пресен йогурт, мемсахиб[7].
– Защо?
Момичето се размърда притеснено. Очите ѝ търсеха отговор в турския килим, в рамкираната снимка на министър-председателя, в стъкления шкаф за алкохолни напитки.
Парвати проговори с ясен, отчетлив, остър тон.
– Погрижи се да има бунди райта за обяд.
Долната устна на момичето потрепери. Погледна ме умолително.
Преместих се до прозореца, който гледаше към задния двор. Парвати беше и моя господарка – можех да помогна на прислужницата точно толкова колкото и тигровата кожа, окачена на стената.
– Нека
Лала донесе чая днес – Парвати отпрати
момичето и се отпусна на дивана. Вече можех да започна да я рисувам с къна.
Заех обичайното си място на отсрещния край на канапето и взех ръцете ѝ в
своите.
[1] Общо название за евнуси, интерсексуални и трансполови хора на територията на Индийския субконтинент. Историята на хиджра има корени в Античността, а в Индия третият пол е официално признат. Изкарват прехраната си с песни и танци, но най-често с проституция. – Б.пр.
[2] Каруца. – Б.а.
[3] Пазач, стражар. – Б.а.
[4] Да. – Б.а.
[5] Браво, поздравления. – Б.а.
[6] Ястие от йогурт и пържени топчета от нахутено брашно. – Б.а.
[7] Вм. „госпожо“; използва се в знак на уважение. – Б.а.
Можете да поръчате тази книга от сайта на издателството.
