„Империя от злато“ (изд. „Ибис“, преводач: Вера Паунова) е финалната част на хитовата трилогия „Хрониките на Девабад“ от С. А. Чакраборти.
Девабад е паднал. След жестокото нападение и последвалите неочаквани събития градът и всички джинове се оказват лишени от магия. Мирът изглежда все по-непостижим, а стари играчи се завръщат в борбите за власт.
Нахри, Али и Дара осъзнават, че за да пренаредят установения ред в техния свят, може да се наложи да се изправят срещу онези, които някога са обичали…
Прочетете откъс от фентъзи романа при нас.
Глава 18
Али
Али се съпротивляваше срещу железните вериги, които го стягаха и изгаряха китките му.
– Страхливци – изсъска, докато един пират оковаваше краката му. – Двайсет души срещу един и пак толкова се страхувате, че ме спъвате с желязо? Какъв мъж си ти?
Пиратът пристегна втората верига още по-здраво.
– Такъв, който не иска да умре.
Когато другият мъж отстъпи назад, Али видя Нахри. Пиратите ги бяха принудили да се качат на заседналия пясъчен кораб, сваляйки оръжия едва когато „девабдските царски особи“ бяха оковани. Нахри не беше цялата омотана във вериги като него, ала в гърдите му се надигна ярост при вида на окованите ѝ глезени.
– Може би следващия път просто ще ви убия.
– Ето защо ще останеш в това състояние, докато не пристигнем в Девабад.
– Ето го, значи, принца, заради когото изгубихме магията си. – Сахрейнският пират, който бе оповестил ликуващо, че са ги „спечелили“, се приближи към тях, а сандалите му потракваха по дървената палуба. На няколко стъпки зад него вървеше шафитското момиче, с което Али се беше бил. Мъжът се поклони към Нахри. – И разбира се, нашата благословена Бану Нахида. Нека огньовете горят ярко за теб, господарке.
Колкото и скромен да бе произходът на Нахри в Египет, властният поглед, с който измери пирата, бе изцяло нахидски.
– А ти си?
– Твоят спасител! – Пиратът докосна сърцето си. – Казвам се Ал Мудиб.
Али го изгледа изпитателно. Ако се съдеше по набразденото му, обветрено лице, Ал Мудиб трябва да бе поне на век и половина. Брадата му имаше цвета и блясъка на сребро. Беше широкоплещест и пищно облечен в ленена туника без ръкави, украсена с пъстра копринена бродерия, изобразяваща биещи се змии. Мускули като въжета и рани от изгаряния покриваха голите му ръце, около главата му беше увит тюрбан от развяна материя като течно злато.
На кръста му висеше ханджарът на Мунтадир.
Али го изгледа свирепо.
– Това е оръжието на брат ми.
Ал Мудиб сви рамене.
– Съмнявам се, че има особена нужда от него, като се има предвид, че вече е станал на пепел.
– Али – обади се Нахри предупредително, преди Али да успее да изпита здравината на веригите си, а после отново се обърна към пирата. – Наричаш се мой спасител, а си ме приковал към кораба си.
– Предпазна мярка – обясни Мудиб. – Виждаш ли, всички сме малко объркани да те открием в такава задушевна близост със своя похитител.
– Похитител? – повтори Али. – За какво говориш, по дяволите?
– Не сте ли чули? – Очите на Ал Мудиб затанцуваха развеселено. – Новата ни владетелка, нека Бог, извинявам се, Създателят, – поправи се той, използвайки дивастийската дума, – благослови царуването ѝ, изпрати афшина си из царството с ужасната история. Как вместо да приеме милостта на Маниже, предателският кахтански принц отвлякъл дъщеря ѝ, откраднал печата на Сулейман и избягал при маридските си господари. – Ал Мудиб отправи широка, зъбата усмивка на Нахри. – Майка ти е толкова разстроена. Разпрати предупреждения, че никой няма да си получи магията обратно, докато дъщеря ѝ и мерзкият ѝ похитител не бъдат върнати в Девабад. Но онези, които ги върнат? О, те ще бъдат богато възнаградени.
