Време за четене: 6 минути

В най-новата си книга „Дървета за прегръщане“ (изд. „Скрибенс“) Цветелина Александрова умело ни пренася в своя свят, където житейските реалности се смесват с една тънка линия от художествено фентъзи направление. Чрез литературния похват „поток на съзнанието“ Александрова се опитва да води читателя внимателно и без натрапване в лабиринт от грижи, надежди, вълнения и очакване.

В този сборник авторката акцентира върху смисъла на живота и корена на всичко. Интертекстуалният подход е преднамерено избран при структурирането на текстовете. Разказите говорят както един с друг, така и препращат към класически и модерни литературни и музикални произведения. Читателят може да „чуе“ гласовете на Моцарт, Бетовен, Шопен, Луис Карол, Бредбъри, Ницше, Пелевин и др

Прочетете един от разказите, включен в сборника.

От нула до безкрайност

Егополифонична фантазия

„Тази сутрин

огледалото

погледна в мен

с очакване“

 „Разум и чувства“, Петър Чухов

Някога някъде в някоя паралелна реалност напускаш неравноделния си живот. В купе на влак си, първа класа, с меки червени седалки, съвсем сама, с малка раничка до теб. На път към себе си, ще кажеш, за да се оправдаеш. Човек винаги изпитва нужда да се оправдае. Но всъщност пътят е против мене си, срещу течението, обратно на часовниковата стрелка. Никой не знае, че бягаш от всичко, което си – от спокойната работа, от удобния дом, от този, с когото в добро и зло, докато смъртта ви раздели, от децата си, от всичко, което те прави Аз. Дала си задоволителни обяснения на всички. И сега, потънала в дълбокото кресло, се оглеждаш изпитателно в ръчното си огледалце и бавно нанасяш червило на устните си. Пласт след пласт хищно огнено червило. Бледо е лицето ти, почти призрачно в здрача. Притъмнява. Вече почти нищо не се различава в огледалото освен очите. Две плашещо бездънни безцветни ями. Ако наистина са вход към душата, то по-добре ги затвори. Да остане само кървавата уста, тази зейнала рана, която сега не виждаш, но потръпваш от нейната дъхава сочност.Билетът Ви, мадам! – ще се подаде след малко кондукторът и с това ще потвърди, че си на път. Очевидно знае и за къде. Ти знаеш само, че си с раничка, затъкната с Братя Карамазови, Бродски, Степния вълк, малко бельо и четка за зъби, и зашита с едър цип. Телефона остави на тоалетката пред голямото огледало, което всяка сутрин посрещаше сънения ти поглед и се стряскаше от рошавата ти глава. Телефона с приложението за банкиране, фейсбук, пощите, приложението за езици, за цикъла, за книги, за аудиокниги, за филми, часовника, времето, ковид ъпдейти, календара, снимките, речниците, контактите, вайбъра, месинджъра. Ръката ти шари по седалката вдясно в търсене на продължението си.

Огледалце, огледалце, я кажи… коя съм, моля, сподели! – напрегнато се взираш в огледалото. Нима не знаеш, че старият хитрец никога няма да покаже истинското ти лице…

Коя съм? – продължаваш да упорстваш. Но то бездушно показва опакото на двете бездни и кървавата рана под тях в рамката на неясен овален профил с размити очертания… Приличаш просто на една размазана нула – алун… алун тъпан.

– Билетът Ви, мадам! – ще се усмихне кондукторът Джони Уонка, докато потраква ритмично старовремските си клещи за перфориране на билети. Мосю Уонка е вълшебник, прекосил огледалото и цъфнал откъм опакото на лицето с думата „мадам“, която се усмихва – напълно самодостатъчна и в профил, и в гръб, и анфас, – доволна, кръгла и еднаква.

насам мадам натам мадам мадам мадам дам дам сам там масан матан мад мас мат…

-Исрем, мадам Алун! Нетяирп тъп с Тнеиро Експрес! – повдига леко елегантната си шапка кондукторът кинозвезда.

