„Дневниците на Стела Д.“ от Нели Върбанова (изд. „Стрийт 68“) е емоционално връщане на автора към юношеството, към най-сладките години, свързани с ваканциите на село, срещата с първата любов, но и срещата със „системата“ от края на 80-те. Онази система, която препоръчваше „правилната“ музика, която държеше да сме „прилично облечени“ и „прилично подстригани“, без грим и „шантави“ аксесоари, без дънки и без рошав перчем.
В стремежа да открие себе си в очите на любимия, Стела копнее за съвършената взаимност в любовта, но наглед прости неща за нея сякаш се оказват сложни. Защо ли?
Прочетете откъс от книгата при нас.
06.08.1986г.
Когато с Ани нахълтахме нетърпеливи в любимото място за купон на всички млади хора в селото, се натъжих, защото Момчил не беше там. Седнахме при една приятелка – Ирина. Тя е странна птица и обикновено ни беше забавно заедно, но не и сега.
Всяка секунда, в която него го нямаше, ми се струваше вечност. А музиката тази вечер… Музиката щеше да ме довърши. Не знам откъде я беше изровил диджеят, но беше ужасно тъжна. Песен след песен. От тъжна по-тъжна. На няколко пъти дадох воля на чувствата си и се разплаквах. Едва се въздържах да не се разридая с пълен глас. Повдигаше ми се от страх. Ами, ако не дойде? Това не бих го понесла!
Тази сутрин се посдърпахме с майка ми, заради закъснението ми вчера вечерта. Наказа ме да се прибера в девет. В девет! В последния ми ден с Момчил. Сърцето ми се къса!
Той все пак дойде. В осем. И веднага забеляза, че съм без настроение. Казах му, че съм до девет и това време почти е дошло.
– Как така, бе! – възнегодува той. – Ех, че ме е яд! Трябваше да ви вземем с нас! Много съм тъп! Бяхме с колата. Покараме малко с Любо. Ходихме чак на майната си. И сега? – очите му изразяваха искрена тревога.
– Какво сега? Ще поседя още малко и… си тръгвам – отвърнах тъжно.
Сълзите напираха в очите ми. Обзе ме разтърсваща мъка. Напрегнах всички сили, за да съм в състояние да провеждам разговор.
– Ооо! Само така си мислиш! – възкликна той. – Значи си абсолютно убедена, че ще си тръгнеш след малко, така ли?
– А как иначе? – запримигвах с тежки мигли.
– Много просто. Няма да се прибереш в девет, и толкова.
– Много ти е лесно на тебе, затова така говориш – възразих все така тъжна.
– Говоря така, защото знам какво говоря.
Ани, която досега бе мълчала, се обади:
– Да, ама, ако не се върне навреме, майка ѝ няма да иска да ни дойдат на гости в Свищов.
– Че това какво общо има? Абе, какви са тия майки, бе? Как го издържате това нещо? Започвате да си правите каквото си искате и това е! Веднъж направите ли го, няма спиране.
– Много хубав съвет ни даваш, но е неприложим за момичета – заключих аз и се изправих. – И вече стана време да си тръгвам.
– Идвам с теб! – Момчил плъзна ръка около кръста ми и ме поведе към изхода с искрено нежелание.
Минахме нарочно по задните улички и криволичехме из тях, за да бъдем по-дълго време заедно. Спирахме и се прегръщахме. Прегръщахме се така силно, сякаш не искахме никога да се пуснем от обятията си. Не говорехме много. Оставихме усещанията си един за друг, да говорят вместо нас.
Под мъждукащата светлина на улична лампа в една от тесните улички, той ме погледна в очите с пронизващия си кехлибарен поглед, погали ме по лицето и ме целуна нежно по устните. Понечи да ме целуне в устата, но аз се отдръпнах леко. Та аз още не можех да се целувам! Не че не съм го правила, но беше за кратко и мисля, че не помня как се правеше. Изпитвах неудобство, защото бях сигурна че няма да се справя с целувките. Той се съобрази с това. Беше толкова нежен, внимателен и грижовен. Знаеше, че все още не може да стигне далеч.
