“Летният брат” от Яп Робен (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева) разказва историята на двама братя в юношеска възраст, които се учат на обич един към друг, въпреки че единият не може да говори, а вътрешният му свят е като на малко дете.
Тринайсетгодишният Брайън живее във фургон в запуснат двор с разведения си и безхаберен баща. По-големият му брат Люсиен е настанен в специализирано заведение за грижи за хора с умствени и физически недъзи. Заради предстоящ ремонт в дома, Люсиен трябва да прекара лятото с баща си и брат си. Най-вече с брат си. Но как да се грижиш за някого, чиито нужди не познаваш? Как да вземеш правилното решение, когато тепърва ти предстои да откриваш света на другия?
Прочетете откъс от романа при нас.
Обещал съм на баща си да отида при Люсиен, но най-напред се отбивам през стаята на Селма.
– Брайън! – радва се да ме види тя. – На свиждане ли си ми дошъл?
– Щом така искаш…
– Ама че си висок! – възкликва удивена.
Комплиментите ѝ се отнасят до неща, над които нямам контрол. При все това са приятни. Едва сега забелязвам, че очите ѝ са зеленикави, с кафяво петънце в десния ирис.
– Имаш кафяво в очите.
– Оу! – казва тя и се опитва да го изтрие. – Махна ли се?
– Не, не. То ти е в очите. И е красиво.
Тя потърква отново.
– Сега махна ли се?
Не знам какво да отвърна. Селма ме хваща за китката и разклаща ръката ми грубо.
– Дърпай! – командва ме и се отпуска леко назад.
– Искаш да караш водни ски ли?
По концентрирания ѝ поглед и по крайчеца на езика, който се подава между устните ѝ, отгатвам, че иска.
– Дръж се здраво! – казвам и я завъртам из стаята.
Приведена напред, тя ми позволява да надникна в пролуката между гърдите ѝ.
– Ама че си силен! – крещи Селма. Правим още един кръг.
Останала без дъх, Селма се тръшва върху леглото, без да пуска китката ми. Така че аз сядам до нея. Когато я сръчквам с пръст в ребрата, смехът ѝ се разнася из стаята.
– Мразя да ме гъделичкат – пъшка тя.
Селма взима в скута си кукла, която захвърля след едно недодялано погалване.
– Наистина си много висок – казва и става от леглото.
Понеже не отмества очи от мен, се насилвам да отвърна:
– Благодаря.
Селма се залюлява напред-назад с ръце на хълбока.
– И Нино е много висок.
– Нино ли?
През отвореното горно крило на прозореца влита калинка. Каца на стъклото и полазва нагоре.
– Кой е Нино?
– Калинкааааа! – Селма пляска с ръце. Насекомото още не е прибрало крилца под черупката си, когато тя посяга да го улови. – Хайде де – мърмори и долепя буза до стъклото. – Хванах го! – Оглежда гордо топчето от черни крачета, пъстра обвивка и лигави вътрешности. – За теб е.
– Ама тя е мъртва.
– Не е вярно!
Тя търкаля телцето по дланта си. Опитва се да го събуди с пръст.
– Няма да полети повече.
– Калинкеее!
– Мисля, че е мъртва.
В паниката си Селма слива думите:
– Ашлишъмвиновна?
– Какво?
– Ашлигонаправих?
– Може би е била много стара.
Селма се взира в животинката.
– Може би е била много стара – повтаря.
– Я ми я дай.
Само че Селма вече е избърсала длан в панталона си.
– Беше много стара – казва с поучителен тон. – Личеше си.
Седим един до друг на ръба на леглото.
– Не мога да остана дълго. Баща ми урежда някои неща за Люсиен. Ще си го взимаме вкъщи.
Ръцете ни лежат неловко една до друга. Иска ми се да хвана нейната, но не знам какво да я правя.
– Клъц! – неочаквано възкликва Селма бодро.
– Какво?
Тя сочи отстрани на лицето ми.
– А, това ли имаш предвид? – Подръпвам разкъсаната си ушна мида. Миг след като я докосвам, пръстите на Селма също се насочват натам.
– Клъц, клъц!
Тя се приближава още малко. Внимателно опипва ухото ми. Гали косъмчетата, които не се виждат, но се усещат.