-Благодаря Ви, мосю Уонка! Тнеиро Експрес предлага ли от Вашия ненадминат шоколад?

-Oн арибзар ес, мадам! – намига весело той. – Нереч, ляб, тюл?

-Мила ми госпожо! – приплъзва се тънко гласче в плавната мелодия на неговия кадифен баритон.

Присвивам очи, но не различавам притежателя му, само кой знае защо ми се струва, че пред високата шапка на кондуктора мърдат две дълги пухкави бели заешки уши.

-Съветвам Ви да бъдете много внимателна с всичко, което ще изядете в този влак. Спомнете си клетата Персефона.

Сребристо присветват чифт симетрично разположени едни срещу други танцуващи нишки точно под ушите.

-На път за Арет Едъкин яденето е опасно за Вашето здраве – потръпват тънките мустаци.

Съвсем се стъмва.

насам мадам натам мадам мадам мадам дам дам сам там масан матан мад мас мат…

-Ах, заекът ми! – разсмива се Джони. – Не му обръщайте внимание, рядко излиза и затова от резкия приток на кислород получава халюцинации – той леко повдига периферията на фокусническата си шапка и с пръстите на другата си ръка енергично натиква навътре пухкавите заешки уши. После силно притиска шапката към главата си. Само мустаците на заека, опънати като телеграфни жици по самия ѝ ръб (явно Джони не е успял да ги напъха) остават да блещукат в тъмнината.

Сребристи мустаци върху черната шапка… точно като… едри искрящи снежинки на черен фон, а в подножието пряспа сняг с мръснобяла, грапаво-слизеста повърхност, като сапунена пяна с мехурчета въздух, запечатани в слузта. Кое е това място, което се е отпечатало в паметта ми по-ярко дори от собствените ми измамни очертания… и защо при все че е така тъмно и студено на вид това парче спомен, такъв огън запалва в мен, че ми идва да танцувам, да подскачам, да се смея, да прегръщам, да обгърна всичко – като зимната нощ – до разпад в безименна снежинка. Да не би това да е… АЗ?

Не знаеш… никога не знаеш, а още по-малко те знае огледалото…   И-и-и акат! Далокош! – продължава веселият кондуктор. – Далокош ляб, нереч, тюл! – той мушка пръсти ту в левия, ту в десния джоб на панталона си, на сакото, измъква блестящи кубчета, облечени в златист, сребрист, пурпурен, виолетов станиол и ловко ги подхвърля във въздуха. Така изкусно жонглира с тях, че ръцете му вече не се различават сред пъстрия поток нагоре-надолу. – Ляб, нереч, тюл! С медаб, идифатс, лемарак! Далокош, далокош! Неткефреп далокош! Омас аз сав, алим мадам! – ухилен до уши, той продължава въодушевено да припява, а шапката му леко се подрусва в такт.       

-Оставете… Всъщност аз не обичам шоколад.

-О-о-о-о, но как е възможно? – изведнъж лицето на щастливия кондуктор замръзва, устните му се изтеглят в тънка къса отсечка, поглежда те почти злобно, а блестящите блокчета в полет, изоставени от пъргавите му длани, тупат гръмко на пода едно върху друго и друго върху друго и още, и още… но откъде се взеха толкова много като лава от блестящи разноцветни късове… изригват от всичките му джобове, израстват светкавично в грамаден куп, обграждат го, стигат чак до кръста му и трескаво продължават нагоре, а той напразно се опитва да се отбранява, размахва отчаяно ръце в стремеж да преплува това шоколадово тежко разноцветно море.

-Видяхте ли какво направихте? Аах, убивате ме, оооо, помоощ… – гласът му изтънява, пресеква, заглъхва, погребан в блестящата пирамида. И само ти си виновна за неговата участ. Паднал жертва на твоята нелюбов към шоколада, пардон, далокош-а. Това е положението. Животът е крехък. Любовта и отсъствието ѝ – категорични.

насам мадам натам мадам мадам мадам дам дам сам там масан матан мад мас мат…