„Списъкът на съдията„ (изд. „Обсидиан“, преводач: Надежда Розова) е най-смразяващият трилър на Джон Гришам. Адвокат Лейси Столц от Комисията по съдийска етика във Флорида е по следите на сериен убиец, а основният заподозрян e действащ съдия с безупречна репутация.
Преди три години Лейси е разобличила корумпиран магистрат – това е единственият интересен случай в нейната монотонна работа. И точно когато е готова да напусне, към нея се обръща жена, която се представя под различни псевдоними, защото се страхува за живота си. Нейният баща е убит преди повече от двайсет години, а извършителят не е разкрит. Тя обаче подозира кой е той и не е спирала да го следи. Открила е и още негови жертви.
Но едно е да имаш подозрения, а друго – да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този списък?
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Бояджията се казваше Лани Върно. Късно в петък следобед миналия октомври той се беше покатерил на стълба в дневната на недовършена къща – една от десетките, разположени нагъсто на непавирана улица в ширнал се нов комплекс непосредствено до Билокси. Боядисваше корниза на високия три и половина метра таван с кофа бяла боя в едната ръка и тънка четка в другата. Беше сам, колегата му вече си беше тръгнал. Лани погледна часовника си и поклати глава. Минаваше пет следобед, а той продължаваше да работи. От радиото в кухнята долитаха най-новите кънтри хитове.
И на него му се ходеше в бара за една шумна бирена вечер и сигурно вече щеше да е там, ако не беше очакваният чек.
Строителният предприемач му бе обещал да го донесе преди края на работното време и раздразнението на Лани растеше с всяка изминала минута.
Входната врата беше отворена, но музиката заглуши затръшването на вратата на пикапа, който бе спрял на алеята.
В дневната се появи мъж и го поздрави дружески.
– Казвам се Бътлър, окръжен строителен инспектор.
– Влизайте – покани го Върно, без да го погледне.
Къщата все още беше строителна площадка, непрекъснато идваха някакви хора.
– Работите до късно – провлачено отбеляза Бътлър.
– Да, но вече съм готов за бира.
– Сам ли сте?
– Сам съм и се каня да тръгвам.
Върно погледна надолу и забеляза, че върху обувките си инспекторът е сложил светлосини калцуни. Странно, мина му през главата за секунда. На ръцете му също имаше латексови ръкавици. Този тип явно беше маниак на тема бацили. В дясната си ръка държеше клипборд.
– Припомнете ми къде беше електрическото табло – каза Бътлър.
– В дъното на коридора – отговори Върно, топна четката в кофата и продължи да боядисва.
Бътлър излезе от дневната, тръгна по коридора, провери трите спални и двете бани и бързо влезе в кухнята. Надникна през прозореца, но не видя никого. Пикапът му беше паркиран на алеята зад този на бояджията. Той се върна в дневната и без да каже нито дума, бутна стълбата. Върно падна с вик, стовари се върху камината и главата му се блъсна в тухлите. Зашеметен, той се опита да пролази и да се изправи на крака, но вече беше твърде късно.
От десния джоб на панталона си Бътлър извади двайсетсантиметрова стоманена пръчка, която завършваше с тристаграмова топка от олово. Затова я беше кръстил на галено Оли. Тръсна я вещо и телескопичната пръчка стана двойно, а после и тройно по-дълга. Бътлър нанесе каратистки удар в ребрата на Върно и те изхрущяха. Бояджията изкрещя от болка и преди да издаде нов звук, оловната топка строши черепа му като яйчена черупка. На практика той вече беше мъртъв. Тялото му щеше да престане да функционира, сърцето му щеше да бие все по-бавно и по-бавно, докато не стигнеше десетминутната граница, когато той щеше да спре да диша. Само че Бътлър не можеше да чака толкова дълго. Той извади от левия джоб на панталона си късо въже, дебело около сантиметър, найлоново, с двойна оплетка в яркосиньо и бяло. Бързо го уви два пъти около врата на Върно, после притисна коляно в гръбнака му, между лопатките, и задърпа с все сила краищата на въжето, докато прешлените не започнаха да се пукат.
Бътлър беше научил още преди години, че в борбата надделява най-силният. В няколкото решаващи секунди силата и бързината бяха всичко. Цели трийсет години той беше вдигал тежести, тренирал бе карате и таекуондо – не за здраве или за да впечатлява жените, а за да напада хора.
След като две минути опъва въжето, Бътлър усети как тялото на Върно се отпуска. Дръпна краищата още по-силно, после ги завърза като опитен моряк – направи безупречен двоен кръстовиден възел. Изправи се, внимавайки да не стъпи в кървавата локвичка, и си даде няколко секунди да се възхити на творението си. Кръвта го притесняваше. Беше твърде много, а той мразеше такива местопрестъпления. Хирургичните му ръкавици бяха почервенели, имаше и пръски по светлия памучен панталон. Трябваше да си обуе черен. Къде му беше умът?
Все пак се полюбува на сцената. Жертвата лежеше по очи с разперени под странни ъгли крайници. От тялото бавно се стичаше кръв в красив контраст с новия чамов под. Бялата боя се беше разплискала по камината и по стената, чак до прозореца. Съборената стълба беше хубав детайл. Първият човек, който пристигнеше на местопрестъплението, можеше да си помисли, че Върно е паднал лошо и си е ударил главата. Направеше ли обаче само още една крачка, въжето щеше да разкаже различна история.
Трябваше да се погрижи за периметъра, телефона, снимката, кръвта, следите от стъпки. Надникна през прозореца и не видя нищо на улицата. Отиде в кухнята и изплакна ръкавиците си, без да ги сваля, после старателно избърса всичко с хартиена салфетка, която натъпка в един от джобовете си. Затвори двете задни врати и ги заключи. Телефонът на Върно беше върху плота до радиото му. Бътлър намали звука, за да чува добре, и пъхна телефона в задния си джоб. Взе си клипборда, излезе в коридора и спря да си поеме въздух. Не губи нито секунда, но и не бързай.
Тъкмо се канеше да завърти топката на входната врата, когато чу двигателя на пикап. После се затръшна врата. Бътлър се шмугна в трапезарията и надникна през прозореца.
– По дяволите!
Отпред бе паркиран огромен додж, на чиято шофьорска врата имаше надпис „Дом по поръчка ДЪНУДИ“. Шофьорът вече прекосяваше двора с плик в ръка. Среден на ръст, около петдесетгодишен, леко накуцващ. Щеше да влезе и веднага да види тялото на Върно отляво в дневната. От този момент нататък всякаква друга мисъл щеше да се изпари от главата му.
Бътлър спокойно зае позиция, приготвил оръжието си.
Дрезгав глас се провикна:
– Къде си, Върно? – Стъпки, пауза, после: – Лани, добре ли си?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