Какво твърдят, че съм направил? Али усети, че го обзема убийствена ярост. Може би компанията на Собек му беше повлияла. Защото изведнъж мисълта да удави Ал Мудиб на дъното на Нил му се стори ужасно привлекателна.
Задържа си обаче езика зад зъбите, оставяйки Нахри да отговори.
– И вие повярвахте на тази история?
– На част от нея. – Ал Мудиб махна към заседналия кораб. – Вероятно си забелязала, че сме корабокруширали. Очевидно нещо ни отне магията, а в аяанлийските села, където правим набези, се разказва едно и също, научено от поклонниците, отишли в Девабад за Навастем и изпратени обратно. Освен ако ти нямаш друго обяснение?
– Имам. Майка ми е лъжкиня и убийца, която ни отне магията, уби хиляди и ще ви предаде в робство на ифритите като награда.
Ако разпалените думи на Нахри завариха дръзкия пират неподготвен, то бе само за миг. Той хвърли развеселен поглед към шафитското момиче до себе си.
– Благородници. Какво ти казах? Никаква лоялност към семейството.
Момичето не се усмихна. Имаше по човешки заоблени уши под къдравата червено-черна коса, прибрана на плитки, които падаха до кръста ѝ, завързани с кожени ленти и украсени с раковини и стъклени мъниста. Върху челото и бузата ѝ бяха татуирани мастиленосини триъгълници. Носът ѝ бе разкървавен, рана разсичаше бузата ѝ.
Тя скръсти ръце.
– Това не ми харесва. – За първи път Али забеляза нещо познато в акцента ѝ. – Би трябвало да ги заведем в Шефала – заяви тя и в сърцето на Али трепна надежда. – Семейството на царицата е там и по всяка вероятност ще ни възнаградят също толкова богато, колкото и девите. Само за седмица можем да сме там и да си измием ръцете от цялата тази история.
– Да – опита се да ги подтикне Али, идваше му да я прегърне. – Точно това би трябвало да сторите. Семейството ми притежава достатъчно злато, за да ви плати какъвто и откуп да поискате.
Обикновено не се хвалеше с богатствата на семейството си, но лично би обсипал тези двамата със злато, ако това щеше да опази Нахри и него в безопасност.
– Достатъчно, за да откупя магията си обратно? – отвърна Ал Мудиб. – Твърдиш, че Маниже лъже? Добре. Вдигни печата върху лицето си, нека отново усетя уменията си и ще си помисля дали да не те отведа в Шефала.
Али се поколеба, тъй като не искаше да разкрие точно колко е безсилен.
– Няма да го направя. Откъде да знам, че като ти върна магията, няма да щракнеш с пръсти и корабът да се озове на път за Девабад. Но ако ни отведеш в Шефала, ти обещавам…
– Обещанията ти вече нямат никаква тежест, Ал Кахтани. Аз съм моряк и виждам накъде духа вятърът. Семейството ти изгуби този рунд, а нейното се издига. Не искам само злато. Искам отново да плавам по дюните на родните си земи, а за това ще имам нужда от магия, магия, която подозирам, че не си в състояние да ми върнеш.
– Капитане. – Гласът на момичето звучеше предупредително. – Ще са ни нужни месеци, за да стигнем до Девабад без магия. През половината от пътуването ще бъдем в океана заедно с мъж, за когото се говори, че се е съюзил с маридите. Сред екипажа вече се носи шепот…
– Екипажът ще прави каквото му наредя – отсече Ал Мудиб, а веселието се изпари от гласа му. – Също като теб, девабадчанке. От сто години плавам в този океан и никога не съм зърнал и следа от мариди. Не ми казвай, че се страхуваш от някакви аяанлийски приказки, само след няколко сезона по техните брегове.
Девабадчанке. Нищо чудно, че акцентът ѝ му се беше сторил познат. Ала шафит от Девабад? Означаваше ли това, че бе избягала? Али никога не бе срещал шафит, който бе успял да избяга от града, където ги държаха насила.
