Изключително популярната поредица на Борис Акунин за историята на Руската държава се сдобива с поредната впечатляваща глава. В „Седмицата на Триокия“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) се запознаваме със следващия потомък от рода на белязаните с петънце на челото – Маркел Маркелов, чийто живот е представен като една необикновена седмица. В книгата е включена и пиесата „Да убиеш змийче“, разказваща за събития преди възкачването на престола на цар Петър Велики, с която завършва цикълът за 17 век.
Маркел Маркелов е като събрат на прочутия детектив Ераст Фандорин и може да бъде определен като средновековен Шерлок Холмс. Белегът на челото му е като негово трето око, което му помага да вижда повече от останалите, оттам и необичайното му прозвище – Триокия. Благодарение на него Маркел е надарен с остър ум, съобразителност и феноменална памет. А такива качества няма как да останат незабелязани от властимащите в страна, разтърсена от войни, бунтове и дръзки престъпници.
Прочетете откъс от романа при нас.
В двора на прикàза стоеше кожената каляска на околничия, той самият бе седнал на стъпенката и нетърпеливо потропваше с бастунчето по ботуша си. Както винаги, когато ходеше в двореца, Степан Матвеевич бе с парадна феряза, на раменете му бе наметната шуба. Високата самурена шапка лежеше на коленете му. С бастунчето от африканско дърво, тънко, но здраво, Степан Матвеевич ходеше вече от пет години – краката не държаха добре наедрялото от остаряването тяло. Но умът на Проестев беше все така остър, а нравът му бе все така променлив. Дори може би повече.
– Хайде, хайде, да тръгваме, царят чака! – провикна се той веднага, щом видя Триокия.
И скочи, качи се в каляската, изпусна шапката, наведе се да я вдигне, ама заради големия корем не можа – изруга.
Маркел скочи на земята, хвърли повода (все някой ще го поеме) и се затича. Вдигна шапката, побутна дебелия началник, настани се на предната седалка. Степан Матвеевич удари с бастуна в ниския покрив, кочияшът изплющя с камшика, потеглиха. За да стигнат до Кремъл, трябваше само да пресекат Троицкия площад, но на главата на прикàза със звание околничий се полагаше да откликва на царския зов не иначе, а в карета с впрегната четворка, смяташе се, че иначе се уронва честта на монарха.
Друсаха се две или три минути – и се озоваха в царския двор пред първата стража. Също толкова строго бе предписано оттук да се продължи смирено пеша, ако ще да си околничий, ако ще да си болярин, който и да си.
Триокия засега не задаваше въпроси – Проестев не обичаше да го разпитват. Сам ще си каже. Но днес началникът бе някак странен. Сърдит и едновременно с това сякаш смутен.
Проестев смутен? Невиждана работа.
– Какво стана с Азов? – не издържа най-накрая Маркел. – Нима все пак се реши да бъде под царска ръка? Не те ли послуша царят? Беда. Нали след Цариград казах и на хартия писах: не бива да воюваме с турците. Няма да смогнем.
Спряха се на стълбището пред новия царски палат със сложен каменен градеж, с разноцветен покрив – не по-лош от чуждестранните. От бързото ходене Степан Матвеевич се задъха и изпоти.
– Не се е говорило в Думата за Азов – той свали шапката, охлаждайки плувналото си в пот чело. – Изобщо не се е споменавало…
– За къде бързаме тогава? И защо съм притрябвал аз, ако не е за турските дела?
За двадесет и кусур години московска служба Триокия никога не се бе озовавал толкова близо до двореца на монарха и не си беше и помислял, че някога ще бъде. Дребното пиле пърха до земята, не полита към слънцето.
– Царят иска да му се явиш.
– Аз?!
Триокия замига с двете очи, а третото смръщи.
– Защо?! Откъде той… откъде негово царско величество…
Искаше да каже „изобщо знае за мен?“, но не довърши. Имаше си указ: който изръси, че царят нещо не знае или не разбира, този злословник да бъде замъкнат в прикàза и да му се изтръгне езика с клещи за оскърбление на царското величие.
Проестев и така разбра.
