Героите в „Ореховият Буда“ от Борис Акунин (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) са изправени пред невероятни изпитания и неописуеми приключения, не липсват неочаквани обрати и предателства, сблъсъци със свирепи злодеи, както и една неочаквана любов.
В ръцете на холандската куртизанка Марта попада малка статуетка на японско божество. Ореховият Буда изглежда като една съвсем обикновена дрънкулка, но тя се оказва изключително ценна за определен кръг хора. Без да съзнава напълно това, Марта решава да я задържи „за всеки случай“. Тя не може да предположи, че този Буда ще я отведе толкова надалеч. А откакто го окачва на врата си, Марта е убедена, че той има принос за чудесата, които я спохождат. Чудеса, които ще я отведат чак в непознатата Русия, управлявана от Петър I.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Четвърто стъпало
Плесци
Вървяха през гората, вървяха през полето. Гората бе черна, полето – бяло, заскрежено. Към съмване се захлади. Лятото само подмами-подмами и измами, на север често се случва така.
Дрехите се вдървиха, станаха като ледена кора, но Ката не мръзнеше. Студът ѝ беше приятел, с него бе по-лесно да уговаря болката.
А пък и думите на учителя изискваха пълното внимание на ученичката. Говореше за трудни неща.
– Хората обичат да казват: това е добро, а пък това е лошо, но истината е там, че няма неща и явления, които са винаги добри или винаги лоши. Помисли за това. Когато ми кажеш, че си го разбрала – ще продължим.
Ката с лекота почукваше с дървените копита по твърдата земя, тя сама подхвърляше и отблъскваше тялото ѝ, пътят се носеше насреща ѝ, но още по-бързо летеше мисълта.
Кое е най-доброто нещо на света, мислеше си Ката.
Добротата? Но нима е добре да си добър с гадината Павушка или с Федка Кистен? Нали тогава ще могат да убиват и грабят на воля?
Красотата на Божия свят? Ами че то на нея, на красотата, ѝ е все едно за всичко. Дали ме има, дали съм пукнала – Божият свят няма да заплаче с дъждец, с облаче няма да се помрачи.
Любовта? Това е нещо добро само за двама и никой повече не им е нужен.
А кое е най-лошото?
Жестокостта? Но нима не беше жестоко това, че дядото ми сипа сол върху нараненото място? Но нали това бе урок за мен.
Болката? Това беше преди – когато много се страхувах от нея, а сега не кой знае колко.
Смъртта? Дали? Дори Авенир от сутрин до вечер нареждаше какво щастие и облекчение е тя. А според дядото смъртта е лоша само за онзи, който е живял лошо, защото в следващото раждане ще се озове на лошо място. Докато за човека, който е изминал Пътя си честно, смъртта е награда и врата към висшия свят…
– Разбрах това, Учителю. Казвай нататък.
– …Същото важи и за страха. Другите „ручеи“ на будистката вяра придават на страха прекалено голямо значение, като виждат в него корена на всички страдания. Докато нашият закон учи, че има благи страхове, които трябва да лелееш и развиваш. Такъв е страхът от глупава, напразна смърт, която може и трябва да бъде избегната, за да не паднеш от Пътя в някоя яма, като се спънеш в безсмислено камъче. Щом стигнеш до второто Обиталище, ще те науча на шестото чувство – да чувстваш опасността. За него на кожата си човек има малки бели косъмчета, те ще се обучат да настръхват и да те предупреждават, ако има заплаха.
Ката опипа ръката си.
– Пипай се по-добре по врата. Отзад, под косата. Най-важното място… Но има доста по-ценен страх, без който не можеш пълноценно да преживееш живота си. Това е страхът да се отклониш от Пътя. Той винаги ще ти помогне, ако се изгубиш. Ще те накара да намериш пътя.
