„Една нощ на острова“ от Джоузи Силвър (изд. „Ера“, преводач: Анелия Петрунова) е история за радостта от бягството, за това, което смятаме, че искаме и това, от което наистина се нуждаем.
Клио и Мак не се познават, но се озовават на отдалечен остров в луксозна хижа, която трябва да споделят цяла седмица. А враждата им започва още от пръв поглед!
Журналистката Клио планира да прекара рождения си ден в усамотение на острова и да преосмисли живота и кариерата си. Но тогава, с ключ в ръка, се появява вбесяващият Мак. Той също е там, за да се откъсне от проблемите си и да се върне към корените си, но не е очаквал, че ще съжителства с непозната.
Запознанството на Клио и Мак не започва добре, но постепенно двамата откриват, че компанията на другия не им е чак толкова неприятна. Искрите, които прехвърчат, правят дните и нощите им специални. А времето, прекарано на острова, им помага да погледнат на живота с други очи.
Прочетете откъс от романа при нас.
Бих казала, че всички жител на острова са се стекли в „Спасителните ръце“ тази вечер. През по-голямата част от следобеда бях зад бара с Делта, седнала на едно столче наблизо. Тя си изплака очите, когато влязох в кръчмата по-рано днес, а горката Долорес се е изцъклила – прилича на радио, изгубило сигнала. Хората носят чинии със сандвичи и какво ли не още и ги нареждаме върху набързо сглобена маса от дървена плоскост, поставена върху магаре за рязане на дърва в далечния край на помещението. Кармен дойде от къщата си в другия край на селото с огромна шоколадова торта „Гинес“, сложена върху рамката на проходилката ѝ, и наистина се трогнах, когато мълчаливо свали наситеносивия си шал и го наметна на раменете на Долорес. Най-топлата вълна на острова никога не е била по-необходима.
– Днес тук не се приемат ничии пари – казвам, когато някой се опитва да ми плати за питието си. Това беше единственото указание, което ми дадоха, когато застанах зад бара. Долорес издаде строга заповед вратите да се отворят за островитяните и на никого да не се позволява да плати и цент.
– Добре ли си? – питам, когато малко след девет заобикалям бара и занасям чаша чай на Делта от другата му страна. Тя се държа геройски целия следобед, но сигурно е смъртно уморена. – Изглеждаш каталясала. – В бара е шумно, толкова много хора държат да споделят историите и смешните си случки с Раф. Чух скандални разкази, безспорно до един истина. Той беше човек, който се пукаше по шевовете от жизненост. Има и музика. Двама от най-старите приятели на Раф са се настанили в единия ъгъл с акордеон и ирландска флейта, по някое време към тях се присъединиха Ейлса с китара и високият съпруг на Ерин, Люк, островният лекар и цигулар със съмнителни умения. Ако човек погледне през запотения прозорец на кръчмата, лесно би сбъркал случващото се вътре с посрещане на Нова година – нещо, което напълно подхожда на човек, който не е пропускал възможност да се позабавлява през живота си. „Такъв веселяк“, ми казаха някои хора. „Такъв нехранимайко“, отвръщаха други. Трети пък ми разказаха шепнешком истории как подарявал обувки за училище на децата им, когато семействата имали финансови затруднения, и изпращал неделен обяд на самотни или болни хора. Наистина тази вечер ми се струва, че Спасение е изгубило своя баща.
– Цял следобед вдигат наздравици за него – казва Делта, когато някой зад нея вдига чашата си. – Бих те убила за едно уиски. – Протяга ръка и хваща моята, за да се подпре, когато слиза тромаво от стола. – Пак ми се пишка.
Усмихвам се, както държа ръката ѝ, но се вцепенявам объркана, защото кракът ми изведнъж се затопля. Когато свеждам очи, виждам защо, а когато отново ги вдигам бавно, Делта стисва ръцете ми толкова здраво, че прекъсва кръвообращението ми.
– А, мамка му – казва тихо. – Водите ми изтекоха.
***
– Раф щеше да се напикае от смях при тази гледка, не мислиш ли – казва Делта, която държи сина си на ръце няколко часа по-късно. В уютния хол на Раф зад кръчмата сме, където тя лежи подпряна на възглавниците върху големия зелен диван, на който Раф понякога подремваше между следобедната и вечерната смяна. Атмосферата в бара някак се промени, когато се разчу, че водите на Делта са изтекли. За всеобщо облекчение доктор Люк остави спокойно цигулката си и отведе пациентката си от препълнения бар, придружен от Ерин, за да му помага, и от Долорес за морална подкрепа. В Лондон всички щяха паникьосано да търсят чантата ѝ за болницата и да минават на червен светофар с колата. Тук на Спасение са съвсем невъзмутими, сякаш казват: „Подръж ми бирата, след малко ще се върна, за да вдигна наздравица за бебето.“
– Никакви псувни в присъствието на внука ми – предупреждава Долорес. Тя се оживи, когато осъзна, че дъщеря ѝ има нужда от нея. Не бих се изненадала, ако Раф е погледнал своята закъсала племенница от небето и е сръгал леко сестра си.
