„Арканум: Необуздан. Колекцията за Космера“ (изд. „Артлайн Студио“, преводач: Деница Райкова) събира истории, представящи планетите от вселената на Брандън Сандерсън, и техните напълно реализирани и отличителни магически системи, заедно с карти, илюстрации, бележки… и тайни.
Колекцията за Космера обхваща общо шест свята, изследвани в девет удивителни образеца на кратка художествена проза: Сел („Надеждата на Елатрис“ и „Душата на императора“); Скадриал („Единайсетият метал“, „Аломантът Джак и Ямите на Елтания, Епизоди от двайсет и осем до трийсет“ и „Мъглороден: Тайната история“); Талдаин („Бял пясък“); Треноди („Сенки за Сайлънс в Горите на Ада“); Първият от Слънцето („Шестият от здрача“); и Рошар („Танцуващият на ръба“).
Тези вълнуващи истории ще ви изстрелят на безпрецедентно пътуване през космос, какъвто само Брандън Сандерсън би могъл да си представи.
Прочетете при нас една от историите, включени в сборника.
ЕДИНАЙСЕТИЯТ МЕТАЛ
Тази история може да се чете преди оригиналната трилогия „Мъглороден“
Келсиър вдигна малкото, пърхащо листче хартия, което стискаше с два пръста. Вятърът шибаше и дърпаше хартията, но той държеше здраво. Картината беше погрешна.
Най-малко две дузини пъти се беше опитал да я нарисува както трябва, да възпроизведе образа, който тя винаги носеше. Оригиналът бе унищожен, сигурен беше. Нямаше нищо, което да му напомня за нея, нищо, с което да я помни. Затова се опита, с жалки резултати, да възстанови образа, който тя бе пазела като съкровище.
Цвете. Така се наричаше. Мит, история. Сън.
– Трябва да спреш да правиш това – изръмжа спътникът му. – Би трябвало да ти попреча да ги рисуваш.
– Опитай – каза меко Келсиър, като сгъна късчето хартия с два пръста, после го прибра в джоба на ризата си. Щеше да опита отново по-късно. Венчелистчетата трябваше да имат по-сълзовидна форма.
Келсиър измери Гемел със спокоен поглед, после се усмихна. Усмивката му се стори насилена. Как можеше да се усмихва в свят без нея?
Келсиър продължи да се усмихва. Щеше да го прави, докато му се стори естествено. Докато онова вцепенение, стегнато на възел в него, започнеше да се размотава и отново започнеше да чувства. Ако беше възможно.
Възможно е. Моля те, нека бъде.
– Рисуването на тези картини те кара да мислиш за миналото – процеди Гемел. Застаряващият мъж имаше раздърпана сива брада, а косата му беше толкова чорлава, че всъщност изглеждаше по-добре оформена, когато вятърът я развяваше.
– Да – потвърди Келсиър. – Няма да я забравя.
– Тя те предаде. Преодолей го. – Гемел не изчака да види дали Келсиър ще продължи да спори. Отдалечи се – често млъкваше насред споровете.
Келсиър не стисна очи, както му се искаше. Не изкрещя дръзко срещу умиращия ден, както му се щеше. Отблъсна мислите за предателството на Мер. Изобщо не биваше да споделя тревогите си с Гемел.
Беше го направил. И толкова.
Келсиър се усмихна по-широко. Изискваше усилие.
Гемел хвърли поглед обратно към него.
– Изглеждаш стряскащо, когато правиш това.
– Защото никога в живота си не си се усмихвал истински, стара купчина пепел такава – каза Келсиър, като дойде при Гемел до ниската стена на ръба на покрива. Погледнаха надолу към мрачния град Мантис, почти удавен в пепел. Хората тук в далечния север на Западния Доминион не се справяха толкова добре с почистването ѝ, колкото хората в Лутадел.
Келсиър бе предполагал, че тук ще има по-малко пепел – в такъв отдалечен район само едно от пепелните възвишения беше наблизо. Наистина изглеждаше, че пепелта пада малко по-рядко. Но фактът, че никой не се организираше да я разчисти, означаваше, че създава впечатление, че има далеч повече.
Келсиър сви пръсти около корниза на стената. Никога не беше харесвал тази част от Западния Доминион. Сградите тук му се струваха… разтопени. Не, това беше погрешно определение. Струваха му се твърде заоблени, без ъгли, и рядко бяха симетрични – едната страна на сградата беше по-висока или по-неравна.
Въпреки това пепелта му беше позната. Покриваше постройката тук точно както и навсякъде, и правеше всичко да изглежда като излято от един и същ безличен черно-сив калъп. Пласт от нея покриваше улиците, полепваше по ръбовете на сградите, образуваше купчини в уличките. Пепелта на Пепелната могила приличаше на сажди, много по-тъмна от пепелта на обикновен огън.
– Коя? – попита Келсиър, като завъртя поглед сред четирите масивни кули, които накъсваха очертанията на града на фона на небето. Мантис беше голям град за този доминион, макар – разбира се – да не можеше да се сравнява с Лутадел. Нямаше други градове като Лутадел. И въпреки това, този беше порядъчен.
– Кулата Шезлър – каза Гемел, като посочи висока, източена постройка близо до центъра на града.
Келсиър кимна:
– Шезлър. Лесно мога да вляза през вратата. Ще ми трябва маскировка – хубави дрехи, малко бижута. Трябва да намерим място, където мога да скрия зрънце атиум, и шивач, който умее да си държи устата затворена.
Гемел изсумтя.
– Имам акцент от Лутадел – каза Келсиър. – От това, което чух по-рано на улицата, лорд Шезлър е напълно омаян от лутаделската аристокрация. Готов е да обсипе с внимание и любезности всеки, който се представи правилно: иска връзки в обществото по-близо до столицата. Аз…
– Не мислиш като аломант – пресече го Гемел, с груб тон.
– Ще използвам емоционална аломантия – каза Келсиър. – Ще го обърна на моя…
Внезапно Гемел изрева, завъртя се и се нахвърли на Келсиър, като се движеше твърде бързо. Чорлавият мъж сграбчи Келсиър за предницата на ризата и го блъсна на земята, като се извиси над него и керемидите на покрива изтракаха.
– Ти си Мъглороден, не някакъв уличен Усмирител, който работи за дребни петачета! Искаш отново да бъдеш хванат ли? Заловен от неговите лакеи, изпратен обратно там, където ти е мястото? Искаш ли?
Келсиър гневно изгледа Гемел в отговор, когато мъглите започнаха да се събират във въздуха около тях. Понякога Гемел му се струваше повече звяр, отколкото човек. Започна да си мърмори под нос, говорейки сякаш на приятел, когото Келсиър не можеше да види или чуе.
Гемел се наклони по-близо, все още мърморещ, със зловонен и резлив дъх, с разширени и обезумели очи. Този човек не беше напълно с ума си. Не. Това бе твърде меко казано. На този човек му бе останала само тъничка нишка здрав разум, и дори тя започваше да се разпада.
Той обаче беше единственият Мъглороден, когото Келсиър познаваше, и, по дяволите, Келсиър щеше да се учи от него. Или това, или щеше да започне да взема уроци от някой аристократ.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