– Правите грешка – обади се Нахри отново.
– Ще видим. – Ал Мудиб се обърна към шафитското момиче. – Така или иначе, твърде дълго се задържахме тук. Време е да свалим кораба на брега, дори ако трябва да го разглобим на парчета и да ги сглобим отново. Кажи на хората си да действат. – Той махна с палец към Нахри и Али. – И дръж тези двамата под око. Ако принцът започне да нашепва изкусителни предложения с медения си аяанлийски език, чувствай се свободна да го отрежеш.
– А Нахидата?
Ал Мудиб изобщо не изглеждаше разтревожен.
– Грижи се да се храни и внимавай никой от мъжете да не остава насаме с нея. Нямам намерение да заведа на умопобърканите огнепоклонници, които управляват Девабад, една полумъртва от глад, ридаеща във воала си царска особа.
И без да каже нищо повече, той се отдалечи.
Али изруга.
– Пирати. От всички хора, на които можехме да налетим.
Шафитското момиче бе проследило с поглед отдалечаващия се Ал Мудиб и на Али не му убягна облекчението, пробягало по лицето ѝ, когато той си отиде.
– Капитанът ми каза да ти отрежа езика, ако говориш твърде много – напомни му тя.
– Смятам да му отрежа главата, така че може да си говори каквото си иска.
Момичето се обърна, за да го погледне, а по устните ѝ пробяга игрива усмивка.
– Чувала бях, че гезирците имат лют нрав.
Али не се поддаде на провокацията. Виждаше колко лошо я беше ранил и чувстваше вина, въпреки обстоятелствата.
– Съжалявам за лицето ти.
– Искаш да кажеш, че съжаляваш задето не ме уби.
– Не се биех, за да убивам. – Той вдигна оковите си. – Само че вие ме превъзхождахте числено.
– Вярно е. – По лицето на момичето се изписа любопитство. – В Цитаделата ли ви учат да се биете така?
– Учеха ни. Предполагам, че си я виждала, ако си от Девабад. Кога за последен път си беше у дома?
– Много отдавна. – Очите ѝ помътняха. – Нека ви донеса нещо за ядене. И моля ви, недейте да правите нещо, с което да ни принудите да ви убием. От седмици не сме преживявали нищо толкова вълнуващо.
– Да тероризирате и ограбвате местното аяанлийско население, не е достатъчно забавно?
Момичето докосна заоблените си уши.
– Аз не съм тероризирала никакви аяанлийци, принце. Ал Мудиб не допуска никой от нас, които имаме човешка кръв, да се отдалечи от погледа му. Миналата седмица завърза едно момче за кол на брега и остави прилива да го удави, защото то се опита да избяга от робията си. Да – натърти, когато Али не можа да скрие потреса си. – Така че ми спести моралното си превъзходство.
Тя си тръгна и Али изчака да се отдалечи достатъчно, преди отново да проговори:
– Е, очевидно съм те отвлякъл.
– Естествено. – Гласът на Нахри беше пропит с озлобление. – Дори в лъжите на Дара и Маниже аз съм някоя, която се нуждае да бъде спасена. – Отпусна се тежко на палубата с набраздено от изтощение лице. – Няма да позволя да ме занесат при тях окована. По-скоро ще се хвърля в морето.
– Няма да се стигне дотам – увери я Али. Когато лицето на Нахри придоби още по-обречено изражение, той продължи: – Хайде де, къде отиде жената, която някога отключи ключалка без ключ в библиотеката на Девабад, за да се изфука? – Той издрънча с веригите си. – Мислех, че обичаш предизвикателствата?
– Имаш ли някакъв план, или само щури фантазии, които ще свършат с нашата смърт?
– Нещо средно.
Али се опита да огледа обстановката наоколо, без да е прекалено очевидно, че го прави.
Носът на пясъчния кораб стърчеше над скалата, останалата част почиваше върху изпотрошени дървета. Рекичката бе далече под тях, дори ватерлинията бе на цял ръст разстояние. И макар че океанът не беше далече, рекичката не беше достатъчно дълбока, за да отнесе толкова голям съд.
