Васил Панайотов е битникът на българското писане. В новата си книга „24 часа труд“ (изд. „Жанет 45“) той се връща към 90-те и ни предлага своя откровен поглед към прехода. Това е един ударен и стегнат роман за свободата и избора да не участваш в играта, въпреки че си поканен на масата, докато тече раздаването.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Заплатата ми беше двеста и петдесет лева, но с отчисленията за данъци и осигуровки ставаше двеста и осем. Ако бях сервитьор, щях да кажа двеста и десет, но като младши одитор не можех да си позволя закръгляване. От мен се изискваше прецизност, а и не изкарвах двеста и десет лева. За пръв път имах толкова нископлатена работа, но за пръв път не се срамувах от нея. Купих си още един костюм и две сака секъндхенд. Така почти всеки ден можех да се обличам различно. Добих делови вид, какъвто малцина мои връстници имат.
Офисът беше до Руски паметник и когато отивах или се връщах от работа, минавах пеша покрай НДК. Оттам бях минавал и за почти всичките си предишни работи, но вече минувачите ме гледаха с респект. От една страна, не се бе променило нищо, от друга – всичко. Вървях и си мислех – това е успехът! Престижна професия и обществено уважение. После се качвах в 72 и стоях до перфоратора, за да продупча бързо билета, ако дойде контрола. Веднъж на един светофар видях Люцата. Беше си купил кола. „Пежо 406“. Същото пежо имаше и мъжът от интервюто, който се оказа съпруг на госпожа Илиева. Съпругът на госпожа Илиева не беше одитор. Беше ѝ съпруг и шофьор. Люцата беше сервитьор. Аз бях младши одитор, мечтаещ да стане старши. Но старши одитор също не съществува. Както не съществува старши пианист. Или си пианист, или не си. Ако си, си добър или не чак толкова добър пианист, но никога старши или младши. В кантората само аз бях младши одитор, което значи, че не бях никакъв одитор. В офиса вършех черната работа на истинските одитори, а когато посещавахме клиенти, се преструвах на такъв. Тогава господин Илиев не идваше, за да има място за мен. Госпожа Илиева седеше отпред, а две мои колежки отзад. А аз карах неговото пежо 406. В тези моменти ми се искаше пак да срещна на някой светофар Люцата. Госпожа Илиева бе преценила, че четири е най-авторитетното число за преговори и срещи. Петима са тълпа, а трима реално са двама, защото командирът не се брои. Но те пак си бяха трима – двама и тя. Аз разигравах театър. Същия театър, който разиграваше и господин Илиев на моето интервю. Но за някои представления го измествах. Навярно ме мразеше. Без мен се е чувствал по-полезен. Освен него друг не ме мразеше. На професионално ниво не се конкурирах с никого, на сексуално – също, защото в кантората нямаше мъже. Но нямаше и жени. Имаше няколко същества с нежни имена, но толкова отдадени на работата, че бяха заличили половата си принадлежност. Работеха в кантората от създаването ѝ през 1999 година. По време на интервюто госпожа Илиева ме попита как се виждам след пет години. От създаването на кантората до сега бяха минали точно толкова. Дали и тях ги бе питала същото? Дали и те тогава са се виждали различни? Дали можеха да се видят днес? Днес втори подобен въпрос към тях би бил излишен. Тол- кова се бяха скапали, че дали ще е след пет години, или след петдесет, няма да има кой знае каква разлика. След пет ще продължават да са живи, а след петдесет окончателно ще са мъртви. Това е. Останалото ще си е същото за тях. За тях ли? Не само за тях. За нас. За всички. Всички, които разменяме половината живот за работа, та да може през другата половина да живеем по-охолно. Разменяме по-добрата половина от денонощието. И по-добрата половина от живота. Първата половина. Красивата половина.
Щастливата половина.
* * *
В трудовия ми договор бе записано, че аз ще разменям една трета от моето време – това между 09:00 и 17:00.
Първия ден си тръгнах в 17:00. Втория – също. Обаче си тръгвах сам. Останалите оставаха. Реших, че в техните договори сигурно е записано друго. В 16:55 на третия ден г-жа Илиева ми възложи задача, която отнемаше по-скоро петнайсет, отколкото пет минути. Изпълних я, без да се замислям. На другия ден това се повтори. Този път задачата изискваше по-скоро половин час. Пак я изпълних, но вече възмутен. Дотогава не бях оставал толкова, а на предния ден гледах като на инцидент. В кантората краят на работното време май не се спазваше стриктно. Но за началото му се очакваше всички в девет да бъдем там. И ние бяхме.
В петък още от следобед взех да си поглеждам часовника.
Г-жа Илиева беше нервна, а когато тя беше нервна, и всички останали бяха нервни. Аз не бях нервен, защото още не я познавах и не знаех, че трябва да бъда. Пет без пет мина, без тя да ме повика, и в пет нула нула си изключих компютъра. Колегите ме погледнаха.
– Ти къде?
– Тръгвам.
– Трябва да останеш.
– Г-жа Илиева не ми каза нищо.
– Имаме оперативка.
– И аз ли?
– Всички сме екип.
– Г-жа Илиева не ми каза нищо…
– Не е необходимо. В края на всяка седмица всеки излага резултата от работата си и планира действията си за следващата. Ти включително.
– Аз още нищо кой знае какво не правя…
– Тогава ще слушаш какво правим ние. Така ще навлезеш по-лесно. И вече да знаеш – петък, в пет, в нейния кабинет. Хайде, че днес е нервна!
Тръгнах си в 18:30, след като г-жа Илиева лично ме освободи. Останалите останаха.
– Васил, ти си свободен!
Така ми каза, а аз се зарадвах на свободата си. Скоро щях да свикна да я получавам по този начин, а по-натам даже нямаше да ѝ се радвам чак толкова, защото вече нямаше да знам какво да правя с нея.
* * *
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