Продължихме да се целуваме само по устните. Неговите меки и бленувани устни докосваха моите с безброй нежни целувки, а едно гальовно погалване на лицето ми с мъжествено силните му, но кадифено гладки ръце, ме накара да потръпна и прималея. Оставих се на него. Наслаждавах се на близостта си с това съвършено същество. Светът наоколо се изгуби. Изгуби се и представата ми за място и време. Бяхме само двамата, обгърнати в едва забележимо сияние в иначе тъмната малка уличка. И нищо друго нямаше значение и стойност. Исках този момент никога да не свършва. Каквото и да се случи с нас занапред, знам, че тези мигове ще останат запечатани в съзнанието ми завинаги.
Нямам представа той какво мисли за мен, но аз го обичам! О, как силно го обичам! Обичам го, както никой досега. Никой. И знам, че любовта ми към него ще продължи вечно.
По принцип, се смятам за много влюбчива. Но както лесно се влюбвам, много малко ми трябва да намразя същия този човек. Чувствата ми се разпадат при първата проява, силно противоречаща на първоначалното ми възприятие за него, а то със сигурност не включва само външния вид. Абсолютно убедена съм, че с Момчил няма да стане така. Вече втора година не спирам да мисля за него. Това говори много за силата на любовта ми. Ах, как искам и той така да ме обича!
Забелязала съм, че когато поискам нещо, то никога не става. Ако по някакво изключение се случи, то е чак след като вече съм загубила интерес, ама напълно и безвъзвратно. Твърде късно…
Сега като се замисля, може би преди съм бъркала привличането с влюбване. Защото това, което изпитвам сега, е несравнимо с нищо друго.
– Колко стана часът? – попитах, сякаш пробудена от вълшебен сън.
– Десет и половина – отвърна Момчил, след като погледна машинално часовника си. – Ама, аз защо ти отговарям? Гледай какъв съм глупак! Не ме питай повече за часа. Ако трябва, ще изхвърля това скапано нещо! – с ловко движение изхлузи часовника и го пъхна в джоба си. – А, щях да забравя да ти дам това – в ръцете си държеше касетка.
– Какво има на нея? – ахнах от неочаквания жест.
– Нали много ти харесаха Metallica. Тук съм ти записал най-яките им парчета.
– Боже, какъв си готин! Но сега я прибери обратно в джоба си и ми я дай като стигнем къщата, защото няма къде да я сложа.
– Добре. А да те питам, в София имате ли телефон?
– Не. За мое голямо съжаление, нямаме.
– Жалко. Аз имам и съм го записал тук на тази касета, за да не го забравиш. Нали ще ми се обадиш?
– Разбира се! – отвърнах въодушевено, но всъщност се ужасявах от мисълта, първо аз да го търся, а не той мен. Винаги се притеснявам, да не би да досаждам. Ами да. Докато ми прокарат телефон, кой знае колко време щеше да мине. Дотогава може да е загубил интерес към мен. Ако стане така, ще го усетя и много ще страдам.
– Аз, като взема книжка, може да намина към София – прекъсна мрачните ми мисли Момчил.
– И ще дойдеш у нас, нали? – живнах аз.
– Ще дойда. И тогава ще отидем някъде заедно. А… мога ли да задържа гривната?
– Твоя е.
Само аз си знаех колко ми стопли душата дето поиска да задържи моя вещ.
Отново се притиснахме един в друг. Дори не помня как сме стигнали до къщата ми. Последните думи, които чух от него, бяха: „Ех, тая твоя майкааа!“. Последва въздишка.
Прибрах се в полунощ и хич не ми пукаше за последствията.
Конското от майка ми не се размина. Слава Богу, не крещя. Само нареждаше. Заяви ми, че щяла да каже всичко на татко. Хм, голяма работа!
Бях толкова замаяна от преживяното, че още чувствах целувките, прегръдките и ръцете му, нежно милващи лицето ми. И продължих да ги чувствам. Цяла нощ. И много дълго след това. Ден след ден, нощ след нощ.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
