„Зимата на лъвовете“ от Стефания Аучи (изд. „Лемур“, преводач: Вера Петрова) е продължение на бестселъра „Сицилиански лъвове“ – сага, базирана върху истинската история на знаменитата сицилианска фамилия Флорио.
Времето, когато Паоло и Иняцио пристигнаха в Палермо, за да избягат от бедността, нарамили само несломимия си дух, е вече отминало. Сега те имат дворци и фабрики, кораби и тонари, коприна и бижута. Сега целият град ги почита, възхищава им се и се страхува от тях.
Дали младият Иняцио и неговият син ще продължат възхода на семейната империя и дали ще бъдат щастливи? Ще устои ли „Каза Флорио“ на бързо променящия се свят?
Прочетете откъс от романа при нас.
Сутринта на 21 септември 1868 г. нотариусът Джузепе Куатроки прочита последната воля на Винченцо Флорио, търговец. Иняцио, с тъмен костюм от английски шивач и вратовръзка от черен вълнен креп, слуша про́чита на отделните глави в завещанието, подредени в раздели според интересите на „Каза Флорио“. На масата са подредени в редици най-различни папки. Секретарят на нотариуса проверява в тях списъка с имуществото. Цяла литургия от места, имена, числа.
Иняцио е безучастен. Няма кой да забележи как ръцете му треперят под масата.
Винаги е знаел колко широка е мрежата им от дейности, но като че ли едва в този момент наистина си дава сметка колко сложна и всестранна е. Допреди няколко дни той самият е отговарял за някои от секторите, най-вече за избата в Марсала. Обичал е да прекарва дните на гроздобера на място, да изчаква залеза, за да види как слънцето потъва зад силуета на Егадите, отвъд лагуната Станьоне.
А сега пред него се издига планина от документи, пари, договори, задължения. Ще трябва да я изкачи и да стигне до върха ѝ, и пак няма да е достатъчно: ще трябва да я подчини на волята си. Флорио винаги трябва да гледат отвъд. Така са постъпили дядо му Паоло и чичо му Иняцио, когато са оставили Баняра, за да дойдат в Палермо. Така е постъпил баща му, когато е създал избата в Марсала и е поел управлението на тонарата във Фавиняна, а и когато се е заинатил, напук на всеобщото мнение, да настоява за леярната „Оретеа“, която сега изхранва десетки семейства. Никога не е имало съмнения, че именно той ще продължи този път. Мъжът в къщата, наследникът, този, който ще понесе напред фамилното име и ще затвърди власт и богатство.
С едно единствено движение Иняцио вдига нагоре преплетените си ръце, най-после престанали да треперят, и ги поставя на масата. Вглежда се в безименния пръст: на него, под брачната халка, е пръстенът от ковано злато, който баща му му е дал в деня на сватбата с Джована преди две години: пръстенът на чичото, чието име носи, а преди това на прабаба му Роза Белантони. Никога не му се е струвал по-тежък.
Нотариусът продължава да чете и стига до частта с указания по отношение на майка му и сестрите му и техните квоти. Иняцио го изслушва, кима, сетне подписва документите като приемственик на наследството.
Накрая се изправя, оглежда се. Знае, че всички очакват да каже нещо. Не иска, не трябва да ги разочарова.
– Благодаря, че дойдохте. Моят баща беше изключителен човек, характерът му не беше лек, но винаги е бил лоялен към всички и смел в начинанията си. – Прави пауза, подбира думите. Гърбът му е изправен, гласът е твърд. – Вярвам, че ще работите за „Каза Флорио“ със същото усърдие, което показахте пред него. Аз възнамерявам да продължа делото му и да създам условия за още по-голяма стабилност за нашите начинания. Но не забравям, че „Каза Флорио“ е жизненоважна за много хора, на които осигурява хляб, работа и достойнство. Обещавам ви, че ще се грижа за тях… за вас. Всички заедно ще превърнем компанията в сърце на Палермо и на цяла Сицилия – посочва папките пред себе си и поставя ръце отгоре.
Някои кимат. Угрижените бръчки се отпускат, напрегнатите погледи омекват.
Поне засега не им трябват повече уверения, мисли си Иняцио и усеща как напрежението се оттегля от раменете му. Но още от утре ще бъде различно.