За първи път чужди пръсти ме докосват така. Селма ги плъзва по ръба на ушната мида, после се връща надолу към висулката. Кожата по цялото ми тяло настръхва, сякаш свързана с ухото чрез тънки жички.
Селма въздъхва и отдръпва ръка. По миглите ѝ са полепнали черни зрънца грим. Зениците ѝ са разширени. Усмихваме се. Под прозореца се вихри косачка, която не би ни позволила да се разберем, ако кажем нещо. Селма оглежда устата ми. Като че ли ѝ се иска да отхапе парченце, но не знае откъде да започне. Бавно се навежда към мен. Долавям дъха ѝ. Чувам раздалечаването на устните. В следващия миг тя ги притиска в моите, после ги отлепва. Езикът ми трепери. Тутакси ме обзема съжаление, че целувката е приключила.
– Брай? – долита от вътрешността на сградата.
– Мамка му! Баща ми. Трябва да тръгвам. Да не вземеш да кажеш на някого, че съм идвал при теб?
– Брай! – Няма как да е по-близо.
– Чао! – казвам на Селма.
Устните ѝ се извиват в лека усмивка.
Втурвам се по коридора. Баща ми е по средата на стълбището, но в първия момент не ме забелязва.
– Какво има? – провиквам се аз.
– Дявол го взел, Брай, къде беше?
– Пикаеше ми се.
– И защо тук? При Люсиен нали има тоалетни?
– Бяха заети.
– Заряза ме да товаря всичко сам!
Покрай нас минава момиче, което управлява джойстика на количката си с брадичка.
– Добър ден, господине! – поздравява неочаквано отчетливо. Устата ѝ не става за целуване.
– Хайде, прибираме се да сглобяваме! Колата е натъпкана догоре.
– Ама няма ли да отидем при Люсиен?
– Следващите седмици ще го гледаш достатъчно.
– Поне за мъничко?
Хенкелман се е втренчил в светещата коледна елха.
Още с влизането ни в стаята той се вцепенява. Изглежда сякаш е притаил дъх, ала гърдите му се вдигат и спускат.
В очите му – взор на крокодил миг преди да нападне. Баща ми се насочва към кревата на Люсиен. Брат ми лежи със сгънати колене, с лице към прозореца.
– Помниш ли го този?
Баща ми поклаща глава.
– Това е Хенкелман, който постоянно се хапеше.
– Майка ти е по имената, не аз.
Почуквам Хенкелман по ръката, сякаш натискам произволни клавиши върху клавиатура.
– Знам една игра, която ще ти хареса.
– Остави момчето на мира, Брай! Нали искаше да кажеш здрасти на брат си?
Приближавам се към леглото на Люсиен. Брат ми е задрямал. Скърца със зъби. Притворените му клепачи и пръстите му треперят като лапите и клепачите на Рико и Рита, когато сънуват.
– Сега ли ще го взимаме?
– Не, не. Кралят ще пристигне с такси.
– С такси ли?
– С микробус. Ще го докарат утре следобед по някое време.
– Идваш вкъщи – казвам аз. Надявам се Люсиен да отвори очи.
– Остави го да спи – прошепва баща ми.
Докато излизаме от стаята, велкро лентата около китките на Хенкелман проскърцва.
– Играе ти се, а?
– Остави го на мира!
– Ама на Хенкелман му харесва да си играем! Гледай само!
Внимателно опирам пръст между веждите му, следвам извивката на носа до самия му връх, после показалецът ми полита като ски скачач. Брадичката на Хенкелман потръпва.
– Щеше да ме ухапеш, а?
– Брай, зарежи го…
Досаден като муха, пръстът ми закръжава над лицето на Хенкелман. Хап! По върха на показалеца усещам влажната му уста. Отскачам назад. Удрям си врата в дъската, която е закована на стената. Хенкелман се разтърсва, избухва в смях.
– Страшна игра, няма що – мърмори баща ми.
– Обикновено е по-бавен. Да не би да си се упражнявал с Тибо?
Хенкелман тутакси притаява дъх с надеждата, че ще повторим играта.
– Не, не. – Потърквам врат, за да прогоня болката. – Стига ти за днес.
Можете да закупите книгата от сайта на издателството с 5% отстъпка, като използвате код azcheta.
