Първата книга от фентъзи поредицата „Ерик – сказание за силата“ от Георги Връбчев (изд. „Планини“) включва три свитъка – „Заветът на викинга“, „Сам“ и „В битка“.
Над планинското езеро притъмнява, отиващата си зима сковава притихналата северна земя. Малко момче, облечено в кожи, препасано с меч, украсен с гарванова глава, се бори с неравния терен, калта и непосилния си товар – тленните останки на неговия баща – Едсгар, могъщият войн на великия Север.
Ранен, изтощен и отпаднал, Ерик поема на път към дома, за да изпълни последната заръка на баща си. Сам, но не съвсем.Малкото момче попада във вихър от двуличие, предателства и угроза. Норните отреждат битките да бъдат негова съдба. Реални и невидими.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Ерик затъкна стрелите в пояса си и с див вик се втурна надолу по склона. Другите деца понечиха да го последват, но се отказаха.
Тичаше между храстите и прелиташе над стърчащите ниски клони на дърветата с лекотата на планински лъв. Силуетите на мъжете в битка се размазваха пред очите му. Устремът му го носеше към тях. Все по-близо и по-близо.
– Одиииииин! – изкрещя момчето, измъкна стрела, опъна тетивата и стреля в движение по враг, надвиснал над мъж от поселището.
Стрелата се плъзна по ризницата на чуждоземеца и отскочи, но бе достатъчна, за да отвлече вниманието му. Мъжът в краката му скочи и посегна към меча си.
Въпреки че бе изумително бърз, от сигурна смърт го спаси само втората от малките стрели на момчето. Със скок Ерик я изпрати в лицето на нападателя и върхът и потъна в меките части под скулата му. Мъжът извика от болка и разпери ръце. Това бе достатъчно. Защитникът на поселището го довърши с един удар на острието си.
Тригви извърна глава и погледна с благодарност притеклия му се на помощ.
Едва сега Ерик го позна.
Благодарността в очите на мъжа угасна в мига, в който срещна ненавистта на спомена в очите на момчето. Нямаше време за повече.
Нови врагове връхлитаха.
Ерик изстреля още една стрела. Не улучи. Опъна тетивата с нова. Пусна я и тя прободе врата на русокос воин.
Момчето тичаше по бойното поле, без да спира да крещи. Поривът на битката го бе обсебил и той летеше на крилете му. Прескочи конски труп. Спря за миг и стреля. Стрелата се заби в бедрото на огромен противник.
Ерик вдигна лъка си във въздуха и изкрещя от възторг.
Бе се вмъкнал в самия ад на сражението. Кръв, трупове и разхвърляни оръжия се стелеха наоколо. Оръжия святкаха, свистяха и пищяха. Смъртта върлуваше навред и мъжки гласове бележеха стъпките ѝ. С ликуване или болка.
Ерик измъкна нова стрела. Опипа кръста си. Беше последната. Стреля отново. Врагът изрева. Прободен в слабините, той вдигна меч. Очите му беснееха от болка. Момчето се втурна към него.
Разумът бе напуснал съзнанието му. Останало бе само сърцето му. Огнище, в което бушуваше огън.
Размахал малкия си лък като сопа, Ерик нападна воина пред себе си. Гмурна се под свистящото острие и удари крака на гиганта с лъка си. Крехкото му оръжие се счупи като съчка. Пусна остатъците на земята и с две ръце сграбчи стрелата, стърчаща от слабините на воина. Натисна и я раздвижи в раната със всичките си сили.
Мъжът изрева и със силен ритник отхвърли момчето. Ерик се блъсна в ствол на дърво и се върна в нозете на ранения. Мъжът вдигна меч. Бавно. С болка, но и с гигантски размах. Ерик съумя само да се мушне под щит на съсечен, преди острието да се стовари с ужасяваща сила. Мощта на удара го смаза под дървеното му прикритие. Металният обков на щита отхвръкна. Ерик едва си пое въздух от първия удар, когато нов пръсна щита на парчета.
Момчето се просна по гръб. Видя смъртта си в тържествуващата усмивка на умиращия воин. Стисна зъби и впи поглед в очите му.
*
Могъщ тътен раздра бойното поле. Ослепителна светкавица се стовари върхублизките дървета и те лумнаха в пламъци. Нов, още по-страховит рев се изсипа от небесата.
Ерик гледаше хипнотизиран спускащия се към него меч, когато мъжът престана да съществува. Огромен чук смаза воина пред очите му. С нов гръм неземното оръжие на Тор помете група нападатели. Светкавица озари бойното поле.
Още дървета избухнаха в огън.
Още врагове паднаха мъртви.
Ерик бе разтърсен от грохота на колесницата преди да я види. Огромен като планина, Тор издигна Мьолнир и удари отново. Живи врагове около Ерик вече нямаше.
Бойното поле се тресеше неистово. Камък върху камък не се бе задържал. Дървета пламтяха в огнен бяс. Момчето лежеше в средата на магически олтар от огън.
