Има места, където книгите витаят във въздуха, думите от романи и стихотворения са езикът, на който се говори, а имената на новородените подсказват мечти и обещания. Тимпамара, градчето с най-старата фабрика за хартия в региона, е точно такова място.
„Малинверно“ от Доменико Дара (изд. „Лемур букс“, преводач: Ваня Георгиева) ни разказва една приказна история за Астолфо – библиотекарят на Тимпамара, който в допълнение към обичайните си ангажименти минава отвреме-навреме през фабриката, за да потърси книги, които все още могат да бъдат върнати към живот. Докато един ден общинският пратеник не го изненадва с нова длъжност: следобед ще продължи да се грижи за библиотеката, но сутрин ще бъде пазач на гробището.
Прочетете откъс от романа при нас.
Аз съм библиотекарят на Тимпамара. И то първият. И все още единственият.
Когато всичко започна, библиотеката се намираше в центъра на града, в най-ниската точка, където се събираха трите главни улици, точно срещу църквата на свети Акарий, светецът, който лекува болни от меланхолия.
Ако човек погледне сградата сега, тя наистина прилича на библиотека, с месингова табелка, поставена на видно място, и книги, подредени по рафтовете, които се виждат през стъклата на балкона, но съвсем не беше такава в деня, в който стъпих за пръв път в нея. Тогава бях на тридесет и четири години. Влязох вътре заедно с тогавашния член на общинския съвет Теренцио Феролето, който реши да ме заведе, защото ме беше видял да чета Писма до Атик в железарията на чичо ми, където работех след дипломирането ми в гимназиалното училище. Беше поръчал четиринадесет осеммилиметрови болта с общо тегло сто двадесет и седем грама, точно колкото беше необходимо, за да се изравнят везните на съдбата ми.
– Обичаш ли да четеш? – въпросът ми беше зададен директно.
Седмица след това се върна с някакви документи.
– Седни сега и попълни тези формуляри.
Докато аз пишех, той обясняваше на чичо ми, че кметът си наумил да отвори библиотека и че търси подходящ човек, че този човек можело да бъда аз, понеже имало закон, който бил в полза на хора в моето положение, тоест хора с физически недъг.
Един месец по-късно бях приет като общински чиновник, шести разряд, в качеството си на библиотекар, със заетост по договор двадесет и четири часа на седмица и със съответните ползи, предвидени от закона.
Още си спомням неприятния застоял дъх на влага в сградата, когато влязох за първи път. Неприветливостта, която ме заобикаляше и която би обезкуражила всеки на мое място, за мен се оказа обратното – стимулираща, или с други думи – най-добро условие да правя каквото ми се харесва. И тъй започнах да почиствам помещенията: две стаи на партера и една на първия етаж, да бърша праха по рафтовете, да изхвърлям ненужните вещи.
След още една седмица дойдоха двама работници, пратени от общината, за да изстържат мазилката, да положат нова и да боядисат. Възползвах се от случая и ги помолих да ми съдействат с пренасянето на двадесет и един кашона, пълни с книги, от мазето.
Повечето заглавия ми бяха непознати, а също и имената на писателите. Подхващах грижливо всяка книга, избърсвах я от прахта, прелиствах набързо страниците с помощта на палеца си, прочитах краткото описание на сюжета в края ѝ и я поставях на рафта.
Последен оставих един кашон, който много години беше стоял в близост до стената и беше доста повреден от влагата. Вътре в него книгите бяха пожълтели, с влажни и залепнали помежду си страници, а кориците им, при пипане, се ронеха като стара мазилка. Приличаха на умиращи тела. Подредих ги отделно върху един рафт, подобно на бисквитите с изтекъл срок по панаирите, с надеждата, че въздухът и положените грижи ще забавят разлагането на фиброзната тъкан.
След месец общинската библиотека на Тимпамара беше тържествено открита със съответния духов оркестър, реч от страна на кмета и почерпка за поканените.
Оттогава работният ми ден като библиотекар е все един и същ: започва следобед – след като обядвам, излизам от къщи и изминавам седемстотин четиридесет и шестте метра до работното си място. Според договора отварям библиотеката от два до шест, от понеделник до събота.
В действителност аз никога не заключвам в шест. Тъй като у дома няма никого, който да ме чака, понякога се застоявам до късно и даже пропускам вечерята. Ако зависеше от мен, бих си живял сред книгите, толкова силно беше усещането за удовлетвореност, че щом прекрачех прага на библиотеката, ми се струваше, че вече не куцам. Не беше вярно, разбира се, но чувствах, че там вътре не съществуваха куцащи хора или такива, които бързат много, нямаше разстояния за изминаване и време, с което да се съобразявам. Всичко се свеждаше до едно: словото. Не беше просто място, където да се приютя, беше доста повече: беше моята бърлога, беше моето амниотично пространство. В него бях по-малко самотен, а аз самотата добре я познавам.
В по-голямата част от близките градчета библиотеките съществуваха само формално. Обикновено бяха разположени в аристократични постройки, принадлежали на благородници, със съответните гербове и фризове по фасадата, но оставаха затворени по цели седмици, понякога години. Остаряваха и се разваляха също като бъчви с вино, оставени на открито. Нямаше никакъв библиотекар, ключовете се съхраняваха или при общинския секретар, или при телефониста от централата. Възможно е някоя библиографска рядкост да се е криела на някой задънен прашен рафт, но повечето бяха предимно нечетливи и ненужни книги, които просто допълваха мебелировката.
В Тимпамара обаче библиотеката живее и диша като човешко същество.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