Или поне сега не беше.
– Али… – тихо каза Нахри. – Защо изглеждаш така, сякаш обмисляш нещо ужасно безразсъдно?
Господи, действително прекарваха твърде много време заедно.
– Ще трябва да го направим тази нощ – отвърна Али, също толкова тихо. – Преди да са започнали да го разглобяват. – Той хвърли поглед към килнатия кораб и техните вериги. – Освен това ще ни е нужна помощ.
– Помощ за какво? Ал Кахтани, говори.
Али кимна към искрящия океан.
– За да отплаваме към Шефала.
Нахри погледна към рекичката, а после към океана и върху лицето ѝ се изписа тревога.
– Не. Дори не бива да използваш маридска магия повече. Прекалено е опасно.
Права беше. С предупреждението на Собек и собствените му опасения подобен план му харесваше толкова малко, колкото и на Нахри. Ала перспективата да го предадат на Маниже, окован в желязо, му харесваше още по-малко. А и бяха близо, толкова близо до семейството му. До безопасност и ресурси, каквито нямаше да намерят като пленници на Ал Мудиб и хората му насред океана.
– Имаш ли по-добро предложение? – попита той.
Лицето на Нахри беше придобило мрачно изражение.
– Способен ли си изобщо на нещо подобно?
– Ще боли, няма да лъжа. – „Боли“ беше повече от меко казано. За да отхвърли гулите с маридската си магия, му бе нужна само частица от усилието, което щеше да е необходимо, за да освободи кораба, а болката едва не го бе накарала да изгуби съзнание. – Но може би, ако ти си до мен, бихме могли да повдигнем печата и ти ще попречиш на сърцето ми да се пръсне.
– Нищо от това, което ми казваш, не ме кара да се чувствам по-спокойна.
– Все още чакам да чуя по-добра идея.
Нахри си пое дълбоко дъх, а после въздъхна.
– Добре. Но когато се върне, ще трябва да привлечеш онова момиче на наша страна.
Отговорът ѝ го изненада.
– Аз? Ти си по-убедителната от двама ни.
– Да, но не съм полуголият принц, от когото не беше в състояние да откъсне очи.
Али рязко понечи да прикрие гърдите си – обречен опит, докато беше окован.
– Аз ѝ строших носа.
– Опасността може да бъде привлекателна. – Лицето на Нахри придоби хитро изражение. – Накарай я да говори, когато се върне. Флиртувай. Открий какво искаше да каже с това, че шафитите робували на Ал Мудиб. Долових гняв, може да се възползваме от него.
Али се опита да потисне надигащата се в него паника. Да рискува живота си, като използва маридска магия, за да предизвика бунт сред пиратите, беше едно. Да флиртува – съвсем друго.
– Не знам дали мога да го направя.
Раздразнение изопна лицето на Нахри.
– Опитай. Пробвай да бъдеш страшно сериозен и да се впуснеш в речи за справедливост и разни такива. Прави те неустоим. – Нахри се изпъна. – Тя се връща.
Хвърлен в смут, Али мълчеше, когато шафитското момиче се върна, носейки очукана тенекиена купа, керамична манерка и мрежа, пълна със ситни, яркожълти плодове, приличащи на малки ябълки.
– Храна за царските ни пленници – оповести тя, поднасяйки купата на Нахри.
Нахри я погледна с гладно съжаление.
– Това месо ли е?
Момичето сви рамене.
– Вероятно костенурка. Не задавам въпроси. Просто ям. Тук не сме разни изискани особи.
Нахри поклати глава.
– Не мога да ям това. Аз съм дева. Не ям месо.
– Е, ако искаш да преживяваш с плодове, твоя си работа. – Момичето хвърли шепа плодове и манерката в скута ѝ. – Пий. – Тя предложи купата на Али. – Ами ти?
Коремът на Али изкъркори, но той отказа от солидарност.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
