Време за четене: 6 минути

„Емпузион“ (изд. „ICU“, преводач: Крум Крумов) е първият роман на Олга Токарчук след излизането на „Книгите на Яков“ през 2014 г. и след получаването на Нобеловата награда за литература.

Септември, 1913. Гьоберсдорф, днес Соколовско, Долна Силезия. Тук, в полите на планината, в продължение повече от петдесет години, функционира един от първите в света и най-известен в Европа специализиран санаториум за лечение на белодробни заболявания. Студентът от Лвов Мечислав Войнич пристига в балнеокурорта с надеждата, че иновативните методи на лечение и кристално чистият въздух ще овладеят развитието на болестта му, а може би дори ще го излекуват напълно. Диагнозата обаче не оставя място за заблуда: туберкулоза.

По време на вечеря или при дългите разходки из курорта и в планината, героите разговарят за естеството на света, а също за мястото и ролята на жената. Думите им, особено за внимателния читател, може би ще прозвучат някак познато. В този роман Олга Токарчук подхваща интересна игра с „Вълшебната планина“ от Томас Ман – роман, който писателката, по собствените ѝ думи, знае наизуст. В санаториума се говори не само за здраве и лечебни процедури. До Войнич и останалите пациенти достигат смразяващи кръвта истории за трагични събития, случващи се в околните планини. Макар героят да е зает с усилията да крие истината за състоянието си, мистерията на ужасяващите слухове го привлича все по-неудържимо. Това, което не знае, е, че тъмните сили вече са го взели на прицел.

Надвиснала ли е над Европа сянката на война? Демони има ли?

Предлагаме ви откъс от романа.

***

Двете възрастни жени все още седяха на пейката пред къщата и мълчаливо лющеха бакла, като прекършваха сухите пукащи шушулки. От една сбръчкана длан внезапно отскочи зърно и тупна точно пред обувката му. Той внимателно го повдигна и понечи да го върне на собственичките му, но поради неизвестна причина онези изведнъж скочиха от пейката и като си събраха легените и кошовете, се изпариха навътре в къщата. Само черните им лъскави поли проблеснаха на слънцето. Какво пък, нищо не се е случило. Войнич потърка кафеникавото зърно бакла в ръкава си; изглеждаше съвършено. Подхвърли го във въздуха и го хвана. Не знаеше какво да направи с него, затова го прибра в джоба си.

Завари вратата на Пансиона апачик отворена, което го учуди, след това забеляза на земята литургична книжка, хвърлена направо в локвата. Кремавите страници вече бяха пропити с мръсна вода. Той вдигна молитвеника и влезе вътре, изпълнен с внезапно безпокойство.

Долу салонът беше празен – сигурно всички обитатели все още се наслаждаваха на процедурите. Постави окаляната книжка върху масичката и вече възнамеряваше да се отправи нагоре, когато вниманието му бе привлечено от наполовина отворената врата на трапезарията, зад която върху масата стояха обувки – някак познати. Без да се замисли, като хипнотизиран, се приближи до вратата и я бутна, за да огледа всичко отблизо.

Обувките представляваха долната част на нещо безформено и длъгнесто, което в крайна сметка се оказа човешко тяло. Лежеше върху масата, на която се хранеха. Изглеждаше добре опаковано в пластове плат – на Войнич му се стори, че тялото е облечено с множество поли, блузки, корсети, шарфове. Никога не бе виждал жена толкова отблизо и толкова неподвижна. Жените винаги бяха преминавали, в движение. Досега му се бе струвало невъзможно да се съсредоточи върху тях и да забележи всички подробности. Но ето че имаше такова тяло пред себе си и то без съмнение беше мъртво. Огледа завързаните боти, които се подаваха изпод полите и фустата. Тя завършваше с някаква бродерия, но дантелата бе поовехтяла, краищата ѝ бяха леко развласени. Връзките на обувките бяха грижливо завързани на двойна фльонга – странно, че някой, който следобеда вече е мъртъв, същата сутрин толкова внимателно си е вързал обувките. Горната пола, ушита от блещукаща материя на тънки черно-сиви ивици, лежеше прилежно. По-нагоре имаше нещо като тесен жакет от тъмно, почти черно сукно, закопчан с обли копчета, такива, с каквито полските свещеници закопчават расото си. Под тази част на облеклото се подаваше бяла риза, доста раздърпана, със скъсано копче, от което беше останал само конецът, а яката беше повдигната високо досами брадичката, но толкова неточно, че Мечислав забеляза синкаво-червена ивица около врата, шокираща на фона на бялата кожа.

Накрая трябваше да го направи – да погледне по-нагоре, към лицето. Ужасѐн, видя полупритворените очи, а под миглите – тънка ивица лъскава очна ябълка. Извитата глава беше обърната към него, сякаш жадуваше да сподели нещо. Върху тесните и вече леко посивели устни забеляза следа от усмивка, която му се стори съвсем не на място, сякаш иронична. Под горната устна се подаваха връхчетата на зъбите, съвсем сухи. И още – лицето бе покрито с лек светъл мъх, като пух.

Стоеше вкаменен, почти без да диша.

Всъщност веднага разбра, че това е същата жена, която сутринта му бе поднесла закуската. Тогава запомни само обувката, която бе бутнала вратата. И налетите, заклещени в корсета форми. Нищо повече. Едва сега, след смъртта, можеше да види тази жена изцяло.

               – Обесила се – застана на прага Вили Опиц.

Войнич трепна, стреснат от ниския, плътен глас на домакина си. Опиц направи съобщението си с такъв тон, сякаш констатираше някаква непростима небрежност, недопустимо събитие. Но гласът му трепереше.

– Не се притеснявайте. Сега ще дойдат хората от погребалното и ще отнесат тялото. Раймунд изтича да ги доведе.

Войнич не знаеше какво да каже. Езикът му беше пресъхнал като шкурка, а в гърлото му сякаш беше приседнал обръч.

– Кога се случи? – попита само.

– Кога? Ами сега, преди час. Отидох горе при нея, понеже не слезе да приеме зеленчуците от доставчика. Заварих я увиснала. Отрязах я. Прибирай се, момче. А, ето, погребалните довтасаха.

– Тя ми донесе закуската сутринта – каза Войнич и мимоволно в гласа му се настани вълнение. – Беше ваша прислужница, нали?

– Ах, не, не. Това е жена ми.

Опиц махна с ръка, сякаш гонеше оса, и отвори вратата пред мрачните погребални агенти, които заговориха с него тихо и на диалект. Мечислав се оттегли от трапезарията – вървейки забързано нагоре, дочуваше приглушените им гласове, но не разбираше какво си говорят. Целият разговор му се стори като мърморене на хора, които нямат нужда от думи, за да се разберат.


Можете да закупите книгата от сайта на издателството, както и от Ozone.bg.