Долорес гледа мъничкото момченце в ръцете на дъщеря си, а после слага нежно ръка на бузата на Делта. Тя среща погледа на майка си и кимва – мълчаливо, горчиво-сладко потвърждение, че днес семейството им е преживяло разтърсваща загуба и безкрайна радост. Изведнъж ми се приисква да съм при собствената си майка. Прекалено много време мина, откакто я видях, откакто пихме чай заедно и се радвах на успокояващото ѝ присъствие. Долорес се извърта и поглежда назад за секунда, сякаш търси нещо, а после протяга ръка към облегалката на дивана за сивия шал на Кармен. Преди това го свали във вълнението си, защото челото ѝ беше изпотено, а сега внимателно вдига внука си и го увива в шала.
– Готово. – Сяда до Делта, вперила очи в най-новия жител на Спасение. – Най-топлата въ`лна на острова.
Усмихвам се и извръщам поглед, едновременно ме напушва смях и се мъча да сдържа сълзите си. Бриан подава на Делта чай и препечена филийка, а Ерин сяда до мен върху масата с уиски в ръка.
– Мъжът ти беше страхотен – казвам на Ерин с възхищение. Изпълнил дълга си, доктор Люк се отправи към банята на горния етаж, защото изглежда малко като ветеринар след тежък ден в студена плевня някъде в долините.
– Наистина – кимва Ерин гордо. – Но хич не го бива с цигулката.
И изведнъж всички в стаята избухват в смях. Ужасно харесвам този остров.
***
Минава три сутринта, когато най-накрая тръгвам да изкачвам Кресливия хълм. Вила „Видра“ е празна за още една седмица. Не се възпротивих, когато Бриан каза да остана там засега, а Кам донесе багажа ми от дока. Всичко тъмнее там долу, когато стигам до камъка на върха, очертанията на сградата се различават едва-едва благодарение на лунната светлина. Вилата не чака да се върна. Питам се дали ще се зарадва да ме види, или старите каменни стени ще въздъхнат примирено, когато заизкачвам с усилие стъпалата. Не пак ти, истеричка такава. Надявахме се на някой орнитолог или професор.
Изваждам телефона си и натискам приложението за есемеси, за да пиша на Мак, а сърцето ми е натежало при мисълта, че точно аз трябва да му съобщя тази неочаквана новина.
Едно. Днес на Спасение беше истинска лудница, Мак, не мога да ти кажа колко пъти ми се искаше да си още тук. Трябваше да си замина днес, но се случи нещо и останах.
Две. Трябва да ти съобщя една тъжна новина. Раф почина. Заспал и просто не се събудил. Долорес го намерила в леглото, облечен с тениската си с надпис „Франки казва „Споко“, което му подхожда по някакъв странен начин, нали? Наистина не знам как Спасение ще я кара без него.
Три. Една по-радостна новина – Делта роди преди два часа, момченце. Предполагам, че е свързано с днешния стрес, контракциите ѝ започнаха в кръчмата – само от нея може да се очаква такова нещо! Със сигурност последните двайсет и четири часа бяха незабравими. Толкова съм изморена, Мак. Сега гледам към вила „Видра“ от камъка на върха на хълма и… ами знаеш как изглежда. Като у дома. Поздрави.
Натискам „Изпрати“, а новините за нов живот и смърт отлитат през океана. В Бостън е към единайсет и половина вечерта, много е възможно да е буден и да види есемеса, когато го получи. Вятърът тук е леденостуден тази нощ, бузите ми са замръзнали, но въпреки това поседявам и гледам звездите, намирам няколкото съзвездия и планети, които познавам. Голямата мечка. Юпитер, както винаги. Решавам на сутринта да отида в кафенето и да се обадя на Али. Очакват ме в офиса в понеделник сутринта, а очевидно няма да отида. Още нямам представа какво ще ѝ кажа. Ще реша на сутринта.
Телефонът ми вибрира и ми съобщава, че съм получила есемес.
Едно. Май имаш нужда някой да те прегърне тази вечер. Де да можеше да съм аз.
Две. Раф, божичко. Сърцето ми се къса. Току-що си налях едно уиски в негова чест.
Три. Браво на Делта, едно бебе винаги повдига духа. Значи и наздраве за новороденото момченце. За началото и за неизбежния край.
Три А. И последно, наздраве за теб. Бъди щастлива винаги, Клио. Танцувай под звуците на „Thunder Road“ и разпръсвай красивите си думи по страниците. Поздрави.
Прочитам думите му, а после изключвам телефона си и впервам поглед в морето. За началото и за неизбежния край. Не мога да се отърся от усещането, че никога повече няма да се чуем.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
