Сборникът „Акорди” от Георги Връбчев (изд. „Планини“) е композиция от житейски акорди с либрето, странстващо в светове на трепет и изпитания, философски енигми, страст, предателства и стилно напомняне, че понякога животът е рокендрол и точно тогава е хубав.
Ще срещнете момиче, което се бори с живота, въоръжено само със своето виолончело и воля за свобода, софийски мускетар, пренебрегнал себе си, за да спаси девойка в навечерието на Коледа, адвокат-мечтател в странен, трескав делник на Пловдив; ще си припомните, че в събота вечер е нормално човек да бъде съблазнен, ще срещнете природата и хората, Любовта като трепет, като страдание, като чудовищна лудост, Тъгата, която може да ти вдъхне надежда и Свободата, за която и най-тежките окови са слаби.
Истории за нещата от живота, истории за пътя. Пътят напред, пътят назад, пътят към себе си. Жени и мъже в приключението на живота. Някои успяват, други не, трети…зависи от гледната точка.
Предлагаме ви откъси от разказите „Тъгата“ и „Свободна“, включени в сборника.
СВОБОДНА /откъс/
Седях сама на пейката и виолончелото притискаше гърдите ми. Беше страхотна жега и с всяко движение на лъка по струните, късият потник, с който бях облечена, прилепваше все по-плътно към тялото ми. За радост на втренчения в мен мъж, предполагам.
Седеше на пейка от другата страна на площада. Точно срещу моята. Забелязах го веднага като се появи. Така свирех. Заслушана в нотите, зареяла поглед в множеството. Направи ми впечатление шарената му риза и се загледах. Той улови погледа ми. Изпитото му лице беше красиво, но след няколко премествания, които го приближиха към мен, това престана да ме вълнува.
Докато изучавах инструмента си, не бях мечтала да стана уличен музикант в малък курортен град край морето, а още по-малко имах желание да се занимавам с маниаци. Сблъсъкът между мечти и реалност, който ме бе довел до тук, беше достатъчен.
Тъмносините му очи бяха възхитителни, особено в тон със загорялата му кожа, но ме наблюдаваха особено и това не ми харесваше. В началото ме смущаваше, след това започна да ме притеснява. Избегнах погледа му сигурно за хиляден път, откакто бях започнала да свиря, и затворих очи.
Прекъснах „Summertime“[1] и започнах любимата си „Хумореска“ на Дворжак[2]. Сигурна бях, че тази музика няма нищо общо с него. Не знам на какво се надявах. Може би да го отблъсна, може би да потърся подслон.
Чух монета да дрънчи кухо в празния калъф на виолончелото. Първата за днес. След часове упорит труд. Денят не обещаваше нищо друго, освен катастрофа. Вечерта също. Не исках да мисля по този начин и знаех, че не трябва, но така се чувствах. Откъм морето долетя полъх и отне част от горещината на тялото ми. Отворих очи и потърсих съмнителния си почитател. Беше там. Модерен, стилен
и все така втренчен. Бях преминала през какво ли не, но това никога не ми се беше случвало.
Напротив.
Суматохата на главната улица винаги е била мое убежище.
Отместих поглед и потънах в музиката. Лъкът галеше, струните пееха, а сърцето ми се свиваше от студ от страх. Свирех, докато цялото ми същество се бореше с паниката.
Цяла вечност по-късно долетя и втората монета. Малка, тиха и тъжна. Меланхолична като комбинирания вариант на „It`s Now Or Never“[1] и „O sole mio“[2], който изпълнявах и толкова обичах. Топлите ноти на Елвис преливаха в широките фрази[3] на синьор Павароти и танцуваха заедно. Вълшебни и ефирни, но днес сякаш и те не бяха същите. Усещах напрежение. Вдигнах поглед от струните и разбрах защо. Мъжът се бе изправил и приближаваше. Малките групи летуващи, които му се налагаше да
заобикаля, бяха единствената причината да не е вече до мен.
Скочих на крака, хвърлих виолончелото в калъфа, лъка до него и бутнах с крак капака върху тях. Една от монетите излетя.