– Докато царят разказваше на хората от Думата за бедата, плачейки, всички ние, болярите и околничите, също взехме да охкаме. Негово величество ядно махна с ръчица. „Защо, вика, са ми вашите охкания? Я се вижте колцина сте тук, все брадати, с шапки до тавана, а щом се случи нещо лошо – от никого полза няма!“ И тогава дяволът взе, че ме дръпна за езика. Имам, викам, царю, един човечец, що умее да разследва. Всякаква тайна може да разплете, сякаш има трето око, особено. Затуй, казвам, и му викат Триокия… – околничият се плесна през устата. – Ама и аз съм дърт самохвалко! Исках да се изтъкна пред царя… Изръсих го това – и се уплаших. Ама късно… Негово величество тропна с краче: давай го, вика, насам този твоя триокия, веднага!
Мекото лице на Проестев ревливо се изкриви.
– Гледай да не ме изложиш, Маркелушка. Той, царят, инак не е злобен, но ако става дума за наследника, е много трепетен. Тогава от него всичко можеш да очакваш. Неотдавна часовникарят Юшка Шницлеров обеща на царевича да му направи самоходна количка за Спасовден, ама не успя и наследникът плакал. За тези сълзици е било повелено да го бият с бич до двадесет пъти, от което немецът умрял… Не си спомням царя толкова наплашен като днес. Спасявай ме, Маркел!
– Да не се е случило нещо с царевича, а? – прекръсти се Триокия.
Рус чака наследника дълго, цели шестнадесет години. Голямо ликуване падна, когато най-накрая се роди. След това на царя му се родиха още двама сина, ама не оцеляха. Остана само един – Алексей Михайлович – да го пази Господ, Богородица и светото войнство. Ако ли не го опазят – пак ще настане Смутно време. Не може държавата без законен наследник.
– От вчера нищо не яде и не пие, през нощта не е спал, само е плакал. Лекарите му дали отвара – повърнал я. Пет пъти припадал. Царят се страхува за него.
– Отровен ли е? – ахна Маркел. – За това ли е разследването?
– Пепел ти на езика! Котката му е изчезнала, на Алексей Михайлович.
– Каква котка?
– Любимата му. Миналия месец тук имаше персийско посолство. И освен другите дарове поднесоха на царевича котка от тяхната персийска порода. Козината ѝ е пухкава, сивосинкава на цвят, очите са оранжеви, носът – розов. Царевичът не се разделяше с нея. Решеше я със златно гребенче, с лъжичка я хранеше с червена рибка и астрахански хайвер, повели да ѝ построят малък палат в спалнята му. А котката да вземе и да изчезне. Та това му е мъката на горкия. Нравът на царевича е нежен, чувствителен. В двореца се носят викове, плач и скърцане със зъби. Всички търчат, вдигат олелия, царят се държи за гърдите. А нали има слабо сърце…
Околничият също замлъкна. Не бива да се говорят тъжни неща за царското здраве, законът го забранява. Но всички знаят: Михаил Фьодорович е болнав.
– Трябва да се търси, всички наоколо да се разпитат – каза Маркел, без да разбира защо е притрябвал на царското величество. – Щом котката е особена, значи все някой я е видял. Котка ли е или котарак?
– Отде да знам? Да не съм я гледал под опашката! – озъби се Проестев. – То аз изобщо не съм я виждал! Ти, Триоки, защо питаш за това? Какво, по дяволите, значение има котка ли е или котарак?
– Е, как… Ако е котарак и е хукнал да блудства, тогава е лошо. Може да са го сгащили други котараци. А ако е котка, по женски дела, тогава няма нищо. Е, ще се окоти.
– Благодаря ти за ученото мнение – Степан Матвеевич язвително се поклони. – Не е могла тя… или той да избяга. Тук си има зло дело.
– Защо да не може да избяга?
– Ще видиш. Щом си майстор на издирването, трябва да хванеш похитителя, а най-вече – да намериш котката. Спасявай положението, Маркел! – призова го околничият сълзливо, с треперлив глас. – Добре, поех си дъх. Да се качваме нататък. Царят чака.
Но Маркел остана да стои долу.
– Аз – да търся котка?!
Проестев се обърна.
– Че какво толкова? Миналата година нали намери евнуха-персиец, който се преструваше на жена-гадателка? Котаракът също е персиец. И може да не е котарак, да не е котка, а също да е евнух.
На горната площадка, край златната решетъчна ограда, стояха стременни стрелци, всеки висок близо сажен. Околничият им каза кой е, а за спътника си каза: „Нужен човек е това, извикан е при негово величество“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
