„Оцелелите“ от Джейн Харпър (изд. „Хермес“, преводач: Снежана Милева) е вълнуващ трилър за опустошителна буря и дълбоко пазени тайни, който изплуват на повърхността години по-късно.
Кийрън прекарва незабравимо лято в пещерите край скалите, където изпитва първите любовни трепети, преди ужасна трагедия да промени всичко. Дванадесет години по-късно той се завръща в родното си градче, за да помогне на майка си в грижите за болния му баща.
Само ден след завръщането му на плажа е намерено тялото на млада жена, загинала при подозрителни обстоятелства. То събужда болезнените спомени за друго момиче, изчезнало безследно преди дванадесет години. Не само Кийрън обаче крие истината за онази злополучна вечер. Нечии други дълбоко пазени тайни заплашват да изплуват на повърхността…
Прочетете откъс от романа при нас.
Кийрън седна до Мия на пейка, която също се бе появила през последните години. Двамата се загледаха в морето, докато вятърът си играеше с косите им. Водата, способна да приема безброй блестящи нюанси, този следобед приличаше на развълнувана равнина в убито сиво-зелено. Отвъд скалите се виждаше закотвен катамаран, който леко се поклащаше. Лодката на Шон, Синият наутилус.
– Дали се гмурка? – Мия присви очи, загледана в палубата.
– Така изглежда. – Кийрън видя вдигнатия флаг, който показваше посланието си. Синьо и бяло. Има гмуркач.
Кийрън обходи с поглед водата в търсене на черния неопренов костюм и подскачаща по вълничките глава, но нищо не се показваше. Не че очакваше да го види. Останките на злополучния параход Мери Минерва лежаха на тридесет и пет метра дълбочина. Шон сигурно щеше да се позабави.
Възпоменателният паметник, отдаващ почит към петдесет и четиримата пасажери и екипаж, изгубили живота си преди почти век, се издигаше на оголена скала, обърнат с лице към мястото, където бе потънал корабът.
Твърдяха, че паметникът се вижда както от сушата, така и от водата при всякакво време. Не е вярно, мислеше си Кийрън с горчивина всеки път, когато го видеше. Не при всякакво време. На хората обаче, изглежда, им харесваше. А и повечето корабокрушения изобщо не получаваха такова признание. Водите около Тасмания имаха лошата слава на място, взело за свои жертви над хиляда плавателни съда, и ръждясващите им скелети бавно се разлагаха, превръщайки тукашното море в подводно гробище.
– Бизнесът върви добре, благодаря – отговори Шон, надвиквайки шума в заведението. – Лятото имаше доста работа, което е добре. Но се радвам, че свърши.
– Време е да се забавляваш, а? – попита Кийрън.
– Да. – Шон се усмихна. – Първата резервация е след две седмици. Група от Норвегия.
– Готов ли си за тях?
– Почти.
По това време на годината бизнесът винаги бе много оживен, спомни си Кийрън, и явно нищо не се бе променило. Шон цяло лято бе водил туристи да ловят риба, да плуват с шнорхел или да се гмуркат в плитки води, за да спечели каквото може през сезона. С идването на есента и изчистването на морето от водораслите щяха да започнат да пристигат сериозните гмуркачи от цял свят, за да се възползват от краткия период на максимална подводна видимост, и Шон щеше да прави това, което обича най-много – да се гмурка надълбоко.
Мери Минерва бе един от малкото достъпни потънали кораби, но бе подходящ само за гмуркачи, които си разбираха от работата. А гмуркачи, които си разбираха от работата, нямаше да искат да рискуват приключение в условия под оптималните, така че времето бе ограничено. През юли условията в морето щяха да станат толкова опасни, че щеше да е невъзможно да стигнат до кораба, и Мери Минерва щеше да остане в подводната си самота до следващата година.
– По план трябваше да съм напреднал малко повече с проверките за безопасност – продължи Шон. – Норвежците искат да влязат в машинното, но тази година не съм много сигурен. Северната стена нещо не ми харесва. Наистина трябва да отида и да погледна, но май съм си изгубил хубавия фенер.
– Аз го дадох на момичетата – каза Аш, без да вдига очи от телефона си.
– Жълтия фенер? Водоустойчивия?
– Да. Извинявай, мислех, че съм ти казал.
Шон премигна.
– От седмици го търся, друже.Тъкмо се канех да си купя нов.
Аш видя изражението на Шон и се разсмя.
– Стига де, не бъди такъв. Мислех, че съм ти казал. Пък и на тях им трябваше. Техният е малък и за нищо не става.
– Скъп е. – Шон все още изглеждаше леко ядосан. – И на сухо не трябва да се използва дълго, защото крушката може да прегрее. Ей, Лив – обърна се той към Оливия, която им донесе напитките, – свършихте ли си работата с фенера ми? Онзи, жълтия?
– О! Ами, мисля, че да. – Тя изпразни подноса и го пъхна под мишница. – Но той не беше за мен, а за Бронте.
Шон се смръщи.
– За какво й е?
Оливия се поколеба. Бронте прибираше чашите на бара и не можеше да ги чуе.