А освен това съществува и страхът да загубиш душевния си свят. Няма нищо по-лошо от това вътре в теб да се настани раздор и едната половина на душата ти да започне да презира или да ненавижда другата. Бой се от това повече от всичко на света, никога не прави нищо, което да те отведе в подобен ад. Пази този страх като велика скъпоценност, и той ще те спаси… Помисли за това и кажи, щом си готова.
– Ами май е ясно – каза Ката. – Който не го е страх в гората, ще се изгуби и ще загине. А за душевния покой – това и при апостол Марк си е казано: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“*
– Е, добре, може и така да се каже. Но при християните най-големият от полезните страхове е страхът от Бог, а при нас – пред самия себе си. Защото за последователя на Мансей стопанинът на живота на човек е той самият, а не висшата сила. Но малките, срамните и вредните страхове са онези, които пречат на човек да се разпорежда със собствения си живот. От тях трябва да се избавиш. И тук има няколко твърди правила…
Ката погледна към него, за да не пропусне нито една думичка, и заради това не забеляза една дупка, спъна се и се просна в цял ръст, ама толкова здраво, че се плъзна с нос по земята. Седна, обърса с ръкав червената кръв, малко се накара на болката: остави ме на мира, не ми е до теб, глупачке! Оказа се, че от караница болката се свива не по-зле, отколкото от увещанията. Ката веднага сподели с Учителя това откритие, способно да обогати учението му. Той я похвали, като каза: „Твоята болка принадлежи само на теб. Това е твоето куче. Ако вярваш, че разбира камшика по-добре от ласката – шибай го тогава“.
И продължи:
– Първо правило. Никога не плаши себе си с онова, което още не се е случило, а само може да се случи, защото въображаемите ужаси тровят кръвта и отслабват душата. Ако се случи беда – воювай с нея или се учи от нея, а предварително няма защо да се страхуваш.
Ученичката кимна:
– То и при нас казват: няма защо да умираш преди смъртта.
– Между другото, ето ти второто правило. Не се страхувай да умреш.
– Лесно е да се каже! Че кой не се страхува от това? Авенир казва: „Страшна е не смъртта, страшно е умирането“.
– Глупец е твоят Авенир. Повече да не съм чул за него – рече строго дядо Симпей. – Всеки, който е преодолял сегашното, четвърто стъпало, не се страхува от умирането. Лесно е. Сега ще видиш. Я спри. Обърни се към мен.
Той хвана Ката с двете ръце за врата, стисна пръсти и всичко наоколо изведнъж стана черно, чернотата се завихри – бързо, по-бързо, още по-бързо, засмука я, подхвърли я нагоре и я понесе, понесе я неведомо накъде, така че дъхът ѝ секна, а после духът изчезна. Ката бе престанала да диша, но нямаше и нужда. Горе припламна бяла точка. От нея се разля светлина – първо слаба, после все по-ярка, все по-ослепителна. Това не бе никаква точка, а тръба, в която Ката влетя и се устреми нагоре, нагоре – към източника на удивителната светлина. Искаше ѝ се само едно – час по-скоро да види какво сияе там толкова ослепително.
Но някаква груба сила я сграбчи за краката и я задърпа надолу. Ката чак кресна негодуващо, когато видя, че светлината помръква и се отдалечава. От вика се възстанови дишането. После изтъня и тъмнината.
Ката лежеше по гръб и мигаше. Над нея се беше склонил усмихнатият Симпей.
– Ето ти и цялото умиране – засмя се той. – При това най-лошата му част. Какво има да се страхуваш?
– Няма какво… – отговори тя бавно, докато сядаше. – Направо веднага бих умряла.
– И ще е глупаво. Ще се върнеш обратно, откъдето си избягала – същото такова несмислено, сляпо момиче. Извърви честно Пътя си, а после си умирай колкото ти се иска.
– Добре – каза Ката, като бавно оглеждаше полето, небето, целия утринен свят. Виждаше всичко това някак различно. Като гостенка, която днес е в този дом, а утре ще продължи по пътя си – и толкова.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