Прегърнах калъфа и се втурнах между хората. Последното, което видях, беше човека със сините очи. Отклони се в моята посока. Затичах се. В движение изхлузих обувките си. Бавеха ме. Блъсках се в хората, извинявах се, пак се блъсках и пак се извинявах. Треперех цялата. Пръстите на ръцете ми бяха посинели от стискане.
Обърнах се, едва когато потънах в лабиринта на малките улички край пристанището.
Нямаше никого. Само ленива, охранена котка, която лениво пристъпваше по паважа. Облегнах гръб на близката каменна стена, свлякох се зад виолончелото и заплаках безмълвно.
*
– Ха. Неприятна изненада – каза мъжът зад мръсното бюро с дразнещ гърлен глас.
Не отвърнах нищо. Работех за него.
– Защо ми се влачиш сега, имаш още час и половина – продължи той и погледна демонстративно часовника си.
***
ТЪГАТА /откъс/
Дон я погледна, въздъхна, замълча и потъна в мислите си.
Излязоха на пето авеню. Пролетта долетя откъм парка отсреща и мълчанието му се стори нелепо.
– Гладна ли си?
– Не, но с удоволствие бих пийнала нещо.
Дон долови облекчение в тона й. Чувстваше се по същия начин.
Подмина няколко познати места и избра малък, едва видим откъм булеварда ресторант. Фоайе, няколко маси и роял в дъното. Стилно и уютно.
Седнаха един срещу друг. Масите бяха малки, светлината деликатна, но достатъчна, за да подчертае чертите на лицето й.
Тя облегна лакти на масата и брадичка върху сключените си длани. Гледаше го в очите, но той виждаше само усмивката й.
– И все пак отиде?
– Къде?
– Да я чакаш.
Той кимна.
– Изпитваш ли гняв?
– Не. Вече не. Тъжен съм. И понякога ми горчи.
– Като вино? – попита тя.
Той се плесна леко по челото. Понечи да протегне ръка, но келнерът вече бе до него с учтиво изражение.
– Шато Лафит.* – поръча той.
– Коя си всъщност? – попита, докато келнерът се отдалечаваше – Твой ред е. Аз излях душата си в шепите ти. Беззащитен като пеленаче.
– Пред една непозната.
– По-лесно е. Здравей и сбогом.
Тя кимна.
– Така е. Но аз те познавам
– Сигурно. Мистър Стил – златното момче на Ню Йорк…
Усмихна се широко, сякаш не бе спирал да се усмихва от хилядолетия.
Тя също се усмихна. Усмивката й беше прелестна.
– Какво мислиш? Кажи ти нещо за мен.
– За една непозната? – прие играта той.
– Предположи.
– Сама. Облечена подходящо за вечер като тази. Възможно е да си имала среща и той да не е дошъл, но не мисля, че е така. Първо щеше да е прекалено банално и второ – не изглеждаше самотна. Не изглеждаш самотна. – поправи се той.
– А каква изглеждам?
– Ако кажа красива, ще си тръгнеш ли?
– Не.
– Тогава го казвам.
– Каква изглеждах? – отмина думите му тя.
– Цветна на черно–бяла снимка…
Тя изправи глава и докосна с пръсти искрящата покривка пред себе си
– Звучиш като поет, който рисува.
– …но по различен начин… – продължи той – Всички бяха цветни, градът цъфти…но ти изглеждаше различно…ти изглеждаш различна…
– Аз съм Тъгата. – каза отново тя.
– Да, а аз съм Мики Маус.
Жената се засмя тихо. Дон също, но нещо в дълбоките й тъмни очи го накара да се замисли.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
[1] „It`s Now Or Never“ – песен на Елвис Пресли, издадена като сингъл през 1960 г., лейбъл: RCA Victor – източник Уикипедия.
[2] „O sole mio“ – неаполитанска песен, създадена през 1898 г. – източник Уикипедия.
[1] „Summertime“ – ария, композирана през 1934 от Джордж Гершуин за операта му „Порги и Бес“, 1935 г. – източник Уикипедия.
[2] „Хумореска“ – произведение на чешкия композитор Антонин Дворжак.
[3] музикална фраза – начин на изпълнение на музикалните изречения.