– Мислеше, че е чула нещо зад къщата няколко вечери поред.
– Наистина ли? – Мия повдигна вежди. – Какво, там, откъдето се тръгва за плажа ли?
– Да – отговори Оливия. – Все пак, ако съквартирантката ти каже нещо подобно, очевидно е, че ще го приемеш сериозно, но… – Тя се облегна на масата, прокарвайки разсеяно палец по верижката на врата си. – Вижте, не казвам, че не си е помислила, че е чула нещо. Но аз живея там от две години и никога не съм имала проблеми. Дори през лятото, когато хората се разхождат наоколо по всяко време на денонощието. – Тя погледна Аш. – А и ти не си чувал нищо, когато си оставал, нали?
Аш поклати глава.
– Поогледах, за всеки случай, заради туристите, нали разбирате? Но не видях нищо. Освен това бараката никога не се заключва, а нищо не липсва от нея. Сигурно е било някое куче.
Мия се намръщи.
– И все пак. Страшничко си е.
– Така е – съгласи се Оливия. – Известно време ни беше малко напрегнато. Но прозорецът на Бронте гледа към морето – знаете какъв шум вдигат вятърът и вълните. Особено ако не си израснал на такова място.
Всички дружно кимнаха при тези думи.
– Както и да е. – Оливия сви рамене и се обърна към Шон. – През последните една-две седмици не го е споменавала, така че според мен… – Тя млъкна и се обърна, когато Бронте мина наблизо. – Бронте, нали вече не ти трябва онзи, жълтият фенер?
– О! – Бронте спря и малко се смути, когато видя, че всички я гледат. – Не, не ми трябва.
– Сигурна ли си? – попита Шон. – Защото, ако те притеснява нещо отвън, имам друг, който може да…
– Не, няма нужда. Все пак благодаря. Всичко е наред.
– Да не си разбрала какъв е бил онзи шум? – попита изненадана Оливия.
– Ами… – Погледът й се стрелна към Кийрън и очите им се срещнаха, този път достатъчно дълго, за да може той да се вгледа в изражението й. Изпитваше неудобство, определено. Може би съвсем малко съжаление? И това не беше необичайно. В кухнята издрънча тенджера, изпусната на пода, и Бронте премигна. После пак погледна към Оливия. – Да, сигурна съм, че не е било нищо тревожно. Била съм си внушила.
Тя се обърна и тръгна към кухнята. Кийрън видя Лиъм, надвесен през люка за сервиране. Лиъм промърмори нещо, когато Бронте се приближи, и двамата погледнаха към Кийрън.
Според мен, когато убиеш, заслужаваш да те сполети всичката възможна гадост на света.
Кийрън си спомни думите на Лиъм, които ясно бе чул откъм кухнята.
После бе настъпила тишина и само индустриалният вентилатор бръмчеше гневно. Кийрън се бе опитал да се отдалечи. Върни се на масата, си беше казал. Върни се при Мия и Аш. Няма защо да слушаш това. И все пак бе останал, без да го видят.
– Извинявай. Мъжът с бебето? – бе казала най-после Бронте. – Той ли? Убил е човек?
Поне звучи така, сякаш се съмнява, си бе помислил Кийрън. Което бе грешка, но какво от това.
– Да. – Сега Лиъм звучеше ядосан. – Всъщност двама души. Единият от тях е баща ми.
– По дяволите! Наистина ли? – Последва тишина на смайване. – Боже мой! Какво се случи? Извинявай, не си длъжен да…
– Няма проблем. Тоест има, очевидно. Но това се случи преди дванадесет години.
– Лиъм, толкова съжалявам! – Бронте звучеше искрено. – Просто се изненадах. Той изглежда толкова… нормален. Приятелката му знае ли?
– Знае, разбира се. И тя беше ученичка тук, когато се случи. Беше в деня на бурята.
Кийрън сякаш чуваше объркването в мълчанието на Бронте.
– Виж, няма значение – продължи Лиъм. – Имаше голяма буря, по-лоша не били виждали от осемдесет години. Но всички, които бяха тук тогава, си я спомнят и знаят какво направи той. Всички могат да ти кажат.
– Ами чичо ти?
– Шон ли? – отвърна Лиъм. – Какво за него?
– Мислех, че Оливия каза, че и той ще дойде да се видят на по питие, та…
– А, да. – Лиъм се изсмя горчиво. – Те всички са приятели.
– Но – Бронте все още бе озадачена – Шон и баща ти братя ли са били, или сте роднини по линия на майка ти, или пък…
– Да, баща ми беше по-големият брат на Шон. – Кийрън си представяше как Лиъм поклаща глава. – Обаче Шон… Не знам… май му е простил.
– Леле!
– Да.
– Значи, всички знаят? – попита Бронте.
– Повечето хора.
– Но… – Бронте направи дълга пауза. – Искам да кажа… защо всички се държат така, сякаш нищо не се е случило?
– Предполагам, по същата причина, поради която Шон все още е приятел с него. Хората го съжаляват. Не че би трябвало. – Тонът на Лиъм бе рязък. – Но го съжаляват. Защото другият човек, когото този тъпак успя да убие, е собственият му брат.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