Погледът на могъщия бог срещна сините очи на малкия воин. Блестящ и усмихнат. Огромният чук засвистя в гигантски кръгове над буйната червена грива на непобедимия син на Один. Смехът му затътна в небесата. Тялото на момчето сякаш се разтвори във въздуха.
Духът му се изпълни с блаженство и възторг.
Червеният пламък на косата му беше последното сред кълбата дим и мъгла, което момчето видя от великия Тор. Грохот и светкавици продължиха да вилнеят в душата и сърцето му като последно докосване на божественото явление. Божественото видение. Божественото му спасение.
Ерик отпусна глава, отправи поглед към небесата и закрещя. Сам Тор бе слязъл и бе прострял десницата си над живота му.
Думи на възторг и благодарност бликаха от сърцето на малкия викинг, но той не бе в състояние да ги изкаже. Само очите му блестяха с кристалния блясък на сняг, окъпан в утринни лъчи.
Около него в битката бе настъпила промяна. Сякаш магия от най-древните руни бе оттласнала прииждащите врагове. Някои все още се сражаваха вяло, но повечето отстъпваха надолу по склона, далеч от горящия магически кръг от дървета.
Дали бяха видели Тор, или приемаха гръмотевиците и светкавиците за лошо знамение – мъжете от долината отстъпваха по цялото бойно поле. Оределите планинци ги следваха по петите. Поселището бе оцеляло и в тази битка, но загубите бяха тежки.
Скоро и последните двубои замряха. Битката, отнела живота на толкова много достойни, приключи. Над мъртвите се спусна тъжна тишина. Долавяше се само равномерния пукот на пламъците. Сякаш гората тихо плачеше за падналите си синове.
Защитниците се лутаха, изтощени. Жените търсеха ранени сред купищата трупове. Мъжете се връщаха, изоставили преследваните. Умора бе изписана на лицата им, но имаше и нещо друго.
Липсваха усмивки. Нямаше я радостта от победата.
Тайнствено и неусетно, чувството на обреченост се бе промъкнало в душите им. Бяха удържали нападението, но знаеха, че рано или късно врагът ще се върне.
Дали тогава боговете щяха да бъдат на тяхна страна?
Пламъците угаснаха и планинският склон сякаш заспа. Димът и мъглата погълнаха сенките на тела, оръжия и прекършени дървета.
Протяжен вой на рог призова оцелелите към поселището.
*
Няколко дни бяха изминали от битката, но планинците идваха на себе си бавно.
Аск наблюдаваше оцелелите мъже, жени и деца с тъжен поглед и от време на време поклащаше глава. Майката-Природа наоколо се събуждаше за нов живот, планината намяташе зелената си пелерина, но мрачно предчувствие изпълваше душата на стария човек.
Враговете бяха отблъснати, но резултатът беше печален. Вкусът на победата бе горчив като отровена кръв. Останалите живи мъже от поселището бяха не повече от половината и само неколцина от тях нямаха сериозни рани. Загинали бяха много жени и деца. От последното най-много го болеше.
Старейшината внимателно се вглеждаше във всеки един, опитваше да прочете душата му, както бе правил винаги, опитваше да разбере дали бе жива още вярата в тях.
Не успяваше.
Сърцата и умовете на хората бяха затворени. Духът им излъчваше объркване и страх. Отчаянието и суеверието пускаха корени в душите им. Тихо, от ухо на ухо, се шептеше, за знамението, което някои разказваха, че видели на бойното поле.
Едни говореха за ято черни гарвани, други за кървав облак над поселището. Приглушени гласове споменаваха Тор. Мълвеше се и че синът на Один е вдигнал десницата на тяхна страна, но победата със загуби, равни на поражение, ги обезверяваше. Сянка бе паднала над утрешния ден и унинието бе обсебило мислите на планинските чеда.
Дошло бе времето на Кнут. Амбициите му се прераждаха за нов живот. Болката на другите бе неговият меч. Нито миг не стоеше с ръце скръстени и уста затворена. Прикрит зад удобното извинение на раната си, не бе взел участие в битката и бе свеж и бодър. Докато другите униваха, той набираше увереност.
Тригви и голяма част от доверените им хора бяха оцелели. Това даваше допълнителни сили на Кнут. Въпрос на време беше да премине в открито настъпление.
В думите му ятото гарвани, спуснало се над бойното поле, беше по-черно от нощта, а кървавият облак – по-зловещ от ятото гарвани. Боговете ги бяха изоставили. Бичът им бе изплющял и нищо добро не ги чакаше, ако не направеха нещо. Ако не променяха нещо. Думите му тровеха сърцата на хората от поселището, но Кнут сякаш бе син на Локи. Не бързаше. Загатваше, шептеше, сееше смут и страх, след което замлъкваше и чакаше.
Ерик срещна убиеца на баща си няколко пъти след битката и ясно разбра, че идват лоши дни. За себе си той знаеше. За другите случаят му помогна да разбере съвсем скоро.
Малкият воин не спираше да бъде нащрек.
Помнеше могъщата помощ на Тор, в сърцето му още ехтеше гръмкият смях на червенокосия бог-воин, но знаеше и друго.
Боговете помагат на силните.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