Присъстващите се изправят, приближават се. Отново поднасят съболезнования, някои искат да си уговорят среща. Иняцио им благодари и прави знак на секретаря си да назначи срещите.
Последни се приближават Винченцо Джакери и Джузепе Орландо. Сътрудници и съветници на „Каза Флорио“, те са преди всичко семейни приятели. Винченцо е брат на Карло Джакери, дясна ръка на баща му, архитект на Вила деи Куатро Пици, починал преди три години. Още една скръб, преживяна от Винченцо, без да покаже емоция и накарала го да се затвори в себе си. Джузепе е талантлив машинен инженер, експерт в морската търговия с минало на гарибалдиец и настояще на спокоен чиновник и добър баща.
– Трябва да поговорим, дон Иняцио – Джакери кара направо. – По въпроса за параходите.
– Знам.
Не, не утре: днес, разсъждава Иняцио със стиснати устни. Няма време, никога не съм имал време, няма и да имам.
Поглежда двамата мъже, задържа дъха си за момент, преди да изпусне въздишка. Следва ги вън от салона, където прислужниците подават ръкавици и шапки на дошлите за погребението и завещанието роднини. Поздравява сестра си Анджелина и мъжа ѝ Луиджи Де Паче; стиска ръката на Огюст Мерл, тъста на сестра му Джузепина, която живее в Марсилия от години.
Тримата мъже се отправят към кабинета на Винченцо. На прага Иняцио се поколебава както и предишната вечер, сякаш изправен пред стена. Безброй пъти е влизал в тази стая, но само докато баща му е бил жив и е държал юздите на „Каза Флорио“.
А сега с какво право влиза там? Кой е той без баща си? Всички твърдят, че той е наследникът, а не е ли просто самозванец?
Затваря очи и в един извънредно дълъг миг си представя, че го вижда седнал там, в коженото кресло. Вижда го как изправя глава, вижда разрошената му сива коса, сбърченото чело, изпитателния поглед, ръката, стиснала лист хартия…
Но ръката на рамото му е на Винченцо Джакери.
– Кураж – му казва шепнешком.
Не, не днес, сега, мисли Иняцио, в опит да прогони обзелия го страх. Смъртта му отне бащата, а на тях отне водача. Сега, а не после – дошъл е моментът да покаже, че ще бъде достоен заместник на баща си. Че животът му, посветен на „Каза Флорио“ откак е дошъл на света, не е напразен. Че не се поддава на болката, а и да я има, трябва да я крие. Той е този, който да ги успокои. За него времето за уверения и утеха е приключило. Даже му се струва, че никога не е започвало.
Тогава преодолява стената. Влиза в стаята, изпълва я. Кабинетът отново е това, което е: работно място, облицовано с тъмна дървена ламперия, с масивни мебели, две кожени кресла и голямо бюро от махагон, отрупано с документи, хартии и счетоводни отчети.
Книжата на бюрото като че ли са се втренчили в него, пришпорват го. Сяда, без да им обръща внимание. Почакайте още малко, моли ги, докато прокарва ръка по лицето си. Посяга към съболезнователните картички и телеграмите. Идват от цяла Европа – разпознава имената на изпращачите и изпитва гордост при мисълта, че толкова много важни особи са познавали и почитали баща му. Има дори телеграма от двора на руския цар, свидетелство за уважението, изградено през годините.
Сред последните пликове открива един с френска марка. Изпратен от Марсилия.
Различава почерка. Отваря плика бавно, сякаш го е страх от него.
Научих за загубата ти.
Искрено съжалявам и споделям болката ти. Представям си колко ти е тежко.
Прегръщам те.
Подпис няма. Не е и нужно.
Обръща картончето амалфитанска хартия: отзад са отпечатани две имена. Едното е зачеркнато с решителен замах на писалката.
На лицето му се изписва горчивина, нямаща нищо общо със скръбта от кончината на татко му. Мъка се наслага върху мъката. Спомен с привкус на разкаяние, на носталгия по един мечтан живот, останал неизживян. Едно от онези желания, които цял живот носи в себе си, макар и да знае, че никога няма да се изпълнят.
Не.
Струпва пликовете в края на бюрото. Ще мисли за тях по-късно.
Картичката без подпис обаче слага в един от джобовете на сакото си, до сърцето.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
