В новата си книга „Като се върна“ (изд. „Лемур“, преводач: Нели Раданова) авторът на международния бестселър „Оставам тук“ Марко Балцано разкрива една непопулярна глава от италианската и световната история: тази на белите сираци.
Романът разказва за една огромна и мълчалива армия от жени – тази на гледачките. Среща ни с Даниела, която напуска Румъния, за да отиде в Милано и да предложи на децата си по-добро бъдеще, като по този начин се отказва да види как те растат. Когато малкият ѝ син изпада в кома след инцидент, който за съжаление прилича на вик за помощ, Даниела се връща в Румъния, опитвайки се да излекува рани, които са кървяли години наред. Историята на една сложна, но неразривна връзка, история за майчината любов и жертвите, на които сме готови за хората, на които държим.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Втора част
Далеч
Избягах през една февруарска нощ. В продължение на дни, щом останех сама вкъщи, тичах да извадя куфара от шкафа, отварях го на леглото и прибирах в него потниците и пижамите. Приглаждах ги с ръце, така заемаха по-малко място. Сложих всичките пуловери, които имах, защото Клариса ми повтаряше по телефона, че и в Милано е студено. Пъхнах между тях ароматните сапуни, които бях купила от пазара: винаги когато ми оставаха дребни пари, вземах по един. Продаваше ги една възрастна българка, която седеше на колене на тротоара, и аз губех много време да ги мириша един по един, докато накрая вече не различавах ароматите.
Минах през коридора с обувки в ръцете, близо до стената, като сянка. Подът беше толкова студен, че пареше, от прозорците ставаше течение, от което кожата замръзваше. Притворих полека вратата и когато ключалката тракна, хукнах. Минах покрай началното училище, после по тесните улички, които водят до дървената църква. Поех тичешком през нивите, вятърът духаше в очите ми и драскаше бузите ми. Проклинах цигарите и макар че усещах сърцето ми да бие лудо и куфарът се изплъзваше от ръцете ми, макар че се страхувах да не падна в някой ров или някой плъх да не ме ухапе по глезена, не спирах да бягам, защото беше по-добре да умра сред нивите, отколкото да се изправя пред ужаса да се сбогувам с вас, като ви гледам в очите.
Тичах, докато се появи лъч светлина и надвисналите над земята облаци станаха лилави. Тогава се обърнах и видях, че отдавна съм излязла от селото. Мъглата се стелеше над пътеките и лепнеше по мене. Парчета небе се оглеждаха в мътните локви.
Автобусът стоеше под висящата табела на химическото чистене с жетони. Пет жени си говореха, събрани в кръг. Най-възрастната ми се усмихна.
– Млада е – рече на другите.
Шофьора го познавах от дете, казваше се Цезар. Той ме поздрави по име и после поиска парите за пътуването с жест с ръка. Извадих ги от сутиена си, бях ги скрила там, след като ги бях броила десетки пъти. Сложих ги в ръката му с глава, обърната на другата страна, защото в този момент исках само да отида да седна на последната седалка на автобуса и да дишам застоялия въздух вътре. Заспах веднага и съм спала толкова много, че по едно време най-възрастната жена дойде и раздруса рамото ми.
– Ей, добре ли си?
Усещах бодежи в главата си, като се прозявах, ми излизаха сълзи в очите.
– Избягала ли си? – попита тя с очи, които вече знаеха отговора. –Телефонът ти звънеше, може би трябва да отговориш.
Бръкнах рязко в джоба на якето си, носните кърпички и ключовете паднаха на пода. Жената ме изгледа с поглед, който сякаш ме познаваше отдавна.
– Понякога човек може да постъпи единствено така – добави тя, усмихвайки се, докато гледаше напуканите ми ръце.
Започнах да рисувам по стъклото и тя се върна на мястото си, като остави бисквити с масло на седалката до мене. Изядох ги една по една и докато дъвчех, телефонът пак завибрира. Обадих се на Филип обаче едва в края на пътуването.
– В Милано съм, Клариса ми намери работа като гледачка на стари хора – казах му, когато автобусът ни остави на паркинга. Наоколо беше само магистралата, по която прелитаха камиони, а отвъд тротоара бяха стълбите към метрото.
– Върни се обратно! – заповяда той с мрачен глас.
– Нямаме вече пари, предприятието не плаща, а ти не работиш от една година – отвърнах. – Децата ще трябва да спрат да ходят на училище.
– Ще отида да работя като зидар в Полша.
– Откога го казваш?
– Даниела, върни се вкъщи!
– Майка ми и баща ми ще ти помагат, ще изпращам всичките пари, които успея да отделя.
– Ще си намеря работа бързо, ще видиш.
– Не ти вярвам вече, Филип.
– Защо избяга така? Искаш да съсипеш всичко ли?
– Омръзна ми от твоите обещания, от тъпите ти обещания: „търся работа, мъча се да намеря, ще спра да пия“.
– Върни се обратно, Даниела! – повтори той.
Гласът му беше молещ.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
